и заплете заедно с Чичиковата история с мъртвите души, че по никой начин не можеше да се разбере кое от тези дела беше най-главната дивотия: и двете изглеждаха еднакви по качества. Когато най-сетне почнаха да постъпват книжа до генерал-губернатора, горкият княз нищо не можа да разбере. Един твърде умен и пъргав чиновник, който бе натоварен да направи извлечение, насмалко щеше да полудее: по никакъв начин не можеше да се улови нишката на работата. В това време князът беше загрижен с много други работи, една от друга по-неприятни. Излезе, че в една част на губернията има глад. Чиновниците, проводени да раздават храни, не се разпоредили май тъй, както трябва. В друга част на губернията се раздвижиха разколници. Някой пуснал между тях, че се бил родил антихрист, който не давал мира и на мъртвите, и купувал някакви мъртви души. Каяха се и грешаха и под предлог, че искат да заловят антихриста, убиваха неантихристите. На друго място селяните се разбунтуваха против помешчиците и капитан изправниците. Някакви скитници пръснали между тях слухове, че настъпва такова време, когато селяните трябва да бъдат помешчици и да се облекат с фракове, а помешчиците да се облекат с аби и да станат селяни, и една цяла община, без да му мисли, че тогава ще станат твърде много помешчиците и капитан-изправниците, отказала да плаща данъци. Трябваше да се прибегне до насилствени мерки. Горкият княз беше най-разстроен душевно. В това време му доложиха, че дошъл закупвачът.

— Нека влезе — каза князът. Старецът влезе. — Ето ви вашия Чичиков! Вие държахте за него и го защищавахте. Сега той е заплетен в такава работа, на каквато и най-последният крадец няма да се реши.

— Позволете да ви доложа, ваше сиятелство, че аз не разбирам твърде добре тая работа.

— Фалшифициране на завещание и още как! За такава работа публично наказание с пръчки.

— Ваше сиятелство, ще кажа не за да защищавам Чичиков, ала това е работа недоказана: следствието още не е свършено.

— Има улика: жената, която е била нагласена наместо умрялата, е заловена. Аз искам да я разпитала нарочно пред вас.

Князът позвъни и даде заповед да повикат жената.

Муразов млъкна.

— Най-безчестна работа! И за срам, замесени са първите чиновници в града, самият губернатор. Той не трябва да бъде там, дето са крадците и безделниците! — каза князът с жар.

— Но губернаторът е наследник, той има право да претендира; а това, дето други са се прилепили от всички страни, това, ваше сиятелство, е човешка работа. Умряла, богата жена, а не направила умно и справедливо разпореждане; струпали се от всички страни любители да закачат нещо — това е човешка работа…

— Но защо да се правят мръсотии?… Подлеци! — каза князът с негодувание. — Нямам ни един чиновник добър, всички са мръсници!

— Ваше сиятелство! Та кой ли от нас е както трябва добър? Всички чиновници в нашия град са хора, имат достойнства и мнозина добре познават работата си, но никой не е опазен от греха.

— Слушайте, Афанасий Василиевич, кажете ми — аз познавам само вас като честен човек — каква е тая страст у вас да защищавате всякакъв род мръсници?

— Ваше сиятелство — каза Муразов, — който и да е човекът, когото вие наричате мръсник, той все пак е човек. Как да не защищаваш човека, когато знаеш, че той прави половината злини от грубост и незнание? Та ние вършим несправедливости на всяка крачка и всяка минута ставаме причина за нещастия на другиго, дори и не с лоши намерения. И ваше сиятелство също извършихте една голяма несправедливост.

— Как! — извика учудено князът, съвсем поразен от такъв неочакван обрат на разговора.

Муразов спря, замълча, сякаш съобразяваше нещо, и най-сетне каза:

— Ами на, например по делото на Дерпеников.

— Афанасий Василиевич! Престъпление против коренните държавни закони, равно на измяна на отечеството!

— Аз не го оправдавам. Но справедливо ли е това, момъкът, който поради неопитност бил примамен и подведен от други, да бъде осъден тъй, както и оня, който е бил един от главатарите? Зер еднаква участ сполетя и Дерпеников, и някой си Вороной-Дряной, а престъпленията им не са еднакви.

— За бога… — каза князът, явно развълнуван. — Вие знаете ли нещо по това? Кажете го. Аз тъкмо неотдавна се отнесох към Петербург за смекчаване на неговата участ.

— Не, ваше сиятелство, аз не го казвам, защото знам нещо, което вие не знаете. Макар че наистина има едно такова обстоятелство, което би послужило в негова полза, но той сам няма да се съгласи, защото с това би пострадал пък друг. А аз мисля само това дали вие тогава не благоволихте да побързате? Извинете, ваше сиятелство, съдя по своя слаб разум. Вие няколко пъти ми заповядахте да говоря откровено. При мене, когато бях още началник, имаше мнозина работници, и лоши, и добри. [Трябва да се вземе под внимание] също така и предишният живот на човека, защото, ако не разгледаш всичко хладнокръвно, а го навикаш още от пръв път, само ще го изплашиш, пък и няма да добиеш истинско признание: а когато го разпиташ по човешки, както брат брата, всичко сам ще изкаже и дори няма да моли за смекчение и няма да има ожесточение против никого, защото ясно вижда, че не аз го наказвам, а законът.

