пътница, неочаквано чула историята му, със стремително великодушие на женското сърце му изпращаше богата помощ; или някъде се решаваше в негова полза някое дело, за което той никога не беше дори чувал. Благоговейно признаваше той тогава необятното милосърдие на провидението, отслужваше благодарствен молебен и пак почваше безпътния си живот.
— Жал ми е за него, наистина ми е жал — каза Платонов на Чичиков, като се простиха с него и си заминаха.
— Блуден син! — каза Чичиков. — За такива хора няма защо да се жали.
И скоро и двамата престанаха да мислят за него. Платонов затуй, че лениво и полусънно гледаше на положението на хората, също както на всичко в света. Сърцето му състрадаваше и се свиваше, когато виждаше чуждите страдания, ала впечатленията някак не се запечатваха дълбоко в душата му. Подир няколко минути той не мислеше вече за Хлобуев. Той не мислеше за Хлобуев, защото не мислеше и за самия себе си. Чичиков не мислеше за Хлобуев, защото наистина всичките му мисли бяха заети с извършената не на шега покупка. Както и да е, но изведнъж, като се видя не вече въображаем, а същински, действителен владетел на едно не вече въображаемо имение, той стана замислен и предположенията и мислите му станаха по-важни и даваха неволно значителен израз на ли-[цето му]. „Търпение и труд! [Не е мъчно] нещо това: то ми е познато, тъй да се каже, още от пелени. Не са нови за мене тези работи. Но ще имам ли сега на тия години толкова търпение, колкото на младини?“ Както и да е, той мислеше как ще се почне [?] сеитба, как той ще зареже всички глупави инициативи. Как ще става сутрин рано, как ще даде нарежданията си до изгрев слънце, как весело ще глада тоя растеж и цъфтеж на имението си;как весело ще гледа после и децата си. „Вярно, това е истинският живот! Прав е Костанжогло.“ И от тия мисли сякаш самото лице на Чичиков ставаше по-хубаво. Така само мисълта за неща, които са съобразни с нормалното, облагородява човека. Но както винаги се случва с човека, след една мисъл — тутакси хрумва друга, противоположна. „Може да се постъпи дори така — помисли [Чичиков], — отначало да се продаде по части най-хубавата земя и после да се заложи имението заедно с мъртъвците в заложната банка. Може дори и сам да се измъкна, без да платя на Костанжогло.“ Чудна мисъл! Не че Чичиков [я] нямаше, но тя изведнъж, сама по себе си, му се изпречи, дразнейки го и усмихвайки му се, и взирайки се в него. Непристойница! Немирница! И кой е творец на тези мисли, които неочаквано се втурват?… С една дума, покупката във всеки случай беше изгодна. Той почувствува удоволствие — удоволствие от това, че стана сега помешчик, помешчик не въображаем, но действителен, помешчик, който вече, има и земя, и места за експлоатиране, и хора, хора не мечтани, пребиваващи във въображението, а съществуващи. И малко по малко той почна и да подскача, и да потрива ръце, и да подмигва сам на себе си.
— Стой! — извика неочаквано другарят му на кочияша. Тая дума го накара да се опомни и да се озърне наоколо си: те отдавна вече пътуваха през прекрасна гора; угледна брезова ограда се простираше отдясно и отляво. Белите [стволове] на брезите и трепетликите, лъскави като снежна ограда от колове, стройно и леко се издигаха върху нежната зеленина на отскоро развилите се листа. Славеите в превара пееха из гората. Горските лалета се жълтееха из тревата. Той не можеше да разбере как е попаднал в това красиво място, когато до преди малко гледаше открити полета. Между дърветата се мяркаше бяла зидана черква, а на другата страна се виждаше [зад] гората решетка. В края на алеята се показа един господин, който идеше срещу тях, с фуражка, с чепат бастун в ръце. Едно английско куче с дълги, тънки крака тичаше пред него.
— Ето и брат ми — каза Платонов. — Спри! — И слезе от колата. Чичиков също. Кучетата вече успяха да се близнат. Тънконогият чевръст Азор лизна с пъргавия си език Ярб в муцуната, сетне лизна ръката на Платонов, сетне скочи върху Чичиков и го лизна по ухото. Двамата братя се прегърнаха.
— Моля ти се, Платоне, какво правиш с мене? — каза спрелият се брат, когото казваха Василий.
— Как какво? — отговори равнодушно Платон.
— Но какво наистина? Три дена вече те няма никакъв! Конярят на Петух докара жребеца ти. „Замина — каза — с един господин.“ Барем една дума да си казал: къде отиваш, защо, за колко време? Моля ти се, братко, как може да се постъпва тъй? А пък аз бог знае какво не премислих в тия три дни!
— Е, какво да направя? Забравих — каза Платонов. — Ние наминахме у Константин Федорович. Той те поздравява, сестрата — също. Павел Иванович, да ви представя брат ми Василий. Братко Василий! Това е Павел Иванович Чичиков.
Двамата поканени да се запознаят си стиснаха ръце, снеха шапки и се целунаха.
„Кой ли ще бъде тоя Чичиков? — мислеше братът Василий. — Брат ми Платон е непридирчив в познанствата.“ И той изгледа Чичиков, доколкото позволяваше приличието, и видя, че тоя човек наглед беше доста благонамерен.
