някаква жена, по-млада от първата, която много приличаше на нея. Тя го поведе към стаята, Чичиков хвърли набързо два погледа: стените на стаята бяха облепени с вехтичка, нашарена с ивици хартия; по тях — картини с някакви птици; между прозорците — старинни малки огледала с тъмни рамки, във вид на завити листа, и зад всяко огледало имаше затъкнато или някое писмо, или вехто тесте карти, или някой чорап; стенен часовник с нарисувани цветя но циферблата… и — нямаше сили да забележи вече нищо друго. Той чувствуваше, че очите му се залепват, сякаш някой бе ги намазан с мед. След минута влезе домакинята, стара жена, с някаква нощна шапчица, надяната набързо, с фланелен шал на шията, една от ония бабички, дребни помешчички, които вечно се оплакват неплодородие и загуби и държат главата си малко приведена настрана, а все пак кътат малко по малко парици в платнени торбички, пъхнати из чекмеджетата на скриновете. В една торбичка отделят само целичките рубли, в друга — половинки, в трета — четвъртинки, макар и да изглежда, че уж в скрина няма нищо друго освен бели дрехи и нощни блузи и кълба от конци, някое раирано дълго женско палто, което отпосле ще стане рокля, ако старата рокля някак изгори, когато пекат празнични пити с всякакви пържени работи, или пък се изтърка от само себе си. Ала няма да изгори роклята и няма да се изтърка от само себе си, пестовна е старицата и на дългото палто е писано да лежи дълго в разпран вид, а после да остане по завещание на внучката на някоя нейна трета братовчедка заедно с много други парцали.

Чичиков се извини че ги обезпокоил с неочакваното си пристигане. „Нищо, нищо! — отговори домакинята. — В какво време ви допрати господ! Хала и виелица такива… След пътя би трябвало да похапнете нещо, ала времето е късно, не може нищо да ви се приготви.“

Думите на домакинята бяха прекъснати от едно странно съскане, тъй че гостът комай се изплаши; шумът приличаше на нещо такова, сякаш цялата стая бе се напълнила със змии, но като погледна нагоре, той се успокои, защото се досети, че на стенния часовник бе текнало да бие. Подир съскането тозчас последва хъркане и най-после, като се понапъна с всички сили, той удари два часа с такъв звук, сякаш някой удряше с пръчка по счупено гърне след което махалото зареди пак да си цъка спокойно надясно и наляво.

Чичиков поблагодари на домакинята, като каза, че няма нужда от нищо и тя да не се безпокои за нищо, че освен легло той нищо друго не ще и полюбопитствува да знае само в какви места е дошъл и далече ли е оттука пътят за помешчика Собакевич, на което старицата отговори, че не е чувала такова име и че такъв помешчик съвсем няма.

— Ами не знаете ли поне Манилов? — запита Чичиков.

— Че какъв е тоя Манилов?

— Помешчик, майко.

— Не, не съм чувала; няма такъв помешчик.

— Ами какви има?

— Бобров, Свинин, Канапатев, Харпакин, Трепакин, Плешаков.

— Богати хора ли са, или не?

— Не, драги, богати май няма много. Кой с двайсет души, кой с трийсет, а тъй, с по стотина души, такива няма.

Чичиков забеляза, че е попаднал в твърде затънтено място.

— Дали е много далеч от града?

— А че около шейсет версти ще има. Как ми е жално, че няма какво да похапнете! Не обичате ли, господине, да пийнете малко чай?

— Благодаря, майко. Нищо не трябва освен легло.

— Наистина, след такъв път човек трябва да си отпочине. На, ей тука се разположете, господине, на това канапе. Ей, Фетиня, донеси дюшек, възглавница и чаршаф. Какво време даде господ: гръмотевица такава — цяла нощ ми е горяла свещта пред иконата. Ех, драги, та целият ти гръб и страната ти са оваляни с кал, като на шопар! Де сте могъл така да се изцапате?

— Слава богу, че само съм се изцапал: трябва да благодаря на бога, че не си счупих ребрата.

— Боже мили, какви патила! Ами не трябва ли с нещо да ви поразтрием гърба?

— Благодаря, благодаря. Не се безпокойте, ами поръчайте само на вашето момиче да поизсуши и почисти дрехите ми.

— Чуваш ли, Фетиня? — рече домакинята, като се обърна към жената, която излизаше из вратата със свещ. Тя вече бе успяла да донесе един пухен дюшек, който, като го потупа от двете страни с ръце, изпусна цял порой от пера из цялата стая. — Ти вземи техния кафтан и долните дрехи и първом ги изсуши пред огъня, както правехме на покойния ти господар, а после ги изтъркай и изтупай хубавичко.

— Слушам, господарке! — рече Фетиня, — като постилаше върху дюшека чаршаф и слагаше възглавки.

— Ето ти и леглото готово — каза домакинята. — Довиждане, драги, желая ти лека нощ. Ами не ти ли трябва още нещо? Може би си свикнал, драги, да ти почеше някой петите, като си лягаш? Покойният ми човек без това никога не заспиваше.

