празното място. Първо, това празно място аз за никакви пари… Там всяка пролет на Томина неделя става сбор, с него са свързани спомените на селото; а за мене обичаят е свято нещо и съм готов да жертвувам всичко за него.

— Не знае и затова го е взел — каза Платон, — нов човек, току-що пристигнал от Петербург; трябва да му се обясни и разтълкува.

— Знае, хубаво знае. Аз пратих да му кажат, но той отговорил с грубост.

— Трябвало е сам да отидеш да му разправиш. Поговори сам с него.

— А, не. Той си дава много голяма важност. Не отивам аз при него. Ако искаш, иди ти.

— Аз бих отишъл, но нали не се меся… Той може и да ме подведе, и да ме измами.

— А че, ако обичате, да отида пък аз — каза Чичиков. — Кажете каква е работата.

Василий го погледна и помисли: „Какъв любител на пътуване!“

— Вие само ми кажете с две думи що за човек е той — каза Чичиков — и каква е работата.

— Съвестно ми е да ви възложа такава неприятна поръчка. Според мене той е долен човек: от простите, дребновладелчески дворяни от нашата губерния, служил в Петербург, оженил се там за нечия незаконородена дъщеря и заважничил. Иска да дава тон. Ала по нас няма глупави хора: модата не е закон за нас и Петербург не е черква.

— Разбира се — каза Чичиков, — а самата работа в какво се състои?

— Видите ли, нему наистина му трябва [земя]. И ако не постъпеше тъй, аз бих му отстъпил даром друго, а не празно място… А сега, заядлив човек, ще помисли…

Според мене по-добре е да се поговори: може би работата… На мене са възлагали разни работи и не са се разкайвали… На, и генерал Бетришчев също…

— Но мене ми е съвестно, че трябва да говорите с такъв човек…[81 — Тук в ръкописа има пропуснато.]

…[82 — Началото на фразата е загубено.] и като се гледа особено, че това ще бъде тайна — каза Чичиков, — защото не толкова самото престъпление, колкото лошият пример е вредоносен за съблазън.

— А, това е тъй, това е тъй — каза Леницин, като наклони главата си съвсем на една страна.

— Колко е приятно да срещнеш единомислие! — каза Чичиков. — И аз имам една работа, и законна, и незаконна в същото време: наглед уж незаконна, а по същество законна. Чувствувайки нужда от залог, не искам никого да вмъквам в риск да плаща после по две рубли за жива душа. Може да се случи да хлътна, което — боже опази — е неприятно за един владелец, и аз реших да се възползувам от избягалите и мъртвите, още неизличени от списъците, та едновременно да направя и християнско дело, и да снема от бедния владелец тежестта да плаща данъци за тях. Ние само помежду си ще

направим формално продавателно като за живи.

„Това обаче е нещо толкова много странно“ — помисли Леницин и се отмести със стола малко назад.

— Работата обаче е… от такъв род, че… — почна [той].

— Но лош пример за съблазън не ще има, защото ще бъде тайно — отговори Чичиков — и при това между благонамерени хора.

— Но все пак обаче работата някак си…

— Но лош пример никакъв — отговори пряко и открито Чичиков. — Работата е от такъв род, както ей сега разсъждавахме: между хора благонамерени, на благоразумни години и, струва ми се, с добър чин, и при това тайно — И като говореше това, той го гледаше открито и благородно в очите.

Колкото и да беше извъртлив Леницин, колкото и да беше вещ изобщо в делопроизводствата, но тука той някак си попадна в пълно недоумение, толкова повече, че по някакъв странен начин като че ли се омота в собствените си мрежи. Той никак не беше способен за несправедливостите и не би искал да направи нищо несправедливо дори и скритом.

„Какъв чуден случай! — мислеше той вътрешно. — Върви завързвай тясна дружба дори с добри хора! Ето ти задача!“

Но съдбата и обстоятелствата като че нарочно благоприятствуваха на Чичиков. Сякаш тъкмо за да помогне на тази затруднителна работа, в стаята влезе младата домакиня, съпругата на Леницин, бледна, сухичка, нисичка, но облечена по петербургски, голяма любителка на хора comme il faut[83 — Comme il faut — с добро държане.]. След нея бе внесен на ръце от дойката първенецът й, плод на нежната любов на скоро бракосъчетаните съпрузи. С ловкото си доближаване, с подскачане и навеждаме главата на една страна Чичиков съвсем очарова петербургската дама, а след нея и детето. Изпърво то насмалко щеше да се разплаче, но с думите: „Агу, агу, душке“ и с щракане на пръсти, и с корналиновото печатче от часовника си Чичиков сполучи да го примами в ръцете си. Сетне той почна да го вдига до самия таван и възбуди с това у детето приятна усмивка, която извънредно много зарадва двамата родители. Но от внезапното удоволствие или от нещо друго детето изведнъж извърши една лоша работа.

— Ах, боже мой! — извика жената на Леницин. — То изцапа целия ви фрак!

Чичиков погледна: целият ръкав на съвсем новия му фрак беше изцапан. „Да пукнеш дано, дяволче недно!“ — помисли си той разядосан.

Домакинът, домакинята, дойката — всички изтичаха за одеколон, от всички страни се заловиха да го изтриват.

