писмо всички цензурни митарства и главните обвинения, отправени към поемата от страна на цензорите.[109 — Писмо до П. А. Плетньов от 7 януари 1842 г. В това обширно писмо има и други интересни подробности.] „Какво присъствие на духа трябваше да съсредоточа в себе си, за да устоя! И устоях“[110 — Писмо до М. Б. Балабина, февруари 1842 г.] — пише той тогава.

Най-после цензурата пуснала поемата без „Повест за капитан Копейкин“. Гогол преживял тежко забраняването на „Повестта“ и решил да я защищава на всяка цена. За тази цел той я поправил така, че „повече никаква цензура не може да се заяде: генералите и другото изхвърлих.“[111 — Писмо до Н. Я. Прокопович от 9 април 1842 г.] Новата редакция на „Повестта“ била разрешена. Към заглавието на цялата поема цензорът прибавил смекчаващо начало: „Приключенията на Чичиков или Мъртви души“. Първото издание излязло от печат на 21 май 1842 г. За това си спомня С. Т. Аксаков: „Мъртви души“ бързо се пръсна в Москва и после по цяла Русия. Книгата се разграбваше. Впечатленията бяха различни, но еднакво силни. Можеше да се раздели публиката на три части. Първата, в която се включваше образована младеж и всички хора, способни да разберат голямата цена на Гогол, го посрещнаха с възторг. Втората част се състоеше, тъй да се каже, от хора озадачени, които, свикнали да се забавляват със съчиненията на Гогол, не можеха веднага да разберат дълбокото и сериозно значение на поемата му; те намираха в нея много карикатурни неща и… основавайки се на дребни грешки, смятаха много неща за неверни и неправдоподобни. Трябва да се каже, че някои от тези хора, като прочели „Мъртви души“ за втори път и дори за трети път, се отказаха напълно от своето първо неприятно впечатление и почувствуваха изцяло правдивостта и художествената красота на произведението. Трета част от читателите се озлоби срещу Гогол — тя бе познала себе си в различните лица на поемата».[112 — С. Т. Аксаков. История моего знакомства с Гоголем. М., 1890, стр. 66 — 67.]

«Мъртви души», според думите на Херцен, «разтърси цяла Русия.»[113 — А. И. Герцен. «О развитии революционных идей в России.» Соч. под ред. М. Лемке, т. VI, стр. 378.] Поемата на Гогол, разобличаваща помешчическо-крепостния строй в Русия, която показвала в цялата грозота паразитната класа на собствениците на крепостните селяни, страшния свят на маниловци, ноздревци, собакевичевци, плюшкиновци — предизвикала ожесточена борба в печата.

Реакционната критика (Булгарин, Сенковски, Полевой и др.) обвинявала Гогол, че клевети Русия, тя твърдяла, че «Мъртви души» е бездарно, пошло произведение, което няма нищо общо с руската действителност. «Голяма част от списанията… — пише Белински по повод тая критика — употребява всичките присъщи ней средства, за да унижи първия поетически талант в съвременната руска литература.»[114 — «Отечественные записки», 1842, г., № 9.]

Белински вижда силата и дълбочината на Гоголовото произведение именно в «неговата вярност на действителността». Защищавайки Гогол от нападките, великият критик пише за «Мъртви души»: «Досега не е имало по-значително за руската общественост произведение[115 — „Отечественные записки“, 1842, № 11. ].» «Мъртви души» е творение чисто руско, национално, изтръгнато от тайните на народния живот, толкова правдиво, колкото и патриотично, което безпощадно смъква булото от действителността и излъхва страстна, неспокойна кръвна обич към плодовитото зърно на руския живот, творение необятно художествено по концепция и изпълнение, по характера на действуващите лица и по подробностите на руския бит — и в същото време дълбоко по мисъл, социално, обществено и историческо.“[116 — Пак там, № 7.]

В периода на работата над първата част на поемата у Гогол вече зреел замисълът на втората част. „Огромно, голямо е моето творение и не е близък краят му“ — пише той на дванадесети ноември 1836 г.[117 — Писмо до В. А. Жуковски.] и няколко дни по-късно съобщава, че „поемата трябва да бъде дълга“, в „няколко тома“.[118 — Писмо до М. П. Погодин от 25 ноември 1836 г.] Всичко това са отделни загатвания и едва много по-късно, когато Гогол бил зает с приготовлението „на пълно пречистване на първия том“, той пише на С. Т. Аксаков на 28 декември 1840 г.: „А през това време по-нататъшното му продължение се изяснява в главата ми по-пречистено, по-величествено и сега виждам, че може би с течение на времето ще постигна нещо колосално, ако слабите ми сили позволят.“ Колкото по приближавала към завършване работата над първия том, толкова по-често, по-подробно и по-уверено говори авторът за замисления втори том. „Сега не съм в състояние да се занимавам с нищо друго освен с единствения постоянен мой труд — пише Гогол на П. А. Плетньов на 17 март 1842 г. — Той е значителен и голям и вие не съдете за него по тая част, която се приготвя сега да бъде представена на света (ако само се свърши нейното непостижимо странствуване из цензурата). Това е само входната площадка на оня дворец, който се строи в мене.“[119 — Почти дословно повторил тая мисъл Гогол в писмо до Жуковски при изпращането му на излезлия вече първи том (писмо от 26 юли 1842 г.).]