Но гостът се отказа и от чесането на петите. Домакинята си излезе и той начаса побърза да се съблече, даде на Фетиня всичките си такъми, както горните, тъй и долните, и Фетиня, като му пожела от своя страна също лека нощ, отнесе тия мокри доспехи. Останал самичък, той не без удоволствие изгледа леглото си, което беше почти до тавана. Фетиня както личеше, беше майсторка да разчепква и отупва дюшеците. Когато той тури стол и се покачи на леглото, то спадна, току-речи, до самия под и много пера, избутани от местата им, полетяха по всички ъгли на стаята. Като угаси свещта, той се зави с един басмен юрган, сви се под него като кравайче и заспа в същата минута. Събуди се на другия ден доста късно сутринта. През прозореца слънцето блестеше право в очите му и мухите, които през нощта спяха спокойно по стените и тавана, сега всички се обърнаха към него; една беше кацнала на бърната му, друга — на ухото, трета се опитваше да кацне на самото му око, а пък оная, която има непредпазливостта да кацне близо до ноздрата му, той я всмукна насъне в носа си и това го накара да кихне — обстоятелство, което стана причина за неговото събуждане. Като хвърли поглед из стаята, той сега забеляза, че не на всички картини бяха изобразени птици: между тях висеше портретът на Кутузов и изрисуваният с маслени бои портрет на някакъв старец с червени краища на ръкавите от мундира, както ги носеха при Павел Петрович. Часовникът пак засъска и удари десет: във вратата назърна едно женско лице и същата минута се скри, защото Чичиков, желаейки да спи по-добре, беше съблякъл всичко от себе си. Назърналото лице му се видя като че познато. Той взе да си припомва кое беше то и най-после си спомни, че беше домакинята. Той надяна ризата си; другите му дрехи, вече изсушени и изчистени, бяха сложени до него. Като се облече, той отиде при огледалото и пак кихна тъй силно, че дошлият в това време близо до прозореца пуяк — а прозорецът беше много близо до земята — му заломоти нещо веднага и твърде бързо на своя чудат език, вероятно му думаше „наздраве!“, на което Чичиков му отговори: „Глупак!“. Като отиде до прозореца, той почна да разглежда картината, която се откри пред очите му; прозорецът гледаше едва ли не в курник, поне тясното дворче, що се намираше пред него, цяло беше изпълнено с птици и всякакви домашни твари. Пуйките и кокошките бяха безброй; между тях с отмерени крачки се разхождаше един петел, като потръскваше гребена си и извиваше глава настрани, сякаш се ослушваше в нещо; свинята с челядта си също беше тука, в този момент, като ровеше бунището, тя изяде пътем едно пиле и без да забелязва това, продължаваше да лапа поред динените кори. Това малко дворче или курник беше преградено с дъсчен стобор, зад който се стелеха пространни градини със зеле, лук, картофи, цвекло и друг домашен зеленчук. Тук-там из градината бяха пръснати ябълкови и други плодови дръвчета, обвити с мрежи за защита от свраките и врабците, които на цели полегати облаци прехвръкваха от едно място на друго. За същата цел бяха натъкнати на дълги върлини няколко плашила с разперени ръце, на някои от тях беше турена нощната шапка на самата домашни. Отвъд градините идеха селските къщи, които, макар че бяха разхвърляни и не образуваха правилни улици, ила както забеляза Чичиков, показваха заможността на жителите им, защото бяха поддържани както трябва, навред овехтелите дъски по покривите бяха заменени с нови; портите никъде не бяха увиснали на една страна, а в обърнатите към него селски навеси той забеляза някъде по една запасна, току-речи, нова талига, а някъде и по две. „Та нейното селце не било малко“ — каза си той на ума и тутакси реши да поприказва и се запознае по-отблизо със стопанката. Той назърна в открехнатата врата, дето по-преди тя беше показала главата си, и като я видя седнала до чайната маса, влезе при нея с весел и любезен вид.

— Добро утро, драги. Как спахте? — попита домакинята, като се приповдигна от мястото си. Тя беше облечена по-добре от снощи — с тъмна рокля и не беше с нощната си шапчица; но около шията й все пак имаше нещо намотано.

— Добре, добре — отговори Чичиков, като сядаше на едно кресло. — А вие как, майко?

— Зле, драги.

— Защо тъй?

— Безсъница. Кръстът постоянно ме боли и кракът ми над глезена ей тъй ме върти.

— Ще мине, ще мине, майко. Няма какво да му мислите.

— Дай боже да мине, зер аз и със свинска мас се мазах, и с терпентин се търках. Ами с какво ще сръбнете чая? В павурчето има плодова ракия.

— Не вреди, майко, ще сръбнем и плодова ракия.

Читателят, мисля, вече е забелязал, че Чичиков при всичкия си любезен вид говореше обаче много по-свободно, отколкото с Манилов, и съвсем не се церемонеше. Трябва да кажа, че ние, в Русия, ако в някои и други работи още не сме настигнали чужденците, далече сме ги надминали в умението да се отнасяме с хората. Не могат се изброи всички отсенки и тънкости на нашата обноска. Французинът или немецът цял век няма да схване и разбере всичките й особености и различия; той