Чичиков, — смилете се! Вие сте баща на семейство. На мене — съжалете старата ми майка!

— Лъжеш! — извика гневно князът. — Ти и тогава така ме молеше заради деца и семейство, които никога не си имал, а сега — заради майка.

— Ваше сиятелство! Аз съм мерзавец и последен негодник — каза Чичиков с глас…[91 — Недовършено.] — Аз наистина лъгах, аз нямам нито деца, нито семейство, но бог ми е свидетел, винаги съм искал да имам жена, да изпълня дълга си като човек и гражданин, та наистина да заслужа после уважението на гражданите и началството… Но какво нещастно стечение на обстоятелствата! Ваше сиятелство! С пот и кръв трябваше да изкарвам насъщното си съществуване. На всяка крачка съблазни и изкушения… Врагове и убийци, и грабители… Целият ми живот е бил като буен вихър или кораб сред вълни по волята на ветровете. Аз съм човек, ваше сиятелство!

Сълзи като ручеи бликнаха изведнъж из очите му. Той се строполи в краката на княза тъй, както си беше: с фрака от наварински пламък с дим, с кадифената жилетка, с атлазената връзка, с чудесно ушитите панталони и прическата, която пръскаше сладък дъх на най-хубав одеколон, и се удари по челото.

— Махни се от мене! Извикай войници да го вземат — каза князът на влезлия прислужник.

— Ваше сиятелство! — викаше [Чичиков] и прегръщаше с две ръце ботушите на княза.

Тръпки минаха по цялото тяло на княза.

— Махнете се, ви казвам! — рече той, като правеше усилия да изтръгне краката си от прегръдките на Чичиков.

— Ваше сиятелство! Няма да мръдна оттука, докато не получа милост — говореше Чичиков, като не пущаше ботуша на княза и дори се потътри заедно с крака по пода със своя фрак от наварински пламък с дим.

— Махнете се, ви казвам! — рече той с онова необяснимо чувство на отвращение, каквото изпитва човек при вида на някое безобразно насекомо, което не се решава да смачка с крак. Той разтърси крака си тъй, че Чичиков почувствува удар от обувката в носа, устните и закръглената си брадичка, но не изпусна ботуша и с още по-голяма сила [го] държеше в своите прегръдки. Двама здравеняци жандарми със сила го откъснаха, взеха го под ръка и го поведоха през всички стаи. Той беше бледен, бит, в онова безчувствено страшно състояние, в което изпада човек, когато вижда пред себе си черната неизбежна смърт, това страшилище, противно на нашата натура…

При самите врати на стълбата насреща му идеше Муразов. Изведнъж лъч от надежда се мярна. В един миг с неестествена сила той се изскубна от ръцете на двамата жандарми и се хвърли в нозете на смаяния старец.

— Павел Иванович! Какво ви е?

— Спасете ме! Водят ме в затвора, на смърт…

Жандармите го хванаха и поведоха, без да го оставят дори да чуе по-нататък.

Прогизнал, влажен килер с мирис на ботушите и навущата на гарнизонните войници, една небоядисана маса, два мръсни стола, прозорче с желязна решетка, из покъртена печка, през разтрозите на която само пушеше, а топлина не даваше — ето обиталището, дето биде хвърлен нашият [герой], който вече бе почнал да вкусва от сладостите на живота и да привлича вниманието на съотечествениците с тънкия нов фрак от наварински пламък с дим. Не го оставиха дори да се разпореди и да вземе със себе си необходимите вещи, да вземе ковчежето, дето бяха парите, може би достатъчни… Книжата, продавателните за мъртвите души — всичко беше сега у чиновниците. Той се тръшна на земята и безнадеждна тъга като червей обви сърцето му. С растяща бързина тя почна да смуче това с нищо незащитено сърце. Още един ден на такава скръб — и на белия свят не би имало вече Чичиков. Но и над Чичиков нечия всеспасяваща ръка не дремеше. Подир час вратата на затвора се разтвори, влезе старецът Муразов.

Ако на измъчен от палеща жажда, потънал в прах от дълъг път, изнурен и изнемогнал пътник някой налее в засъхналото му гърло струя изворна вода, той не би се тъй освежил, не би се съживил тъй, както се съживи горкият [Чичиков].

— Спасителю мой! — каза Чичиков и изведнъж от пода, върху който беше се тръшнал от разкъсваща го скръб, улови ръката му, бързо я целуна и притисна към гърдите си. — Бог да ви награди, че посетихте клетника!

Той се обля в сълзи.

Старецът го гледаше със скръбно болезнен поглед и само думаше:

— Ах, Павел Иванович! Павел Иванович, какво сте направили?

— Какво да се прави! Погуби ме проклетата! Не знаех мярка; не съумях овреме да се спра. Проклетият сатана ме прелъсти, изкара ме извън границата на разума и на човешкото благоразумие. Сгреших, сгреших! Но само как могат така да постъпват? Дворянин, дворянин, без съд, без следствие, да хвърлят в затвор!… Дворянин, Афанасий Василиевич! Как може да не ми дадат време да намина у дома си, да се разпоредя за нещата си? Та там сега всичко остана, без да има кой да го пази. Ковчежето ми, Афанасий Василиевич, ковчежето! Та там е цялото ми богатство. С пот придобито, с кръв, с години трудове и лишения… Ковчежето ми Афанасий Василиевич! Всичко ще ми изкрадат, ограбят! О, боже! И безсилен повече да удържи порива на нова, нахлула в сърцето му скръб, той зарида високо с глас, който преминаваше през дебелите стени на затвора и се отекваше глухо в далечината, скъса атлазената си вратовръзка и като хвана с ръка яката си, скъса и фрака си от наварински пламък с дим.

