защото работата ще стане още по-лоша. Аз зная, вас тук един човек ви настройва, но ще ви кажа под секрет, че сега се открива още едно такова дело и вече никакви сили не могат те спаси. Нему се иска да удави и други, за да не му е мъчно, но работата е към разчистване. Аз ви оставих в добро настроение, по-добро, отколкото сега. Съветвам ви не на шега. Бога ми, работата не е в богатството, за което се карат хората и се колят един друг, сякаш може да се уреди тукашният живот, без да се помисли за другия живот. Повярвайте, Павел Иванович, че докато хората не изоставят всичко, за което се хапят и ядат един друг на земята, и не помислят да благоустроят душевното си богатство, не ще се установи благоустройство и на земното богатство. Ще настъпи време на глад и бедност както за целия народ, така и за всекиго поотделно… Това е ясно. Каквото и да казвате, но тялото зависи от душата. Как можеш да искаш, да върви както трябва? Помислете не за мъртвите души, а за своята жива душа и добър ви час из нов път! Аз също заминавам утре. Побързайте, инак — без мене ще бъде лошо.
Като каза това, старецът излезе. Чичиков се замисли. Значението на живота пак му се стори немаловажно. „Муразов е прав, каза той, време е по нов път!“ Като каза това, той излезе от затвора. Часовоят понесе след него ковчежето, другия дюшек [?] и бельото. Селифан и Петрушка се зарадваха на освобождението на господаря си като на бог знае що.
— Е, драги — каза Чичиков, като се обърна милостиво [към тях], — трябва да събираме вещите си и да заминаваме.
— Да тръгваме, Павел Иванович — каза Селифан. — Пътят трябва да е вече отворен: доста сняг падна. Време е наистина да се махнем от тоя град. Така ми омръзна той, че дори не ми се гледа.
— Върви при коларя да постави колата на плазове — каза Чичиков и сам отиде в града, но не искаше да се отбива при никого за сбогом. Срам го беше след цялото това събитие, толкова повече, че из града за него се чуваха сума най-неблагоприятни истории. Той избягваше всякакви срещи и се отби тихичко само при оня търговец, от когото бе купил сукното с цвят на наварински пламък с дим, взе още четири аршина за фрак и панталони и отиде сам при същия шивач. За двойна [цена] майсторът се реши да усили старанията си и остави да работи цяла нощ на свещи цялото шивашко народонаселение с игли, ютии и зъби и на другия ден фракът бе готов, макар и малко късно. Конете бяха запрегнати. Ала Чичиков премери фрака. Той беше хубав, съвсем като първия. Но, уви! Той забеляза, че на главата му вече се белееше нещо гладко и тъжно пошепна: „Защо трябваше да се предавам тъй силно на отчаяние? И съвсем не бе потребно да късам косите си.“ Като се разплати с шивача, той напусна най-сетне града в някакво странно положение. Той не беше предишният Чичиков: той беше някаква развалина от предишния Чичиков. Вътрешното състояние на душата му можеше да се сравни със срутена постройка, която е съборена, за да се съгради от нея нова, но новата още не е почната, защото още не е дошъл планът на архитекта и работниците стоят в недоумение. Един час преди него замина старецът Муразов в бричка със сандък от рогозка заедно с Потапич, а един час подир Чичиковото заминаване излезе, заповед, че по случай заминаването си за Петербург князът иска да види всички до един чиновници.
В големия салон на генералгубернаторския дом се събра цялото чиновническо съсловие на града, от губернатора до титулярния съветник: началници на канцеларии и отделения, съветници, асесори. Кислоедов, Красноносое, Самосвистов, невземащи, вземащи, кривили душата си, полукривили и съвсем некривили. Всички очакваха с вълнение и тревога генерал-губернатора. Князът се яви ни мрачен, ни светъл; погледът му бе твърд като стъпката му. Цялото чиновническо събрание се поклони, мнозина — до пояс. Като отвърна с лек поклон, князът почна:
— Заминавайки за Петербург, сметнах за прилично да се видя с всички вас и дори да ви обясня отчасти причината. Тук у нас се забърка една твърде развращаваща работа. Аз мисля, че мнозина от тия, които са пред мене, знаят за коя работа говоря. Тая работа повлече откриването и на други, не по-малко безчестни работи, в които се замесиха най-сетне дори и такива хора, които досега аз смятах за честни. Известна ми е също така скритата цел да се заплете всичко по такъв начин, че да бъде съвсем невъзможно да се реши по формален ред. Зная също и кой е главната [причина] и с чие тайно…[94 — Не е дописано.], макар че той много изкусно е скрил своето участие. Но работата е там, че аз мисля да проследя всичко това не формално по книжата, а с военен бърз съд, както във военно [време] и надявам се, че царят ще ми даде това право, когато изложа цялото това дело. В подобен случай, когато няма възможност да се разгледа делото по граждански ред, когато шкафовете с [книжата] биват изгаряни и най-сетне с излишно множество лъжливи странични показания и с лъжливи доноси се мъчат да затъмнят и без туй достатъчно тъмното дело — аз смятам военния съд за единствено средство и желая да зная вашето мнение.
