Нощта срещу рождество. Николай Васильевич Гоголь
Последният ден срещу Рождество отмина. Настъпи зимна, ясна нощ. Надникнаха звездите. Месецът се вдигна величаво в небето да посвети на добрите хора и на целия свят, та на всички да им бъде весело да коледуват и да славят Христа,[1 — Коледуване наричат по нашия край обичая през нощта срещу Рождество да се пеят под прозорците песни, които се наричат коледарски. На коледаря стопанката или стопанинът, или който е останал вкъщи, винаги ще му пусне нещо в торбата — наденица или хляб, или меден петак, каквото се намери. Разправят, че едно време имало дървен идол Коледа, почитан като бог, та уж оттам произхождали и коледарските песни. Кой знае? Не ни е работа на нас, простите хора, да мъдруваме за такива неща. Лани отец Осип беше забранил да се коледува по чифлиците, казваше, че с това хората угаждали уж на сатаната. Пък то, правичката да си кажем, в коледарските песни и дума не се споменава за Коледа. Пеят най-често за рождество Христово; а накрая пожелават здраве на стопанина, на стопанката, на децата и на цялата къща — бележка на пчеларя.] Беше по-студено от сутринта, но толкова тихо, че скърцането на студа под ботушите се чуваше на половин верста. Нито една тайфа момци не беше се събрала още под прозорците на къщите; само месецът надничаше крадешком през тях, сякаш приканваше момите, които сега се гиздеха, да изтичат час по-скоро на скърцащия сняг. В това време през комина на една къща се вдигна пушек на кълба и заплува като облак по небето, а заедно с пушека излетя и една вещица, яхнала метла.
Да беше минал по това време сорочинският заседател с шейна, впрегната в общински коне, с калпак с астраганена околожка също като уланските, със син кожух, подплатен с черен астраган, и с майсторски оплетен камшик, с който има навика да шиба коларя, той положително щеше да я забележи, защото от сорочинския заседател не може да се изплъзне нито една вещица на този свят. Той знае на пръсти на коя жена свинята колко прасенца опрасва и колко платно е скътала в раклата, и какво точно от дрехите и покъщнината ще заложи добрият човек неделен ден в кръчмата. Но сорочинският заседател не мина, пък и какво го е грижа за чуждите общини, той си има своя. А в това време вещицата се вдигна толкова високо, че едва се мяркаше горе като черно петънце. Но където се появеше петънцето, там звездите една след друга гаснеха. Скоро вещицата събра пълен ръкав звезди. Три или четири още блестяха. Изведнъж откъм противоположната посока се появи друго петънце, наедря, почна да се разтяга и вече не беше петънце. Късоглед човек, даже да си окичи на носа вместо очила колелата на комисарския кабриолет, пак не би различил какво е. Отпред — същински немец[2 — Немец наричат по нашия край всеки чужденец, та ако ще да е французин или австриец, или швед — все е немец.]: длъгнестата муцунка, която непрекъснато се въртеше и душеше, каквото й падне, завършваше, както и при нашите свине, с кръгла зурличка, краката бяха толкова тънки, че да имаше такива яресковският кмет, щеше да ги строши още при първия казачок. Но затова пък отзад беше същински губернски чиновник с мундир, защото му висеше опашка, остра и дълга като полите на сегашните мундири; може би само по козята брада под муцуната, по малките рогца, щръкнали на главата, и по това, че беше по-бял от коминочистач, човек можеше да се досети, че не е немец, нито губернски чиновник, а просто дявол, на когото беше останала тая последна нощ да се шляе по белия свят и да подсторва добрите хора да вършат грехове. Още на другата заран, щом ударят камбаните за утринната служба, той ще хукне презглава, подвил опашка, към своята бърлога.
Сега дяволът се промъкваше крадешком към месечината и вече беше протегнал ръка да я хване, но изведнъж се дръпна като опарен, посмука си пръстите, пририта с крак, изтича откъм другата страна, пак отскочи и си дръпна ръката. Но въпреки всички несполуки хитрият дявол не изостави лудориите си. Затича се, сграбчи с две ръце месечината и като правеше гримаси и духаше пръстите си, прехвърляше я от ръка в ръка като селянин, извадил с голи ръце въгленче за лулата си; най-сетне я пъхна бързо в джоба и хукна пак, като че ли нищо не било.
