се съберат пари за черквата!“ И затръшна вратата. Почнах да мисля какво значи това. Не желае, види се, да даде съвет. Па наминах към архимандрита. Още не съм влязъл и първата му дума е: дали не познавам някой човек, комуто да се възложи да събира помощи за черквата, който да бъде дворянин или търговец по-възпитан от другите, и който ще гледа на това като на спасение за душата си? Аз просто веднага се сетих. „Ах, боже мой! Та това значи, че отшелникът отрежда тази длъжност на Семьон Семьонович. За неговата болест пътуването е полезно. Като ходи с книга от помешчика при селянина и от селянина при помешчика, той ще узнае и кой как живее, и кой от що се нуждае, така че ще се върне после, изходил няколко губернии, и ще познава местността и края по-добре от всички, които живеят в градовете… А такива хора са потребни сега.“ На, князът ми казваше, че той би дал много да намери такъв чиновник, който да знае работите не по книга, а да знае точно как са те всъщност, защото в книгите, казват, нищо вече не се виждало; толкова било забъркано всичко.

— Вие ме смутихте и забъркахте съвсем, Афанасий Василиевич — каза Хлобуев, като го гледаше изумен. — Аз не вярвам дори че вие наистина на мене говорите това, за тази работа е нужен неуморим, деятелен човек. При туй как да зарежа жена, деца, които няма що да ядат?

— За съпругата и децата не се безпокойте. Аз ще ги взема под своя грижа и децата ще имат учители. Наместо да ходите с торба и да просите милостиня за себе си, по-благородно и по-хубаво е да просите за бога. Аз ще ви дам една проста [бричка], не бойте се, че ще тръска: това е за вашето здраве. Ще ви дам пари за из път, за да можете пътем да дадете на ония, които се нуждаят повече от другите. Така ще можете да сторите много добри дела, вие няма вече да се излъжете, а комуто дадете, той наистина ще заслужава. По такъв начин, пътувайки, вие ще узнаете всички какви са и що са. Това не е като някой чиновник, от когото всички се боят и от когото [се крият]; а с вас, като знаят, че просите за черква, ще разговарят на драго сърце.

— Виждам, това е прекрасна мисъл и аз много бих [желал] да изпълня поне част от нея, но наистина струва ми се, че това е свръх силите ми.

— Че кое е по силите ни? — каза Муразов. — Нищо няма по силите ни, всичко е свръх силите ни. Без помощ отгоре нищо не може. Но молитвата събира сили. Като се прекръсти, човек казва: „Господи, помилуй!“ — гребе и доплува до брега. Затова няма какво да се мисли дълго; това трябва да се вземе просто за божия повеля. Колата след малко ще бъде готова, а вие отърчете при отца архимандрита за книга и за благословия и хайде на път.

Подчинявам ви се и приемам това само като божие указание. „Господи, благослови!“ — каза той вътрешно и почувствува, че бодрост и сила почнаха да проникват в душата му. Самият му ум сякаш почна да се събужда с надежда за изход от своето печално безизходно положение. В далечината почна да му се мярка светлина…

Но нека оставим Хлобуев и да видим Чичиков…

А през това време в съдилищата наистина постъпваха заявление подир заявление. Оказаха се роднини, за които никой не беше чувал. Както птици се трупат на мърша, тъй всички се струпаха върху безбройното богатство, останало подир старата: доноси против Чичиков за фалшивостта на последното завещание, доноси за фалшивостта й на първото завещание, улики в кражба и скриване на суми. Явиха се даже улики против Чичиков за купуване на мъртви души, за пропущане контрабанда още когато служил в митницата. Изровиха всичко, разузнаха предишната му история. Бог знае отде помирисали и научили всичко туй, ала имаше улики дори за такива неща, за които той си мислеше, че освен него и четирите стени никой не знаеше. Засега всичко това беше още съдийска тайна и не беше дошло до ушите му, макар че записката от предания му юрисконсулт, която той скоро получи, му даде донякъде да разбере, че кашата ще се забърка. Записката беше с кратко съдържание: „Бързам да ви уведомя, че по работата ще има разправии, но помнете, че никак не бива да се тревожите. Главното е — спокойствие. Ще наредим всичко.“ Тази записка го успокои съвсем. „Тоя човек е цял гений“, каза Чичиков. За довършване на всичко хубаво в това време шивачът донесе дрехите му. [Чичиков] усети силно желание да се погледа в новия фрак с цвят на наварински пламък с дим. Обу панталоните, които го обхванаха чудесно от всички страни така, че просто — изрисувай го. Бедрата му тъй силно се изпънаха, прасетата също, сукното обхвана всички подробности и им придаде по-голяма гъвкавост. Като затегна отдире коланчето, коремът му стана като тъпан. Той го тупна с четката и добави: „Гледай какъв глупак! А изцяло той е истинска картина.“ Фракът беше сякаш ушит още по-хубаво от панталоните: нито една гънка, всички страни бяха обтегнати, талията добре пристегната и извита. На забележката на Чичиков, [че] под дясната мишница малко го стиска, шивачът само се усмихваше: от това още по-хубаво се пристягаше талията. „Бъдете спокоен, бъдете спокоен за работата — повтаряше той с нескрито тържество, — освен в Петербург никъде не могат ви го уши така.“ Шивачът сам беше от Петербург и бе написал на табелата си: „Чуждестранец от Лондон и Париж“. Той не обичаше да се шегува и затова искаше с двата града изведнъж да запуши устата на всички други шивачи, така че занапред никой да не се покаже с такива градове, а нека се пише от някакъв си „Карлсеру“ или „Копенхар“.

