твърде сериозни бележки на шарения кон, впрегнат от дясна страна. Този шарен кон беше много лукав и само се преструваше, че уж тегли, а пък средният, дорестият кон, и червеникавият логой, който се казваше Заседател, защото бе купен от някакъв заседател, се трудеха от все сърце, тъй че дори в очите им се забелязваше удоволствието, което получаваха от това.

— Хитрувай, хитрувай! Аз ще те надхитря тебе! — думаше му Селифан, като се приповдигаше и шибаше с бича ленивеца. — Ти трябва да вършиш своята работа, гиди швабски панталоннико! Дорестият е почтен кон, той изпълнява своя дълг, аз нему на драго сърце ще му дам шепа зоб, защото е почтен кон, и Заседателя, и той е добър кон… Де, Де! Какво клепеш уши? Ти, глупако, слушай, когато ти приказват, аз тебе, простако, няма да те науча на лошо. Я го виж ти накъде се дърпа! — И той пак го шибна с бича, като додаде: — Ах ти, проклетнико! Бонапарт проклети!… — После извика на всички: Хайде, милички! — шибна и трите коня, но вече не във вид на наказание, а за да им покаже, че беше доволен от тях. Като си направи това удоволствие, той започна да говори на шарения: — Ти мислиш, че ще скриеш поведението си от мене, а? Не, ако искаш да те почитат, живей праведно на тоя свят. На, у помешчика, дето бяхме — хората са добри. Аз на драго сърце приказвам с добри хора; с добрите хора ние всякога сме си верни, изпитани приятели; и чай да пийнеш, и да похапнеш на драго сърце, щом човек е добър. Добрия човек всеки го почита. Ето на, нашия господар всеки го уважава, защото, чуваш ли ти, той е изпълнявал държавната служба, той е сколески съветник…

Като разсъждаваше тъй, Селифан се захласна накрая в най-далечни отвлечени неща. Да беше се ослушал Чичиков, щеше да узнае много подробности, които се отнасяха лично до него; но мислите му бяха тъй заети, че само един силен гръмотевичен трясък го накара да се свести и да погледне наоколо си: цялото небе отвред беше покрито с облаци и прашният пощенски път попръскан с дъждовни капки. Най-после втори път тресна по силно и по-близко и веднага рукна дъжд като из ръкав. Изпървом той заваля полегато и зашиба по едната страна на каросерията, после по другата; сетне, като измени начина на нападението си и като стана съвършено отвесен, затрака право отгоре; най после пръските почнаха да стигат до лицето на Чичиков. Това го накара да спусне кожените завески на двете кръгли прозорчета, предназначени за гледане пътни изгледи, и да заповяда на Селифан да кара по-бързо. Селифан, прекъснат също в средата на приказките си, се досети, че наистина не трябва да се помайва, тутакси измъкна из под капрата някаква дрипа от сиво сукно, пъхна ръце в ръкавите й, улови поводите и подвикна на своята тройка, която едва местеше крака, защото усещаше приятно отпускане от поучителните думи. Ала Селифан никак не можеше да си спомни дали два или три завоя бе изминал. Като понапрегна ума си и си припомни донякъде пътя, той се досети, че имаше много завои, които беше пропуснал. Понеже русинът в решителни минути все ще се досети какво да направи, без да се вдълбочава в по-нататъшни разсъждения, като кривна надясно при първия кръстопът, той подвикна: „Ей, вие, почтени приятели!“ и препусна конете без да му мисли къде ще го изкара уловения път.

Дъждът, обаче, както изглеждаше, се закрепи за дълго. Натрупалият се из пътя прах бързо се размачка на кал и от минута на минута конете все по-тежко влачеха бричката. Чичиков почна силно да се безпокои, като не виждаше още селото на Собакевич. По негова сметка трябваше отдавна да стигнат. Той все разглеждаше наоколо, но беше тъмно като в рог.

— Селифане! — каза той най-после, като се подаде навън от бричката.

— Кво, господарю? — отговори Селифан.

— Я разгледай, не се ли вижда селото?

— Не, господарю, нийде не се вижда, — след което Селифан, помахвайки бича, проточи някаква песен — не песен, а нещо такова дълго, което нямаше край. Там влизаше всичко: всичките ободрителни и принудителни викове, с които коларите гощават конете в цяла Русия, от единия й край до другия, прилагателни от всички видове и качества без голям подбор, а кое както попадне на сричка. По такъв начин работата стигна дотам, че той най-сетне започна да ги нарича секретари.

А през това време Чичиков почна да забелязва, че бричката се клатушка на всички страни и го гощава с много силни блъсканици; това го накара да почувствува, че са кривнали от пътя и навярно се влекат из разораните ниви. Селифан сякаш сам разбра това, ала не продумваше дума.

— Какво, разбойнико, из какъв път ме караш ти? — попита Чичиков.

— Че какво да правя, господарю, времето е такова: камишка си не мога да видя, толкова е тъмно! — Като каза това, той така наклони бричката, че Чичиков бе принуден да се придържа с двете ръце. Чак сега той забеляза, че Селифан бе понаправил главата.

— Дръж, дръж, ще обърнеш колата! — закрещя той.