Князът спря, като [че] очакваше отговор. Всички стояха, забили очи в земята. Мнозина бяха бледни.
— Известно ми е също едно дело, макар авторите му да са напълно уверени, че то никому не може да бъде известно. Неговото производство ще върви вече не по книжата, защото ищец и адвокат ще бъда самият аз и ще представя очевидни доказателства.
Някой между чиновнишкото събрание трепна; някои от по-боязливите също се смутиха.
— От само себе си се разбира, че главните подстрекатели ще бъдат лишени от чинове и имоти, а други — уволнени от служба. От само себе си се разбира, че покрай тях ще пострадат и мнозина невинни. Какво да се прави? Делото е твърде безчестно и крещи за правосъдие. Макар да знам, че това не ще бъде дори и урок на другите, защото вместо изгонените ще се явят други и ония, които досега са били честни, ще станат безчестни и ония, които ще бъдат удостоени с доверие, ще измамят и изменят — въпреки всичко аз съм длъжен да постъпя жестоко, защото правосъдието крещи за възмездие. Зная, че ще ме обвинят в сурова жестокост, че аз трябва да се обърна по такъв [начин] само в едно безчувствено оръдие на правосъдието, в секира, която трябва да падне върху главите на [виновните].
По всички лица мина неволна тръпка.
Князът беше спокоен. Нито гняв, нито възмущение бе изписано по лицето му.
— Сега същият оня, в чиито ръце е съдбата на мнозина и когото никакви молби не бяха в сила да склонят, същият той сега се [хвърля] в нозете ви и моли всинца ви. Всичко ще бъде забравено, изгладено, простено; аз сам ще бъда застъпник за всички, ако изпълните една моя молба. Ето моята молба. Знам, че с никакви средства, с никакви заплашвания, с никакви наказания не може да се изкорени неправдата; тя се е вкоренила вече твърде дълбоко. Безчестното деяние да се вземат подкупи е станало необходимост и потребност дори и за такива хора, които не са родени да бъдат безчестни. Знам, че на мнозина вече е почти невъзможно да отиват против общото течение. Но сега аз съм длъжен както в решителната и свещена минута, когато трябва да се спасява отечеството, когато всеки гражданин носи всичко и жертвува всичко — аз съм длъжен да отправя позив поне към ония, в чиито гърди има още руско сърце и които разбират що-годе думата благородство. Няма какво да се приказва тук кой от вас е повече виновен! Може би съм най-много виновен аз; може би аз много строго съм ви приел в началото; може би с излишна подозрителност съм отблъснал ония от вас, които искрено са искали да ми бъдат полезни, макар че и аз от своя страна можех да направя същото. Ако те наистина обичаха справедливостта и доброто на своята земя, не трябваше да се оскърбяват и от надменността на моята обноска, трябваше да задушат в себе си собственото си честолюбие и да пожертвуват своята личност. Невъзможно бе да не забележех в такъв случай тяхната самоотверженост и висока любов към доброто и да не приемех най-сетне от тях полезни и умни съвети. Все пак по-скоро подчиненият е длъжен да се приспособи към нрава на началника, отколкото началникът — към нрава на подчинения. Това е поне по-законно и по-леко, защото подчинените имат един началник, а началникът има стотина подчинени. Но да оставим сега настрана кой от кого е повече виновен. Работата е, че нам се е паднало да спасяваме нашата земя, нашата земя гине не от нашествие на двадесет другоплеменни езици[95 — Нашествието на двадесетте другоплеменни езика — нашествието на Наполеон, в армиите на когото имало войски от различни националности.], а от самите нас; че покрай законното управление вече се е образувало друго управление, много по-силно от всяко законно. Установени са особени условия, всичко е оценено и дори цените се знаят от всички. И никакъв управник, ако ще би да е дори по-мъдър от всички законодатели и управници, няма сили да поправи злото, колкото и да ограничава действията на лошите чиновници с поставяне за надзиратели добри чиновници. Всичко ще бъде безуспешно, докато всеки от нас не почувствува, че той също така, както в епохата на народните въстания, се е въоръжавал против… така е длъжен да въстава против неправдата. Като русин, като свързан с вас чрез еднокръвно родство, чрез една и съща кръв, аз се обръщам сега към вас. Аз се обръщам [към] ония от вас, които що-годе разбират какво е благородство на мислите. Аз ги каня да си спомнят дълга, който предстои на човека, каквото място и да заема той. Аз ги каня да разгледат по-отблизо своя дълг и задълженията на земната си служба,