Чичиков се разплати великодушно с шивача и като остана сам, почна свободно да се разглежда в огледалото като артист, с естетично чувство и con amore[90 — Con amore — с любов.]. Оказа се, че всичко изглежда някак по-хубаво, отколкото по-рано: бузите по-интересни, брадичката по-привлекателна, бялата яка даваше тон на бузата, атлазената синя връзка даваше тон на яката, новомодните гънки на нагръдника даваха тон на връзката, богатата кадифена [жилетка] даваше [тон] на нагръдника, а фракът с цвят на наварински дим с пламък, лъскав като коприна, даваше тон на всичко. Извърна се надясно — хубаво! Извърна се наляво — още по-хубаво! Талията такава, като у някой камерхер или у някой такъв господин, който бръщолеви само по френски, който дори и когато се разсърди, не смее да изругае по руски, а ще я изтърси на френски диалект: такава деликатност! Той приведе глава малко на една страна и се опита да заеме поза, като че се обръща към дама на средна възраст и с модерно образование: излизаше просто картина. Художнико, вземи четката и рисувай! От удоволствие той извърши още тук едно леко подскачане, нещо като антраша. Шкафът потрепера и стъкълцето с одеколон тупна на земята: но това не причини никакво безпокойство. Той нарече, както и се падаше, глупавото стъкълце глупак и си помисли: „При кого сега най-напред да се яви човек? Най-добре…“ Но изведнъж в антрето се чу нещо като дрънкане на ботуши с шпори и един жандарм с пълно въоръжение, [като че] той представляваше цяла войска: „Има заповед още сега да се явите при генерал-губернатора!“ Чичиков просто замръзна. Пред него стърчеше страшилище с мустаци, с конска опашка на главата, през едното рамо ремък, през другото ремък, а огромна сабя виси отстрани. Нему се стори, че от другата страна висеше пушка и дявол знае що: цяла войска само в едно лице! Той се опита да възразява, но [страшилището] грубо каза: „Заповядано е още сега!“ През вратата към антрето той видя, че там се мяркаше и друго страшилище, погледна през прозореца — и екипаж. Какво да прави? Тъй, както и беше във фрака с цвят от наварински пламък с дим, трябваше да се качи и цял разтреперан, тръгна към генерал-губернатора, и жандармът с него.

В чакалнята не му дадоха дори да се опомни.

— Вървете! Князът вече ви чака — каза дежурният чиновник. Пред него в мъгла се мярна чакалнята с куриери, които приемаха пакети, сетне салонът, през който той мина, като си мислеше само: „Ето как ще ме пипне и без съд, без нищо — право в Сибир!“ Сърцето му затуптя с такава, сила, с каквато не бие дори у най-ревнивия любовник. Най-сетне съдбоносната врата се разтвори: показа се кабинетът с портфейли, шкафове и книги и князът, разгневен като самия гняв.

— Страшен човек! Страшен! — каза Чичиков. — Той ще ме погуби, както вълкът агнето.

— Аз ви пощадих, позволих ви да останете в града, когато трябваше да идете в затвора, а вие се опетнихте отново с най-безчестно мошеничество,с което някога се е опетнявал човек! — Устните на княза трепереха от гняв.

— Че с каква, ваше сиятелство, най-безчестна постъпка и мошеничество? — попита Чичиков, треперейки с цялото си тяло.

— Жената — каза князът, като го доближи и го гледаше право в очите, — жената, която е подписвала по ваша диктовка завещанието, е заловена и ще бъде поставена на очна ставка с вас.

На Чичиков му притъмня.

— Ваше сиятелство! Ще кажа цялата истина. Аз съм виновен, наистина виновен съм, но не съм толкова виновен: мене ме подведоха врагове.

Вас не може никой да ви оклевети, защото у вас има много повече мръсотии, отколкото може [да измисли] най-последният лъжец. Вие цял живот, мисля, не сте вършили нито една работа, която да не е безчестна.

Всяка копейка, която имате, вие сте я добивали по най-безчес[тен начин], има разбойничество и безчестна работа, за които има бич и Сибир! Не, стига толкова вече! Още тази минута ще бъдеш заведен в затвора и там, наред с последните мерзавци и разбойници, ще [трябва] да чакаш разрешението на своята съдба. И това все пак е милост, защото [ти] си няколко [пъти] по-гаден от тях; те са само с антерии, кожухчета, а ти… — Той погледна фрака с цвят от наварински дим с пламък и като посегна към връвта, позвъни.

— Ваше сиятелство — извика