— Не, господарю, ка’ щяло да обърна колата — отговори Селифан. — Не е добре да я обърна, зная аз, хич няма да я обърна. — След това той почна леко да извива бричката, извива я, извива я — и най-сетне я катурна съвсем на едната страна. Чичиков и с ръце, и с крака цопна в калта. Ала Селифан спря конете; впрочем те щяха да спрат и сами, защото бяха много изморени. Този непредвиден случай съвсем го смая. Той слезе от капрата, застана пред бричката, подпря ръцете на хълбоци, докато господарят се въргаляше из калта, мъчейки се да излезе оттам, и каза след кратко размишление.

— Я гледай ти — катурна се!

— Ти си пиян като обущар! — каза му Чичиков.

— Не, господарю, ка’ щяло да съм пиян! Аз зная, че не е хубаво да съм пиян. Намери се един приятел, с когото си поприказвахме, а пък с добър човек може да се приказва — няма нищо лошо в това — и си похапнахме заедно. Закуската не вреди; с добър човек може и да се похапне.

— Ами какво ти казах последния път, когато се напи, а? Забрави ли? — попита Чичиков.

— Не, ваше благородие, ка’ щяло да съм забравил? Аз си зная работата. Зная, че не е хубаво да се напива човек. Само си поприказвахме с един добър приятел, защото…

— Като взема сега да ти дръпна един бой, ще те науча аз тебе как се приказва с добър приятел.

— Както бъде угодно на ваша милост — отвърна съгласният на всичко Селифан. — Като речете бой — ще ям и бой; аз не бягам от боя. Защо да не ям бой, щом заслужавам? Воля господарска. Понякога и боят е потребен, зер мужикът инак се разглезва, редът трябва да се пази. Ако заслужавам бой, бий ме, защо да не ме биеш?

На подобно разсъждение господарят съвсем не можа да намери какво да отговори. Но в това време сякаш самата съдба бе решила да се смили над него. Надалече се чу кучешки лай. Зарадваният Чичиков даде заповед на коларя да кара по-бързо. Руският колар има добър усет вместо добри очи; затуй се случва, че със зажумели очи той кара понякога стремглаво и винаги пристига де да е. Селифан, не виждайки нищо, така насочи конете право към селото, че спря чак когато бричката се удари с двата си ока о един стобор и когато вече решително нямаше къде да се кара. През гъстата мрежа на проливния дъжд Чичиков едва забеляза нещо прилично на покрив. Той прати Селифан да търси портата, което без съмнение щеше да продължи много, ако в Русия наместо врати нямаше зли кучета, които доложиха за него тъй гръмливо, че той затъкна с пръсти ушите си. Светлинка светна в едно прозорче и достигна като мъглява струя до стобора, та показа на нашите пътници портата. Селифан почна да чука и скоро, като се отвори вратата, показа се някаква фигура, покрита с ямурлук, и господарят и коларят чуха един пресипнал женски глас:

— Кой чука? Какво сте се разтропали?

— Пътници, бабо, пусни ни да пренощуваме — каза Чичиков.

— Я го виж ти какъв е бърз — додаде бабичката, — дошъл в такова време! Тук не е хан, тук помешчица живее.

— Какво да се прави, бабо? На, изгубихме пътя. Няма да нощуваме в такова лошо време в полето я!

— Да времето е тъмно, лошо е времето — прибави Селифан.

— Мълчи, глупако — каза му Чичиков.

— Ами кой сте вие? — попита бабичката.

— Дворянин, бабо.

Думата дворянин накара бабичката сякаш да се позамисли малко. „Почакайте, ще кажа на господарката“ — рече тя и подир две минути излезе с фенер в ръка. Портата се отвори. Светлина заблещука и в друг един прозорец. Бричката влезе в двора и спря пред малка къщица, която поради тъмнината мъчно можеше да се види добре. Само едната й половина беше озарена от светлината, която излизаше от прозорците; виждаше се пред къщата и една локва, върху която направо падаше същата светлина. Дъждът чукаше звънливо по дървения покрив и се стичаше на шуртящи ручеи в една подложена каца. През това време кучетата лаеха с всички възможни гласове: едно, вирнало нагоре глава, лаеше тъй проточено и с такова старание, сякаш получаваше за това бог знае каква заплата; друго ситнеше бързо-бързо като клисар; измежду тих звънтеше като пощенско звънче един неуморим дискант, навярно младо паленце, и всичко това завършваше най-после един бас, може би някой дъртак или просто дарен със силна кучешка натура, защото хъркаше, както хърка певческият бас, когато концертът е в пълен разгар, тенорите се подигат на пръсти от силно желание да извият някоя висока нота и всичко, което е там, се въззема нагоре с вирната глава, а той сам с мушната в яката небръсната брада, приклекнал и снишен, току-речи, до земята, изпуща оттам своята нота, от която треперят и звънтят стъклата. Вече по кучешкия лай, съставен от такива музиканти, можеше да се предположи, че селото е големичко; ала измокреният и премръзнал наш герой не мислеше за нищо друго освен за легло. Още неуспяла бричката съвсем да спре, той вече скочи на стълбата, залюля се и малко остана да падне. На стълбата излезе пак