поглади с ръка копринената му лъскавина, но дори да го помирише.

— Хубаво е, но все пак не е това — каза Чичиков. — Аз съм служил в митница, та искам най-хубавото качество, което имате, и при това да е с повече точици и не към тъмнозелено, а да се доближава към цвета на боровинки.

— Разбрах: вие наистина желаете този цвят, който сега почва да е на мода. Имам сукно от отлично качество. Предупреждавам ви, че има висока цена, но и високи достойнства.

Европеецът се покатери. Топът падна. Разгъна го той с изкуството на старите времена, като дори забрави временно, че е от по-късно поколение, и го изнесе на светло, дори излезе вън от дюкяна и го показа там, примижавайки на светлината, и каза:

— Отличен цвят! Сукно с цвят — наварински дим с пламък.

Сукното бе одобрено; за цената се спазариха, макар че тя беше „с прификс“[88 — С прификс — цена определена.], както казваше продавачът. Сега той сръчно го раздра с две ръце. Обви го в хартия, по руски, с неимоверна бързина. Вързопчето се завъртя под тънката връвчица, която го обхвана с един животрептящ възел. Ножиците прерязаха връвчицата и всичко отиде в каляската. Продавачът повдигаше фуражка. Приповдигащият фуражка има [?] причина: той извади от джоба парите.

— Покажете ми черно сукно — чу се глас.

— Ето ти, дявол да го вземе, и Хлобуев — каза си Чичиков и се обърна гърбом, за да не го видят, понеже намираше за неблагоразумно от своя [страна] да влиза с него в каквото и да било обяснение относно наследството. Но Хлобуев вече го видя.

— Какво е това, Павел Иванович, вие като че ли нарочно ме избягвате? Никъде не мога да ви намеря, а пък работата е от такъв [род], че трябва да поговорим сериозно.

— Почтении, почтении — каза Чичиков, като му стисна ръката, — повярвайте, че все искам да поговоря с вас, но никак нямам време. — А сам мислеше: „Дявол да те вземеше!“. И изведнъж видя Муразов, който влизаше.

— Ах! Афанасий Василиевич! Как сте със здравето?

— Вие как сте? — каза Муразов, като сне шапка. Търговецът и Хлобуев снеха шапки.

— А бе кръстът ме боли, пък и сънят ми някак не е добър. Дали защото малко се движа…

Но Муразов вместо да се вдълбочи в причината за внезапните болки на Чичиков, се обърна към Хлобуев:

— А пък аз, Семьон Семьонович, като видях, че вие влязохте в дюкяна, дойдох подире ви. Искам да поговоря с вас за туй-онуй. Не обичате ли да наминете към мене?

— Как не, как не! — каза Хлобуев бързо и излезе с него.

„За какво ли могат да разговарят“ — помисли [Чичиков].

— Афанасий Василиевич е почтен и умен човек — каза продавачът — и си знае работата, но просветителност няма. Защото търговецът е негоциант, а не е какъв да е търговец. Тука с него е съединен и бюджетът, и реакцията, а инак ще излезе просто паувпуризъм[89 — Паувпуризъм (пауперизъм) — обедняване.]. — Чичиков махна с ръка.

— Павел Иванович, търся ви навсякъде — зачу се гласът на Леницин. Продавачът почтително сне шапка.

— Ах, Федор Федорович!

— За бога, хайде у дома; трябва да поговоря нещо с вас — каза той. Чичиков го погледна — лицето му беше съвсем променено. Като се разплати с продавача, той излезе от дюкяна.

— Вас чакам, [Семьон Семьонович] — каза Муразов, като видя влизащия Хлобуев, — заповядайте при мене в стаичката. — И той поведе Хлобуев в стаичката, позната вече на читателя, по-непретенциозна от която не можеше да се намери и у чиновник, който получава седемстотин рубли годишна заплата.

— Кажете, предполагам, че сега вашите затруднения са намалели? След смъртта на леля ви вам ще да се е паднало нещо.

— Как да ви кажа, Афанасий Василиевич? Не зная дали моите затруднения са намалели. Паднаха ми се всичко петдесет души селяни и трийсет хиляди в пари, с които трябваше да разплатя част от дълговете си — и сега пак нямам нищо. А главното е, че работата с това завещание е една от най нечистите. Тука, Афанасий Василиевич, са извършени такива мошеничества! Аз ще ви разправя ей сега и вие ще се почудите, като узнаете какво се върши. Този Чичиков…

— Позволете, [Семьон Семьонович ], преди да говорим за този Чичиков, позволете да поговорим собствено за вас. Кажете ми колко според вашето заключение би било за вас задоволително и достатъчно, за да се избавите съвсем от тези затруднения?

— Моите затруднения са големи — каза Хлобуев. — За да се избавя от затрудненията, да се разплатя съвсем и да имам възможност да живея по най-умерен начин, трябват ми най-малко 100 хиляди, ако не и повече, с една дума, това ми е невъзможно.

— Е добре, ако ги имате, как бихте заживели тогава?

— Бих си наел една квартирка, бих се заловил за възпитанието на децата си. За себе си няма вече що да мисля: моята кариера е свършена, вече за никъде не ме бива.