От своя страна Чичиков също изгледа, доколкото позволяваше приличието, брата Василий и видя, че той е по-нисък от Платон, косите му са по-тъмни и по лице далеч не е тъй красив, но в чертите на лицето му имаше много повече живот и одухотвореност, повече сърдечна доброта. (Но на тия неща Павел Иванович малко обръщаше внимание.). Личеше, че той е по-малко сънлив от брат си.
— Аз реших Вася, да се поразходя заедно с Павел Иванович по светата Рус. Дано това някак разсее ипохондрията ми.
— Че как тъй изведнъж си се решил? — каза озадаченият брат Василий и насмалко щеше да прибави: „И при това да пътуваш с човек, когото виждаш пръв път, който може би е някой долен човек и дявол знае какво!“ Пълен с недоверие, той изгледа изкриво Чичиков и видя изумително благоприличие.
Те свърнаха надясно през портата. Дворът беше старовремски, къщата също старовремска, каквито сега не строят — със стрехи и висок покрив! Две грамадни липи растяха сред двора и го покриваха почти наполовина със сянката си. Под тях имаше множество дървени пейки. Цъфнали люляци и диви череши като бисерна огърлица обкръжаваха двора заедно с оградата, скрита съвсем под техните цветове и листа. Господарската къща беше съвсем затулена, само вратите и прозорците миловидно гледаха отдолу през клоните. През правите като стрели стволове на дърветата се белееха готварниците, килерите и зимниците. Всичко беше в зеленина. Славеите подсвиркваха високо и огласяваха цялата гора. В душата неволно се вливаше някакво безметежно, приятно чувство. Всичко напомняше ония безгрижни времена, когато всички са живели добродушно и всичко е било просто и несложно. Братът Василий покани Чичиков да седне. Те-седнаха на пейките под липите.
Едно момче на около 17 години, с красива червена памучна риза, донесе и постави пред тях шишета с разноцветни плодови квасове от всички видове, ту гъсти като масло, ту шипящи като лимонада. Като остави стъклата, то взе мотиката, подпряна до дървото и отиде в градината. Братята Платонови също както и зет им Костанжогло, нямаха същински слуги: те всички бяха градинари, всички домашни работници изпълняваха поред тази длъжност. Братът Василий постоянно разправяше, че слугите не са съсловие: всеки може да донесе туй или онуй и няма защо да се държат за това особени хора, че русинът е добър и пъргав и не е ленив дотогава, докато ходи по риза и забун, но щом се облече в немски сюртук, изведнъж става несръчен и бавен, и мързелив, и ризите си не променя, и съвсем престава да ходи на баня, и спи със сюртука си, и под немския сюртук се развъждат безбройно множество и дървеници, и бълхи. Може би той беше прав в това. В тяхното село народът се обличаше особено контешки: накитите по главите на жените бяха обсипани със злато, а ръкавите на ризите им — като шевиците на турските шалове.
— Това са квасовете, с които отдавна се слави нашият дом — каза братът Василий.
Чичиков си наля чаша от първото стъкло — същински липец[79 — Липец — питие от бял липов мед. — Б. р.], който той беше пил някога в Полша; искри като шампанското, а газът просто рязва с една приятна миризма от устата в носа. „Нектар!“ — каза той. Изпи чаша от другото стъкло — още по-хубав.
— Питие над питиетата — каза Чичиков. — Мога да кажа, че у вашия почтен зет Константин Федорович пих най-хубавата ракия, а у вас — най-хубавия пивоквас.
— Тя и наливката[80 — Наливка — ракия, в която са стояли плодове. — Б. р.] е пак наша, сестрата я прави. Майка ми беше от Малорусия, близо до Полтава. Сега вече всички са отвикнали да домакинствуват сами. Накъде и към кои места смятате да заминете оттука? — попита братът Василий.
— Пътувам — каза Чичиков, като се поклащаше леко върху пейката и се гладеше с ръка по коляното — не толкова по своя работа, колкото по работа на други хора. Генерал Бетришчев, мой близък приятел и, може да се каже, благодетел, ме помоли да навестя някои негови роднини. Роднините, разбира се, са си роднини, но отчасти и за себе си, защото, без да говоря повече за ползата в хемороидно отношение, да видиш света и коловъртежа на хората е вече само по себе си, тъй да се каже, жива книга [и втора наука].
Братът Василий се замисли. „Приказва тоя човек малко усукано, ала в думите му има истина“ — помисли [той]. След малко мълчание той каза на Платон:
— Аз започвам да мисля, Платоне, че пътуването може наистина да те размърда. Ти не страдаш от друго, а от душевна летаргия. Ти просто си заспал не от пресищане или умора, а от недостиг на живи впечатления и усещания. Аз пък съвсем наопаки. Аз бих желал не тъй живо да чувствувам и да не вземам всичко, каквото се случи, толкова присърце.
— Та защо вземаш всичко присърце! — каза Платон. — Ти си търсиш безпокойства и сам си съчиняваш тревоги.
— Как ще съчинявам, когато и без това на всяка крачка се срещам с неприятности? — каза Василий. — Чу ли каква работа ни устрои Леницин, когато те нямаше? Завзел
