би натрупал отново пари, но казва: „Не, Афанасий Иванович, сега вече служа не на себе си и [не] за себе си, а защото бог така [отсъди]. Не искам да върша нищо по своя воля. Слушам ви, защото искам да слушам бога, а не хората, и защото бог говори само чрез устата на най-добрите хора. Вие сте по-умен от мене и затова не аз отговарям, а вие.“ Ето какво казва Иван Потапич; а той, да си кажа правото, е няколко пъти по-умен от мене.

— Афанасий Василиевич! И аз съм готов [да призная] вашата власт над себе си, ваш слуга съм и каквото искате: отдавам се на вас. Но не ми давайте работа свръх силите ми, аз не съм Потапич и казвам ви, че за нищо добро не ме бива.

— Не аз, Пьотр Петрович, ще [ви] наложа работа и тъй като бихте искал, както сам казвате, да послужите, [ето] ви едно богоугодно дело. На едно място се строи черква с доброволни пожертвования от благочестиви хора. Парите не стигат, трябва да се съберат нови. Облечете една проста полушубка… нали сега сте прост човек, разорен дворянин и същински просяк: няма защо да се церемоните? И тръгнете с проста каручка с книги в ръка по градове и села. Ще получите от архиерея благословия и прошнурована книга и на добър ви час.

Пьотр Петрович бе смаян от тая съвсем нова длъжност. Все пак той, дворянин от древен род, да тръгне с книга в ръка и да проси за черква! Да се друса в талига с това разклатено здраве! Но същевременно [не можеше] и да помисли да се измъкне и отклони; работата беше богоугодна.

— Замислихте ли се? — каза Муразов. — С това вие ще изпълните две служби: едната служба на бога, а другата на мене.

— Каква служба на вас?

— Ето каква. Тъй като ще отидете по ония места, дето аз още не съм ходил, ще научите на самото място всичко: как живеят там селяните, де са по-богати, де търпят немотия и в какво състояние са всички. Нека ви кажа, че обичам селяните, може би защото и аз самият съм селянин по произход. Но работата е там, че между тях са се завъдили всевъзможни безобразия. Разколници и най-различни скитници ги смущават, някои ги настройват срещу властите, а когато човек е притеснен, той лесно се бунтува. Нима е мъчно да подбудиш един човек, който наистина страда. А работата е там, че уреждането на сметките трябва да почне не отдолу. Лошо е, когато тръгнеш на бой с юмруци: тогава няма да има никаква полза — ще спечелят само крадците. Вие сте умен човек, ще разгледате, ще научите де човек наистина страда от другите, а де от собствения си неспокоен нрав и сетне ще ми разкажете всичко. За всеки случай ще ви дам една малка сума за раздаване на ония, които наистина страдат без вина. Ще бъде също така полезно вие да ги утешите с думи и да им обясните по-добре, че бог заповядва да търпим безропотно и да се молим, когато сме нещастни, а не да буйствуваме и да се разправяме сами. С една дума, говорете им, без да ги възбуждате против някого, а като примирявате всички. Ако видите у някого омраза против когото и да било, употребете всички усилия.

— Афанасий Василиевич! Работата, която ми възлагате — каза Хлобуев, — е света работа: но помислете кому я възлагате. Тя може да се възложи само на човек с почти свет живот, който [да знае] вече да прощава на другите.

— Че аз не казвам да изпълните всичко това, а по възможност, което можете. Работата е там, че все пак вие ще се върнете от ония места с големи познания и ще имате представа в какво положение се намира оня край. Един чиновник никога не се сблъсква с истината и селянинът няма да бъде откровен с него. А пък вие, молейки помощи за църквата, ще се отбиете при всекиго — и при еснафа, и при търговеца, и ще имате случай да разпитате всекиго. Казвам ви това, защото сега генерал-губернаторът има особена нужда от такива хора: и освен всички канцеларски повишения ще получите такава служба, дето животът ви не ще бъде без полза.

— Аз ще се опитам, ще положа старания, колкото ми стигат силите — каза Хлобуев. И в гласа му пролича ободрение, гърбът му се възправи и главата му се приповдигна като на човек, пред когото свети надежда. — Виждам, че бог ви е надарил с проумяване и вие познавате някои работи по-добре от нас, късогледите хора.

— А сега позволете да ви попитам — каза Муразов, — какво нещо е Чичиков и каква е тая [работа]?

— [За] Чичиков ще ви разкажа нечувани работи. Той върши такива неща… — Знаете ли, Афанасий Василиевич, че завещанието било лъжливо? Намерено е истинското, според което цялото имение принадлежи на възпитаничките.

Какво казвате? Кой е изкалъпил лъжливото завещание?

— Там е въпросът, че тая работа е много мръсна! Казват — Чичиков и че завещанието било подписано след смъртта: наели някаква жена вместо покойната и тя го подписала. С една дума, извънредно нечиста работа. Казват, че са постъпили хиляди молби от разни страни. Маря Еремеевна имала сега много кандидати; двама чиновници вече се биели за нея. Ето каква е работата, Афанасий Василиевич!