— И все пак животът ви ще бъде празен, а в празността дохождат изкушения, за които не би помислил човек, ако е зает с работа.

— Не мога, за нищо ме не бива, като замаян съм, кръстът ме боли.

— Но как ще живеете без работа? Как може да се живее на света без служене, без място? Моля ви се! Погледнете, всяко творение божие, всеки предмет все служи на нещо, има свое предназначение. Дори камъкът, и той съществува, за да се употребява в работата, а човек, най-разумното същество, да остава без полза — редно ли е това?

— Е, да, но аз все пак не съм без работа. Аз мога да се заема с възпитанието на децата.

— Не, Семьон Семьонович, не! Това е най-мъчното нещо. Как ще възпитава деца оня, който сам себе си не е възпитал? Децата може да се възпитават само с примера на собствения живот. А вашият живот може ли да им бъде пример? Или да се научат как да прекарват времето си [в] празнота и да играят на карти? Не, Семьон Семьонович, дайте децата на мене: вие ще ги развалите. Помислете сериозно: празността ви е погубила, вие трябва да бягате от нея. Как може да живее човек на света несвързан с нищо? Все трябва да се изпълнява някакъв дълг. Надничарят — и той служи. Той яде черен хляб, но сам си го добива и чувствува интерес към своето занятие.

— Бога ми, опитвах се, Афанасий Василиевич, мъчих се да надделея! Какво да се прави! Остарях, станах неспособен. Е, как да постъпя! Нима да ида на служба? А че какъв ще ми бъде халът на четирийсет и пет години да седна на една маса с начеващите чиновници? При това аз съм неспособен за подкуп — и на себе си ще преча, и на другите ще навредя. А те вече са си образували и касти. Не, Афанасий Василиевич, мислих, опитвах, прекарвах на ум всички места — навсякъде ще бъда некадърен. Може би само в старопиталището…

— Старопиталището е за онези, които са работили, а на ония, които са се веселили през цялата си младост, се отговаря както мравките на щуреца: „Иди сега поиграй!“. Пък и в старопиталището, и там се трудят и работят, не играят на вист. Семьон Семьонович — каза Муразов, като го гледаше втренчено, — вие мамите и себе си, и мене.

Муразов го гледаше право в лицето, но бедният Хлобуев нищо не можеше да отговори. На Муразов му дожаля за него.

— Слушайте, Семьон Семьонович… Но вие се молите, ходите на черква, аз зная, не пропускате нито литургия, нито вечерня. Макар че не ви се иска да ставате рано, ставате и отивате, отивате в четири часа сутринта, когато никой не е още станал.

— Това е друга работа, Афанасий Василиевич. Аз зная, че не правя това за хората, а за оня, който е наредил да съществуваме всички в тоя свят. Какво да правя! Аз вярвам, че той е милостив към мене, че колкото и да съм гаден и противен, той може да ме прости и приеме, когато хората ме ритнат с крак и най-добрият от приятелите ми измени, а отгоре на всичко [още] каже, че ми е изменил с добро намерение.

По лицето на [Хлобуев] се изписа огорчение.

Старецът се просълзи, но нищо не му възрази.

— Тогава послужете на оня, който е тъй милостив. Нему е угоден и трудът, както и молитвата. Заловете каква да е работа, но я заловете, като да я вършите за него, а не за хората. Просто вземете макар и вода да кълцате в чутура, но мислете, че правите това за него. Ползата от това ще бъде преди всичко, че за лошото няма да остава време — за губене на карти, за гуляи с ненаситници, за светски живот. Ех, Семьон Семьонович! Вие знаете ли Иван Протапич?

— Зная го и го уважавам много.

— Добър търговец беше: половин милион имаше, ала като се видя в голямо изобилие, разпусна се. Почна да учи сина си по френски, дъщеря си омъжи за генерал. И не отиваше в дюкяна или на борсовата улица, а щом видеше приятел, току го замъкнеше в трактира да пият чай. И фалира. Пък и бог прати нещастие на сина му… Сега, видите ли, той е служащ у мене. Почна наново. Работите му се поправиха. Пак би могъл да търгува с петстотин хиляди. „Служащ бях и служащ искам да умра. Сега, казва, станах здрав и бодър, а тогава завъдих шкембе и ми се яви водна болест… Не!“ — казва. И сега чай не туря в устата. Шчи и каша, и нищо повече, да. А пък се моли тъй, както никой от нас не се моли, и помага на бедните тъй, както никой от нас не помага; а друг някой иска да помага, ала си е прахосал парите.

Горкият Хлобуев се замисли. Старецът хвана двете му ръце.

— Семьон Семьонович! Да знаете колко ми е жал за вас. През всичкото време съм мислил за вас. И ето, слушайте. Вие знаете, че в манастира има един монах-отшелник, който никого не вижда. Тоя човек е с голям ум, такъв ум, какъвто не съм срещал. И когато даде съвет… Аз почнах да му говоря, че имам един такъв приятел, но името не казах, че той е болен от туй и туй. Той почна да слуша и изведнъж ме прекъсна с думите: „По-напред божията работа, че тогава своята. Черква строят, а пари няма: трябва да