чувал.
Извънредно любопитен анекдот, ваше превъзходителство — каза Чичиков с лукава усмивка. — В имението, ваше превъзходителство, на княз Гукзовски, когото, не ще съмнение, ваше превъзходителство благоволявате да познавате…
— Не го познавам.
— Имаше управител, ваше превъзходителство, немец, млад човек. По случай доставка на новобранци и по друга работа той трябвало да ходи в града и, разбира се, да понамазва съдебните чиновници. Но и те го обикнали, гощавали го. И ето веднъж на обяд у тях той казва: „Е, господа, заповядайте някой път и при мене. в имението на княза.“ Те рекли: „Ще дойдем.“ Наскоро след това случило се на съда да излезе на следствие по една работа, станала във владението на граф Трехметиев, когото, ваше превъзходителство, не ще съмнение, също благоволявате да познавате.
— Не го познавам.
— Следствие те не произвели, но в пълен състав се отбили в стопанския двор, при старика, графския иконом. И три дни и три нощи непрекъснато играли на карти. Самоварът и пуншът, разбира се, не слизали от масата. Много били дотегнали вече на стария. За да се отърве някак от тях, той им казал: „Вие, господа, да бяхте отишли при князовия управител, немеца: той е тук наблизо.“ — „Наистина“ — казват те и полупияни, небръснати и сънени, както си били, качват се на талигите и при немеца… А немецът, ваше превъзходителство, трябва да знаете, тогава тъкмо се беше оженил: оженил се беше за институтка, младичка, префинена (Чичиков изрази на лицето си префиненост). Седят си те двамата и пият чай, без да мислят за нещо, изведнъж вратата се отваря — и се втурва тълпа.
— Въобразявам си — какви са били хубави! — каза генералът със смях.
— Управителят просто се слисал, казва: „Какво обичате?“ — „А — казват. — Такъв ли си бил!“ И изведнъж, при тая дума, промяна на физиономията… „По работа! Колко ракия варихте в имението? Покажете книгите!“ Оня — насам-нататък. „Ей, да дойдат поемни лица!“ Взели го, вързали го и го закарали в града. И немецът прекарал година и половина в затвора.
— И таз хубава! — каза генералът.
Улинка плесна с ръце.
— Жена му се втурнала за ходатайства! — продължи Чичиков. — Но какво може да стори една неопитна млада жена? Добре, че се случили добри хора, които я посъветвали да се спогоди с добро. Той се отървал с две хиляди и с едно угощение. И на угощението, когато всички вече се развеселили, и той също, те му казват: „Не те ли е срам да постъпваш така с нас? Ти би искал да ни виждаш все спретнати и обръснати, и във фракове. Не, обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне.“
Генералът се изсмя шумно; Улинка болезнено простена.
— Не разбирам, татко, как можеш да се смееш! — каза тя бързо. Гняв помрачи прекрасното й чело. — Една безчестна постъпка, за която не зная де би трябвало да бъдат пратени всички…
— Мила моя, аз съвсем не ги оправдавам — каза генералът. — Но какво да правя, като е смешно! Как беше то: „Обикни ни белички?…“
— Чернички, ваше превъзходителство — поде Чичиков.
— „Обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне.“ Ха, ха, ха, ха! — И туловището на генерала почна да се клати от смях. Раменете, които някога носеха тежки еполети, се тресяха, сякаш и днес носеха тежки еполети.
Чичиков също издаде междуметие на смях, но от уважение към генерала той го пусна на буквата е: „Хе, хе, хе, хе!“ И туловището му също почна да се люлее от смях, макар че раменете не се тресяха, защото не бяха носили тежки еполети.
— Представям си колко хубав е бил небръснатият съд! — каза генералът, като продължаваше да се смее.
— Да, ваше превъзходителство, както и да е, пили без изтрезняване — каза Чичиков, продължавайки да се смее.
Улинка се отпусна в креслото, затули с ръка прекрасните си очи, сякаш се ядосваше, че няма с кого да сподели негодуванието си, и каза: „Не зная, мене ми е само неприятно.“
Наистина извънредно странни бяха по своята противоположност ония чувства, които кипяха в сърцата на тримата разговарящи хора. На единия беше смешна тромавата недосетливост на немеца. На другия му беше смешно, че мошениците се бяха измъкнали по смешен начин. На третия бе тъжно, че една несправедлива постъпка бе извършена безнаказано. Нямаше само четвърти, който да се замисли тъкмо над тия думи, които бяха предизвикали смях у единия и тъга у другия. Какво значи обаче, че и в падението си загиващият мръсен човек иска да бъде обикнат? Животински инстинкт ли е това? Или слабият вик на душата, заглушен от тежкия гнет на подлите страсти, вик, който все пак се промъква през вдървяващата се кора на мерзостта и ридае още: „Брате, спаси ме!“ Нямаше четвъртия, на когото да бъде най-тежко за загиващата душа на неговия брат.
— Не зная — каза Улинка, като махна ръце от лицето си, — мене ми е само неприятно.
ГЛАВА III
Към стр. 214 — 215. Вместо: Виж го ти! ~ Без да се гневиш.