— Не съм чул нищо такова, а работата наистина не е много чиста. За мене, да си призная, Павел Иванович Чичиков е извънредно загадъчен [човек] — каза Муразов.

— И аз подадох от свое име молба, за да напомня, че има близък наследник…

„Мене ако питат, нека всички се сбият помежду си — мислеше си Хлобуев, когато си отиваше. — Афанасий Василиевич не е глупав. Той навярно ми е дал тая задача, след като е обмислил. Да я изпълня — и това е.“ И той почна да мисли за пътуването, докато Муразов все още си повтаряше: „За мене Павел Иванович Чичиков е извънредно загадъчен човек! С тая воля и настойчивост, ако се залови за добро дело!“

БЕЛЕЖКИ

I

Работата над „Мъртви души“ била почната през есента на 1835 година. Замисълът на поемата бил даден на Гогол от великия руски поет Пушкин. Сам Гогол определя огромната роля на Пушкин в създаването на „Мъртви души“. „Той отдавна ме убеждаваше да се заловя за голямо съчинение и най-сетне веднъж, след като му прочетох едно неголямо описание от една неголяма сцена, което обаче го порази повече от всичко, което му бях чел по-рано, той ми каза: «Как е възможно с вашата способност да проумявате човека и с няколко черти да го обрисувате изведнъж целия, като жив, как с тая способност да не се заловите за голямо съчинение! Това е просто грях!…» Тогава Пушкин дал на Гогол «своя собствен сюжет, от който самият той искал да направи нещо като поема, и който, по неговите думи, не би дал на никой друг. Това бил сюжетът на „Мъртви души“… „Пушкин смяташе, че сюжетът на «Мъртви души» е подходящ за мене — пише Гогол, — защото дава пълна свобода да се пропътува заедно с героя цяла Русия и да се изкарат на свят множество най-разнообразни характери.“[102 — Н. В. Гоголь, Авторская исповедь.]

Без да отлага, Гогол се заловил за новото произведение. Скоро той съобщил на Пушкин: „Почнах да пиша «Мъртви души». Сюжетът се разточи в извънредно дълъг роман и изглежда, че ще бъде много смешен… Иска ми се да покажа в този роман цяла Русия, макар и само от една страна“.[103 — Писмо до А. С. Пушкин от 7 октомври 1835 г.]

Гогол успял да прочете на Пушкин първите глави в техния първоначален вид и поетът, който винаги се смеел, когато Гогол четял, почнал да става постепенно все по-мрачен и помрачен, а накрая станал съвсем мрачен. А когато четенето свършило, той казал със скръбен глас: „Боже, колко е тъжна нашата Русия!“.[104 — Н. В. Гогол. Избрани места от писма с приятели (третото писмо но повод на „Мъртви души“).] Пушкин не могъл да чуе продължението. Той загинал наскоро.

Поемата напредвала бавно и авторът ревниво я пазел от чужди любопитни погледи. Едва в края на 1839 г., в Петербург, той прочел няколко глави в дома на своя другар от Нежинския лицей Н. Я. Прокопович.

През март 1840 г. станало четене в Москва у С. Т. Аксаков. Гогол чел поемата си по първия ръкопис, половината от който (главите II–VI) се е запазил почти изцяло до наше време.[105 — Запазени са във Всесъюзната библиотека „В. И. Ленин“.] Авторът преработил един препис от първия ръкопис, като внесъл многобройни поправки и добавки. В тоя втори ръкопис се запазил почти пълният текст на поемата; липсват само част от първата глава и отделни места от другите глави.[106 — Запазени в обществената библиотека „М. Салтиков-Шчедрин“, Ленинград.] Тоя ръкопис, от който не бил останал ни един лист без поправки на автора, трябвало да бъде преписан отново. Отначало преписвачът преписвал самостоятелно текста, но после почнал да преписва под диктовката на Гогол, който едновременно поправял текста на отделни места. Това ставало в Рим. П. В. Аненков, който помагал тогава на Гогол, си спомня: „Аз седях до кръглата маса, а Николай Василиевич, сложил пред себе си тетрадката на същата маса, малко по-далече, цял потъваше в нея и почваше да диктува отмерено, тържествено, с такова чувство и пълнота на израза, че главите от първия том на «Мъртви души» придобиха в моята памет особен колорит.“[107 — П. В. Аненков. Литературные воспоминания. Л., 1928, стр. 80.]

След като тоя (трети) ръкопис бил завършен, авторът още един път го преработил и той получил същия вид, както предходният ръкопис. Трябвало и той да бъде преписан. Създал се четвърти ръкопис, който отново се подхвърлил на поправка от автора. За печатницата поемата трябвало да се препише още един път. И тъкмо петият ръкопис на „Мъртви души“ отишъл на набор.[108 — Третият ръкопис, диктуван от Гогол, е запазен отначало в Нежин, в музея „Гогол“, после постъпил в Украинската академия на науките в Киев, четвъртият ръкопис се намира в обществената библиотека „М. Салтиков-Шчедрин“, а наборният — в библиотеката на Московския университет.]

Случило се неочаквано за автора усложнение с цензурата. „Забраняват целия ръкопис“ — съобщил Гогол на П. А. Плетньов и подробно описал в това