Втората част на поемата била почната едва в края на 1843 г. „Аз продължавам да работя, тоест да нахвърлям на хартия хаоса, от който трябва да излезе създаването на «Мъртви души»“ — пише Гогол в началото на декември 1843 г.[120 — Писмо до В. А. Жуковски от 2 декември 1843 г.] Работата вървяла „бавно и съвсем не така, както би желал“[121 — Писмо до Н. М. Язиков от 14 юли 1844 г.] авторът. Най-плодотворно по негово признание[122 — Писмо до В. А. Жуковски от 2 декември 1843 г.] било времето от есента на 1844 г. до средата на януари 1845 г. След това настъпва упадък на творческите сили вследствие на бързо влошаващото му се здраве. Гогол „мъчил себе си, насилвал се да пише, страдал от тежко страдание, виждайки безсилието си“.[123 — Писмо до А. О. Смирнова от 2 април 1845 г.] Оплаквания от упадък на творческите сили се долавят и в по-късните писма на тази година. Стъпка по стъпка приближавала първата от двете катастрофи в съдбата на Гоголевата поема.

Изгарянето на ръкописа на втората част се отнася към юли 1845 г. От изгарянето оцеляла една тетрадка, съдържаща, последната глава от първата редакция. От тази оцеляла заключителна глава може да се забележи, особено като се съпостави с бележниците, които съдържат значителен материал към втората част на „Мъртви души“, че унищожената първа редакция много се отличава от следващата (за която може да се съди по запазените първи четири глави).

За изгорения в 1845 г. ръкопис Гогол пише: „Щом пламъкът отнесе последните листа от моята книга, съдържанието веднага възкръсна като феникс от огъня в пречистен и светъл вид и аз изведнъж видях в какво безредие беше още онова, което смятах за хубаво и стройно. Появяването на втория том в тоя вид, в какъвто беше, би причинило по-скоро вреда, отколкото полза… Да се нарисуват няколко прекрасни характера, които разкриват високото благородство на хора като нас, няма да доведе до нищо. Това ще събуди само празна гордост и самохвалство… Има времена, когато никак не трябва да се говори за възвишеното и прекрасното, без да се покажат ясно, като бял ден, пътищата и пътеките към него за всеки човек поотделно. Последното обстоятелство беше малко и слабо развито във втория том на «Мъртви души», а би трябвало да бъде едва ли не най-главното: и затова е изгорен.“

До края на 1847 г. по-нататъшната работа на Гогол над втория том на „Мъртви души“ не излизала от стадия на събиране материали и чернови подготовки, за което свидетелствуват писмата на Гогол от онова време.[124 — Н. В. Гогол. Избрани места от писма с приятели (четвърто писмо по повод на „Мъртви души“).]

Едва в края на 1848 г. работата над „Мъртви души“ навлязла в нова фаза. „Започвам сериозно да обмислям тоя труд, за който бог ми е дал възможност и сили“ — пише той на 18 ноември на А. О. Смирнова. „Съобразявам, мисля и обмислям втория том на «Мъртви души»“ — пише Гогол на следния ден на Плетньов. А на 14 май 1849 г. Гогол съобщава вече на Жуковски, че „нетърпеливо“ очаква възможността да му прочете „всичко, което е успял да създаде сред колебания и тревоги“. Тази нова редакция на „Мъртви души“ Гогол прочел през лятото на 1849 г. в калужкото имение на Смирнова.

Подробности по четенето са дошли до нас в спомените на брата на Смирнова, Л. Арнолди, който излага също така и съдържанието на главите, които не са се запазили.[125 — Л. Арнольди. Мое знакомство с Гоголем, „Русский вестник“, 1862 г. № 1. стр. 74–78.]

След това в продължение на последните три години Гогол отново преработвал поемата и неведнъж чел на свои приятели отделни глави (има сведения за шест четени от него глави).[126 — С. Т. Аксаков. История моего знакомства с Гоголем, стр. 186 и сл. и „Отчет императорской публичной библиотеки“ за 1893 г., стр. 68.]

От работата в последния период до нас са стигнали само, изпъстрени с поправки, четирите първи и заключителната глава, а също и няколко отделни чернови скици към заключителната глава. Създаденият тогава цял завършен текст на втория том, преписан на чисто от собствената ръка на Гогол,[127 — А. Тарасенков. „Последние дни жизни Гоголя“, 2-е изд. М.. 1902, стр. 10–19.] бил изгорен от него в Москва, в дома на граф А. П. Толстой, на Никитския булевард, на 11 февруари 1852 г.

В запазените откъслеци от втория том на „Мъртви души“, писан в периода на прелом в мирогледа на Гогол, той се опитвал да нарисува положителни герои. Тоя замисъл той изказал още в първия том на поемата.

Това намерение разтревожило тогава Белински. „Много, твърде много е обещано, толкова много, че няма отде да се вземе онова, с което да се изпълни обещаното, защото тия неща още ги няма в света“[128 — „Отечественные записки“, 1842, №11.] — пише Белински след излизането на първия том. Както предвидил големият критик опитът на Гогол да нарисува идеални герои от света на помешчическо-крепостната действителност излязъл несполучлив. Но наред със слабите и фалшиви изображения на положителните лица във