Князът се замисли. В това време влезе един млад чиновник и се изправи почтително с папка. Грижа и труд бяха изписани на младото му и свежо още лице. Личеше, че той ненапразно служеше за особени поръчки. Той беше един от малцината, които се занимаваха с делопроизводство con amore. Не изгаряйки нито от честолюбие, нито от желание за печалби, нито от подражание на другите, той служеше само защото беше убеден, че трябва да бъде тук, а не на друго място, че затова му е даден животът. Да следи, да разчлени на части и като хване всички нишки на най-заплетеното дело, да го разясни — това беше неговата работа. И трудовете, и страданията, и безсънните нощи му биваха възнаградени изобилно, ако цялото дело най-сетне почнеше да се изяснява пред него, съкровените причини да изпъкват и той чувствуваше, че може да го предаде цяло с няколко думи, отчетливо и ясно, така, че всекиму да бъде очевидно и разбрано. Можеше да се каже, че никой ученик не се радваше толкова, когато пред него се разкриваше най-трудна фраза и изпъкваше истинският смисъл на някоя мисъл на велик писател, колкото се радваше той, когато пред него се разплиташе някое заплетено дело. Затуй…[92 — След това в ръкописа има голям пропуск.]

„…[93 — Началото на фразата липсва в ръкописа.] с храна в ония места, дето има глад; тази част аз я познавам по-добре от чиновниците; ще разгледам самолично кому какво трябва. И ако позволите, ваше сиятелство, аз ще поговоря и със сектантите. С мене, с прост човек, те ще разговарят по-драговолно и така, бог знае, може би ще помогна да се уреди работата с тях миролюбиво. А чиновниците не могат я оправи: ще се заведе преписка, пък при това те вече тъй са се заплели в книжата, че от тях не могат да виждат дори работата. А пари от вас няма да взема, защото, бога ми, срамота е в такова време да мисля за печалба, когато хората умират от глад. Аз имам запас готова храна; аз и сега вече съм пратил в Сибир и за идното лято ще докарат още.“

— Вас само бог може да награди за такова служене, Афанасий Василиевич. А аз няма да ви кажа нито дума, защото — вие сам можете да чувствувате — всяка дума тук е безсилна. Но позволете ми да кажа едно нещо за тая молба. Кажете сам: имам ли право да оставя тази работа без внимание и справедливо ли, честно ли ще бъде от моя страна да простя негодниците?

— Ваше сиятелство, бога ми, та не бива да се наричат те, толкова повече, че между [тях] има мнозина твърде достойни хора. Затруднителни са положенията на човека, ваше сиятелство, много, много затруднителни. Случва се тъй, че един човек изглежда съвсем виновен; а като вникнеш, излиза, че дори не бил той.

— Но какво ще кажат те самите, ако ги оставя? Защото между тях има такива, които след това още повече ще вдигнат нос и ще казват дори, че са ме уплашили. Те първи ще покажат неуважение…

— Ваше сиятелство, позволете ми да ви дам своето мнение: съберете ги всички, дайте им да разберат, че всичко ви е известно и изложете им собственото си положение точно по същия начин, както благоволихте да го представите сега пред мене, и ги попитайте за съвет: какво би направил всеки един на ваше място?

— Но вие мислите, че на тях ще бъдат достъпни по-благородни чувства, освен интриги и желание да печелят пари? Повярвайте, те ще ми се смеят.

— Не мисля, ваше сиятелство. У [руския] човек, дори и у онзи, който е по-лош от другите, все пак чувството е справедливо. Освен ако е само някой чифутин, а не русин… Не, ваше сиятелство, вие няма защо да се прикривате. Кажете точно тъй, както благоволихте пред мене. Защото те ви хулят като човек честолюбив, горд, който не иска да чуе нищо, уверен в себе си, та нека видят всичко, както си е. Какво ще загубите от това? Вашето дело е право. Кажете им тъй, като че не пред тях, а пред самия бог правите изповедта си.

— Афанасий Василиевич — каза князът замислен. — Аз ще помисля върху това, а засега много ви благодаря за съвета.

— А Чичиков, ваше сиятелство, благоволете да го освободите.

— Кажете на тоя Чичиков да се измита оттука колкото може по-скоро и колкото по-надалеко, толкова по-добре. Защото него никога не бих простил.

Муразов се поклони и отиде от княза право при Чичиков. Той намери Чичиков вече добре разположен, зает твърде спокойно с доста добрия си обяд, който му бе донесен в порцеланови съдини от някаква доста добра готварница. От първите фрази на разговора старецът веднага забеляза, че Чичиков е успял да поприказва с някого от дълбокоумните чиновници. Той добре разбра, че тука се е намесило невидимото участие на вещия юрисконсулт.

— Слушайте, Павел Иванович — каза той, — аз ви донесох свобода при условие, че веднага ще напуснете града. Съберете всичките си партушини — и много ви здраве, не отлагайте нито минута,