— Ах, Павел Иванович! Колко ви е ослепило това богатство! Заради него вие не сте виждали страшното си положение.

— Благодетелю, спасете ме, спасете ме! — отчаяно почна да вика горкият Павел Иванович, като падна в краката му. — Князът ви обича, за вас той ще направи всичко.

— Не, Павел Иванович, не мога, колкото и да искам, колкото и да желая. Вие сте попаднали под неумолимия закон, а не под властта на някой човек.

— Изкуси ме лукавият сатана, изверг на човешкия род!

Той блъсна главата си в стената, а с ръка тъй удари масата, че разкървави юмрука си; но не почувствува нито болежките в главата, нито жестокостта на удара.

— Павел Иванович, успокойте се, помислете как да се примирите с бога, а не с хората; помислете за клетата си душа.

— Но каква съдба, Афанасий Василиевич! Имало ли е друг човек с такава съдба? С търпение, може да се каже, кърваво съм добивал всяка копейка, с труд, с труд, а не съм ограбил някого, нито съм обрал хазната, както правят други. Защо съм се мъчил за копейката? За да [преживея в доволство останалите си дни, да оставя на децата си, които мислех да добия за благото, за служба на отечеството]. Ето за какво исках да придобия! Кривнах, наистина кривнах… какво да се прави? Ала кривнах чак когато видях, че по прав път не се сполучва и че по крив път е по-пряко. Ала аз се трудих, измайсторявах се. Ако съм вземал, вземал съм от богатите. А тия мерзавци, които са по съдилищата, вземат с хиляди от хазната, Ограбват не богати хора, обират последната копейка на онзи, който няма нищо!… Какво е това нещастие, кажете ми наистина — винаги, когато почнеш да се добираш до плодове и, тъй да се каже, вече ги досягаш с ръка… изведнъж буря, подводен камък, разбиване на парчета целия кораб. На, имах вече около три[ста] хиляди капитал. Триетажна къща имах вече, два пъти вече купувах село… Ах, Афанасий Василиевич! Защо такава съдба? Защо такива удари? Нима и без това моят живот не беше като кораб сред вълните? Де е справедливостта на небесата? Де е наградата за търпението, за безпримерното постоянство? Та аз на три пъти почвах отново; след като изгубех всичко, почвах отново от копейка, когато друг на мое място отдавна би се пропил от отчаяние и би изгнил в кръчмата. Колко неща трябваше да се надвият, колко неща да се изтърпят! Всяка [копейка] съм добивал, тъй да се каже, с всички сили на душата си!… На другите наистина им върви по-лесно, но за мене всяка копейка както казва поговорката, е забита със златен гвоздей и тази със златен гвоздей забита копейка аз съм спечелил, бог ми е свидетел, с такава желязна неуморност…

Той не довърши, зарида високо от нетърпима и сърдечна болка, падна на един стол, откъсна съвсем увисналата, разкъсана пола на фрака и я запокити на една страна и като зарови ръце в косите си, за които по-рано тъй много се грижеше, почна да ги скубе безжалостно, наслаждавайки се от болката, с която искаше да заглуши неугасимата с нищо болка на сърцето.

Муразов дълго седя мълком при него, гледайки тая необикновена [скръб], която той виждаше за пръв път. А злочестият ожесточен човек, който неотдавна подхвърчаше наоколо със свободната сръчност на светски и военен човек, се блъскаше сега в раздърпан, непристоен [вид], с разкъсан фрак и разкопчани панталони, [с] окървавен, разбит юмрук, изливайки хули срещу враждебните сили, които пречат на човека.

— Ах, Павел Иванович, Павел [Иванович]! Какъв човек би излязъл от вас, ако по тоя същи начин и със сила и търпение бихте се трудили, но на добра работа, с някоя по-хубава цел! Боже мой, колко добро бихте направили! Ако поне някой от ония хора, които обичат доброто, употребеше толкова усилия за него, колкото вие, за да добиете своята копейка, и съумееше тъй да пожертвува за доброто, и собственото си самолюбие и честолюбие, без да жали себе си, както вие не сте се жалили за добиване своята копейка — боже мой, как би процъфтяла нашата земя!… Павел Иванович, Павел Иванович! Не е жално това, че сте виновен пред другите, жално е, че пред самия себе си сте виновен — пред богатите сили и дарби, с които сте надарен. Вашето предназначение е било да бъдете велик човек, а вие се опропастихте и погубихте.

Има тайни на душата. Колкото далеко и да се е отклонил заблуденият от прекия път, колкото и да се е ожесточил безвъзвратният престъпник, колкото и дълбоко да тъне в своя порочен живот, но ако го упрекнеш със самия него, с неговите достойнства, опозорени от него, у него [всичко] неволно се поколебава и той цял се разтърсва.

— Афанасий Василиевич — каза клетият Чичиков и го хвана с две ръце, — о,