— Нищо, нищо, няма нищо! — думаше Чичиков, като се мъчеше да придаде на лицето си колкото е възможно весел израз. — Може ли да развали нещо детето в това златно време на възрастта си? — повтаряше си той, а в същото време мислеше: „Пък гледай как, дяволът му неден, ми изхаби дрехата, вълци да го ядат макар, проклетото му каналийче!“

Това наглед незначително обстоятелство съвсем склони домакина в полза на Чичиковата работа. Как да откажеш на такъв гост, който оказва толкова невинни ласки към детето и великодушно заплати със собствения си фрак. За да не даде лош пример, решиха се да свършат работата секретно, защото не толкова самата работа, колкото съблазънта е опасна.

— Позволете и на мене, като награда за услугата, да ви заплатя също с услуга. Искам да бъда ваш посредник по работата ви с братя Платонови. Вам ви трябва земя, нали тъй?…

[ЗАКЛЮЧИТЕЛНА ГЛАВА][84 — Тази глава е от по-раншната, не както на другите глави, редакция.]

Всички в света нагласяват своите работи. Комуто каквото трябва, това и намира, казва пословицата. Тършуването из сандъците беше извършено с успех, така че нещичко от тази експедиция премина в собственото ковчеже. С една дума, беше нагласено благоразумно. Чичиков не че открадна, а се възползува. Зер всеки от нас се възползува от нещо: този от държавната гора, онзи от спестовните суми, един краде от децата си заради някоя пътуваща актриса, друг от селяните заради мебели Хамбс[85 — Мебели от Хамбс — Хамбс, петербургски мебелист.] или за карета. Какво да се прави, когато толкова много примамки са се развъдили на света? И скъпи ресторанти с лудешки цени, и маскаради, и разходки, и танци с циганки? Зер мъчно е да се въздържиш, когато всички от своя страна вършат същото, пък и модата заповядва — иди, че се въздържай! Човек не е бог, така и Чичиков, подобно на нарасналия брой хора, които обичат всевъзможния комфорт, извъртя работата в своя полза. Разбира се, трябваше да замине извън града, но пътищата се развалиха. Между туй в града щеше да почне друг панаир — само дворянски. Предишният беше повече конски и говежди, за сурови и разни други селски произведения, купувани от търговци на добитък и от кулаци. Сега всичко, което е било купено от Нижегородския панаир, от търговци на луксозни и фабрични стоки, беше докарано тука. Надойдоха унищожители на руските кесии, французи с помади и французойки с шапки, унищожители на спечелените с кръв и труд пари — тия египетски скакалци, според израза на Костанжогло, които не стига, че ще изядат всичко, ами ще оставят и яйцата си, като ги заровят в земята.

Само недородът и нещастният…[86 — Изпуснато в ръкописа.] задържаха мнозина помешчици в селата. Затова пък чиновниците, тъй като те не страдат от неплодородие, се разпуснаха; жените им, за зла чест, също. Прочели достатъчно различни книги, пръснати напоследък с цел да внушат всякакви нови потребности на човечеството, те бяха почувствували необикновена жажда да изпитат всички нови, наслади. Един французин беше открил ново заведение — някаква нечувана в губернията публична градина с вечеря уж с необикновено евтина цена и половината на кредит. Това беше достатъчно [не само] началниците на канцелариите, но дори и всички канцеларски чиновници, с надежда за бъдещи рушвети от просителите…[87 — Изпуснато в ръкописа.] Зароди се желание да се поперчат един пред друг с коне и кочияши. Ах, това стълкновение на съсловията заради веселби!… Въпреки лошото време и кишата гиздави каляски летяха назад и напред. Отде се взеха те, бог знае, но и в Петербург не биха се посрамили… Търговците, продавачите леко подигаха шапки и канеха госпожите. Твърде нарядко се виждаха брадати хора с кожени рунтави калпаци. Всичко беше с европейски вид, с бръснати бради, всичко увехнало [?]… и с гнили зъби.

— Заповядайте, моля ви се! Благоволете само да влезете в дюкяна! Господине, господине! — подвикваха тук-там малки момченца.

Ала с презрение ги гледаха вече запознатите с Европа посредници; само понякога с чувство на достойнство казваха: „Штакет“ или: „Тук има сукна зибер, клер и черни.“.

— Имате ли сукна тъмночервен цвят с точици? — попита Чичиков.

— Отлични сукна — каза търговецът, като приповдигна с една ръка шапката си, а с другата посочи дюкяна. Чичиков влезе в дюкяна. Сръчно подигна дъската [до масата] и се озова от другата й страна, гърбом към стоката, натрупана от пода до тавана едно връз друго, и с лице към купувача. Подпрян леко на двете си ръце и леко полюлявайки целия си корпус върху тях, той каза:

— Какви сукна обичате?

— С маслинени или тъмнозелени точици, да се доближават, тъй да се каже, до цвета на боровинки — каза Чичиков.

— Мога да ви уверя, че ще получите най-първо качество, по-добро от което може да се намери само в просветените столици. Момче, подай онова сукно отгоре, 34 номер. Не е то, не е то, драги! Ти какво тъй се държиш все по-високо от сферата си като някакъв пролетарий! Хвърли го тука! Ето сукненцето! — И като го разгъна от другия му край, продавачът го поднесе до самия нос на Чичиков, така че той можа не само да