В Диканка никой не усети как дяволът открадна месечината. Наистина общинският писар, като излизаше на четири крака от кръчмата, видя, че месечината, кой знае защо, танцува по небето, и се вереше и кълнеше пред цяло село, че било така, но миряните клатеха глави и даже го взимаха на подбив. Но каква беше причината, за да се реши дяволът на такова беззаконие? Ами ето каква: той знаеше, че богатият казак Чуб е поканен у псалта на жито с мед и че там ще бъдат: кметът, пристигналият от архиерейския хор роднина на псалта, който ходи със син сюртук и има страшно нисък бас казакът Свербигуз и още някои хора; че там освен жито с мед ще има и домашна ракия, шафранова водка и всякакви неща за хапване. През това време дъщеря му, първа хубавица в селото, ще си остане у дома, а при дъщерята сигурно ще дойде ковачът, здравеняк и юначага момък, който беше по-противен на дявола и от проповедите на отец Кондрат. В свободното си време ковачът се занимаваше с рисуване и се славеше като най-добър живописец в цялата околност. Лично стотникът Л…ко, който беше още жив тогава, го бе викал нарочно в Полтава да боядиса дървения стобор около къщата му. Всички паници, от които сърбаха борш диканските казаци, бяха нашарени от ковача. Ковачът беше набожен човек и зографисваше често образи на светци: и сега още може да се види в Т… черква неговият евангелист Лука. Но връх на неговото изкуство беше една картина, изографисана в черквата, върху стената на десния притвор, на която беше изобразил свети Петър в деня на Страшния съд с ключове в ръка, как пропъжда от ада злия дух; уплашеният дявол се мята на всички страни — предчувства гибелта си, а затворените доскоро грешници го бият и гонят с камшици, с цепеници, с каквото им падне. Докато живописецът се трудеше над картината и я рисуваше върху една голяма дъска, дяволът се мъчеше с всички сили да му пречи: буташе го невидим по ръката, вдигаше пепел от огнището в ковачницата и посипваше с нея картината; но въпреки всичко работата бе завършена, дъската внесена в черквата и взидана в стената на притвора и тогава дяволът се закле да отмъсти на ковача.
Една само нощ му оставаше да се мотае на белия свят; но и тази нощ се мъчеше да измисли нещо, та да си изкара злобата върху ковача. Затова реши да открадне месечината, с надежда че старият Чуб е мързелив и тежка гемия, а до къщата на псалта не е много близо: пътят извива зад селото, минава край мелниците и край гробището, заобикаля дерето. Да грееше месечината, ракията и шафранената водка пак можеха да помамят Чуб, но в такава тъмнина едва ли някой би успял да го свлече от печката и да го измъкне от къщи. А ковачът, с когото отдавна не се погаждаха, докато той си е вкъщи, за нищо на света няма да събере кураж за отиде при дъщеря му, колкото и да е силен.
Така че, щом дяволът скри в джоба си месечината, изведнъж в целия свят стана толкова тъмно, че не всеки би намерил пътя до кръчмата, та камо ли до псалта. Като се видя изведнъж на тъмно, вещицата извика. Тогава дяволът изприпка угодливо до нея, хвана я най-любезно подръка и зашепна на ухото й все същото, дето го шепнат обикновено на ухото на целия женски род. Чудно е устроен този наш свят! Всичко живо, без изключение, се сили да подражава, да се представя за това и онова, та да не остане случайно по-назад. На времето в Миргород само съдията и градоначалникът ходеха зиме с кожуси със синьо сукно отгоре, а цялото дребно чиновничество си носеше най-обикновени кожуси; сега и заседателят, и данъчният се изхвърлиха, та си ушиха нови кожуси от решетиловски астраган, отгоре със сукно. Деловодителят и общинският писар си купиха по-миналата година синя коприна от по шест гривни аршинът. Клисарят си уши за през лятото нанкинови шалвари и жилетка от памучен плат на ивици. С една дума всичко живо иска да става човек! Кога хората ще престанат да бъдат суетни! Бас държа, на мнозина ще им се стори чудно, че дяволът и той гледа да не изостане. Най-досадното е, че той, изглежда, се мисли за красавец, а фигурата му е — да плюеш и да бягаш. Муцуната му, дето вика Фома Григориевич, гадна и прегадна, ама и той задиря жените! Но на небето и под небето стана толкова тъмно, че не можеше вече да се види какво става по-нататък между тях.
— Та ти, куме, още ли не си гостувал на псалта в новата му къща? — питаше казакът Чуб, излязъл на прага, един мършав, висок селянин с късо кожухче и толкова брадясал, че, види се, повече от две седмици не беше похващал парчето коса, с което селяните обикновено се бръснат, защото си нямат бръсначи. — Сега там ще падне хубаво пиене! — продължи Чуб и лицето му се разля в усмивка. — Само да не закъснеем.
При тези думи Чуб си оправи пояса, пристегнал здраво кожуха му, нахлупи по-ниско калпака и стисна в ръка камшика — за страх и ужас на заядливите псета; но като погледна нагоре, спря… — По дяволите! Я виж! Я виж, Панасе!…
— Какво? — рече кумът и също вдигна глава.
— Как какво? Месечината я няма.
— Брей, да се не види! Наистина я няма месечината.
— Там е работата я, че я няма — каза Чуб малко ядосан на неизменното равнодушие на кума. — А тебе май хич не те е еня.
— А че какво да правя?
— Биваше ли баш сега — продължи Чуб, като си изтриваше мустаците с ръкава — да