„Дявол да го вземе! — помисли Чичиков, като го погледна с широко отворени очи. — Каква граблива лапа!“
— Че аз и сгради за това не строя; аз нямам здания с колони и фронтони! Не изписвам майстори от чужбина. Но за нищо на света няма да откъсна селяните от земеделската работа; на моите фабрики работят само в гладни години, все пришълци, за парче хляб. Много такива фабрики могат да се устроят. Разгледай само по-внимателно стопанството си и ще видиш — всеки парцел ще влезе в работа, всевъзможните непотребни неща ще дадат доход, така че после само отхвърляш и казваш: не ми трябва!
— Това е поразително — каза Чичиков, като се изпълни със съчувствие, — поразително! Поразително! А най-поразително е, че всички неприятни неща дават доход.
— Хм? Не само това!… — Скудронжогло не завърши думите си: жлъчката му се обади и му се поиска да укори съседните помешчици. — Ето на, един умник — какво, мислите, е отворил в имението си? Благотворителни
заведения, каменна сграда в село. Христолюбиво дело!… Щом искаш да помагаш, помагай всекиму да изпълни тоя дълг, но не го откъсвай от християнския дълг. Помогни на сина да приюти у дома си своя болен баща, а не му давай възможност да се отърве от него. По-добре дай му възможност да подслони у дома си ближния и брат си, дай му пари за това, помогни му с всички сили, а не го откъсвай: той ще остане съвсем назад от всякакви християнски задължения. Просто Дон Кихот във всички области!… В благотворителното заведение се харчат по двесте рубли годишно на човек!… Че аз с тия пари се наемам да издържам в селото си десет души! — Скудронжогло се ядоса и плю.
Чичиков не се интересуваше от благотворителното заведение: той искаше да заговори за това как всички непотребни неща дават доход. Но Скудронжогло вече се беше ядосал, жлъчката му кипна и думите му потекоха.
— А ето друг Дон Кихот на просветата: отваря училища! Има ли например нещо по-полезно за човека от знанието да чете и да пише? А той какво направи? При мене идват селяни от неговото село. „Какво е това — казват. — Бащице, какво е това? Синовете ни съвсем престанаха да ни слушат, не искат да ни помагат в работата, всички искат да стават писари, а пък то — само един писар трябва.“ Ето какво излезе!
Чичиков не се интересуваше и за училищата, но Платонов поде тоя въпрос: „Но това, че сега не трябват писари, не бива да ни спира: по-късно ще потрябват. Трябва да работим за потомството.“
— Ти поне, братко, бъди умен! За какво ви е това потомство! Всички се мислят за някакви си Петър Велики. Ти гледай наблизо пред себе си, а не мисли за потомството, помъчи се да направиш селянина заможен и богат, та той да има време да се учи по своя воля, а не с пръчка в ръка да му казваш: „Учи се!“ Дявол ги знае от кой край започват!… Но, слушайте: ето, бъдете ни вие съдия… — Сега Скудронжогло се приближи до Чичиков и за да го накара да вникне в работата по-добре, взе го на абордаж, с други думи — мушна пръста си в петелката на фрака му. — Е, какво може да бъде по-ясно от това? Ти имаш селяни, за да ги покровителствуваш в техния селски бит. Но в какво се състои битът? Какви са занятията на селянина? — Земеделието ли? Тогава гледай той да бъде добър земеделец. Ясно ли е? Ала не, намериха се умници, които казват: „Трябва да го измъкнем от това състояние. Той води прекалено груб, прост живот: трябва да го запознаем с лукса.“ Не стига, че благодарение на тоя лукс сами са станали парцали, а не хора, и са хванали дявол знае какви болести, и вече няма нито едно осемнадесетгодишно хлапе, което да не е опитало всичко: и зъби няма, и косата му окапала — ами сега искат да заразят и тия. Но, слава богу, у нас е останало поне едно здраво съсловие, което не се е запознало с тия приумици. Ние просто трябва да благодарим на бога за това. Да, за мене земеделците са най-почтени от всички. Дай боже всички да бъдат земеделци.
— Значи, вие смятате, че най-изгодно е човек да се занимава със земеделие? — попита Чичиков.
— Най-законно, а не най-изгодно. Обработвай земята пот на челото си — това е казано на всички ни: това не е казано напразно. Опитът на вековете е доказал вече, че в земеделското звание човек има по-чисти нрави. Дето земеделието е легнало в основата на обществения бит, там има изобилия и доволство; няма бедност, няма разкош, а има доволство. Обработвай земята — е казано на човека, труди се… какво има тука за умуване! Аз казвам на селянина: „За когото и да се трудиш, за мене ли, за себе си ли, или за съседа, не е важно, само се труди. Аз съм твой пръв помощник в работата ти. Ако нямаш добитък, на ти кон, на ти крава, на ти каруца. Готов съм да те снабдя с всичко, каквото ти трябва, но да се трудиш. За мене е смърт, ако твоето стопанство не е уредено и ако виждам у тебе безредие и бедност. Няма да позволя безделие: затова аз съм над тебе, за да се трудиш.“ Хм! Мислят да увеличат доходите си със заведения и фабрики!
