се навре някакъв дявол, да му се не види макар, псето му с псе, да му приседне утре водката дано!… Същинска подигравка, знаеш… Седя си аз вкъщи и като нарочно поглеждам през прозореца: една нощ — чудо! Светло, снегът блести на месечината. Всичко се виждаше, като денем. И докато да изляза на прага — на, тъмно като в рог!

Чуб още дълго мърмори и псува, но през това време все размисляше какво да реши. Ужасно му се ходеше у псалта да си побъбрят за едно-друго; там положително се бяха събрали вече и кметът, и пристигналият бас, и катранджията Микита, който ходеше всеки две седмици до Полтава на пазар и пускаше такива шеги, че всички миряни се хващаха за коремите от смях. Чуб вече виждаше мислено сложената на масата ракия. Всичко това беше наистина примамливо, но тъмната нощ му напомни за мързела, толкова мил на всеки казак. Колко хубаво е да си лежи сега, подвил крака, на печката, да си пуши спокойно лулата и да слуша през унасящата го дрямка коледарските песни на веселите момци и моми, скупчени пред прозорците. Да беше сам, щеше без много умуване да си остане вкъщи, но сега на двамата нямаше да им е толкова скучно и страшно да вървят в тъмната нощ, а и не искаше да се покаже пред другите плашлив или мързелив. Спря да ругае и се обърна отново към кума:

— Та няма ли я, куме, месечината?

— Няма я.

— Чудно наистина! Ами я дай да си смръкна енфие. Ти, куме, имаш екстра енфие! Откъде го вземаш?

— Ами, екстра! — отговори кумът и затвори брезовата табакера с избодени по нея шарки. — Дърта кокошка не може да кихне от него.

— Спомням си — продължи отново Чуб, — покойният кръчмар Зозуля ми донесе веднъж енфие от Нежин. Ах, какво енфие беше! Хубаво енфие беше! Та казвай, куме, какво да правим? Я виж колко е тъмно вънка…

— Ами да си останем у дома — рече кумът и хвана дръжката на вратата.

Да не беше го казал кумът, Чуб положително щеше да остане, но сега сякаш нещо го дърпаше да прави напук.

— Не, куме, да вървим! Няма как, трябва да идем!

Щом го каза, веднага се ядоса на себе си, че го е казал. Беше му много неприятно да се помъкне в такава нощ, но го успокояваше мисълта, че сам го е поискал и е постъпил все пак не както са го съветвали.

Кумът, без да се изпише на лицето му ни най-малка досада, като човек, комуто е абсолютно все едно дали ще си седи вкъщи, или ще се помъкне нанякъде, се поогледа, почеса се с тояжката по раменете и двамата кумове потеглиха на път.

Сега да видим какво прави хубавата дъщеря, която остана сама. Оксана още не беше навършила седемнайсет години, а почти по целия свят, и отвъд Диканка, и отсам Диканка, всички приказваха само за нея.

Момците провъзгласиха вкупом, че по-хубава мома в селото не е имало и никога няма да има. Оксана знаеше и чуваше всичко, което се говореше за нея, и беше като капризна хубавица. Да не ходеше с домоткана пола и престилка, а с пеньоар, положително щеше да разпъди всичките си слугини. Момците ходеха подире й на тумби, но губеха търпение и постепенно я изоставяха, насочваха се към други, не толкова разглезени. Само ковачът беше упорит и не преставаше да я задиря, въпреки че и с него не се държеше по-добре, отколкото с останалите.

Като излезе баща й, тя още дълго се издокарва и превзема пред малкото огледало в калаена рамка и не можеше да се налюбува на образа си.

„Какво им е хрумнало на хората толкова да ме хвалят, че съм била хубава? — казваше си тя уж разсеяно, само колкото да си побъбри сама със себе си. — Лъжат хората, никак не съм хубава.“ Но личицето, което се мярна в огледалото — свежо, живо, детски юношеско, с блестящи черни очи и неизказано приятна усмивка, изгаряща душата, доказа противното. „Да не би черните ми вежди и очите ми — веднага продължи красавицата, без да изпуска огледалото — да са толкова хубави, та да нямат равни по света? Та какво хубаво има в тоя чип нос? Ами бузите? Устните? Хубави ли са черните ми плитки? Ух, те вечер могат да уплашат човека: увили се и превили като дълги смокове около главата ми. Сега виждам, че никак не съм хубава! — и като поотдалечи огледалото, възкликна: — Не, хубава съм! Ах, колко съм хубава! Чудо! Каква радост ще даря на оня, на когото стана жена! Как ще ми се любува моят мъж! Ще загуби ума и дума. Ще ме нацелува до насита.“

— Чудна мома — прошепна влезлият неусетно ковач, — не може да се нахвали! Цял час се гледа в огледалото и не може да се нагледа, че и се хвали на висок глас!

„Така е, момци, за такива като вас ли съм? Я ме погледнете — продължи хубавичката кокетка. — Я как напето пристъпвам; ризата ми е везана с червена коприна. А какви панделки съм вплела в косата си! Никъде няма да видите по-богати кенари! Всичко това ми го е накупил моят баща, та да се ожени за мен най-големият юнак на света!“ И като се усмихна, тя се обърна на другата страна и видя ковача…

Извика и се изправи строго пред него.

Ковачът изведнъж загуби кураж.

Трудно ми е да разкажа какво изразяваше мургавото лице на прекрасната девойка: на него беше изписана и строгост, а заедно със строгостта и някаква насмешка над смутилия се ковач, освен това личицето й се беше изчервило едва забележимо от яд; всичко така се беше смесило и беше така неизразимо хубаво, че само да я разцелуваш милион пъти — това беше единственото и най-доброто, което можеше да стори тогава човек.

— Защо си дошъл? — така заговори Оксана. — Или искаш да те натиря с лопатата? Много ви бива да ни се умилквате. Веднага надушвате кога бащите ги няма вкъщи. О, знам ви аз! Казвай, раклата готова ли е?

— Ще я направя, сърчице мое, след празниците ще бъде готова. Да знаеш само колко съм си играл с нея: две нощи не съм излизал от ковачницата; затова пък нито една попска щерка няма да има такава ракла. Такова желязо съм измайсторил за обковката, каквото не сложих и за кабриолета на стотника, като ходих в Полтава на гурбет. А как само ще я изпиша! Ако щеш, цялата околност обходи с белите си краченца, втора няма да намериш! По целия фон ще пръсна червени и сини цветя. Ще пламти като жарава! Хайде, не ми се сърди! Позволи ми поне да поприказвам с теб, поне да те погледам!

— Че кой ти забранява, говори си, гледай ме!

Тя седна на миндера, погледна се пак в огледалото и заоправя плитките на главата си. Погледна шията си, новата си риза, везана с коприна, и тънко чувство на самодоволство се изписа на устните, на свежите й бузи и заблестя в очите й.

— Позволи ми и аз да седна до теб! — каза ковачът.

— Седни! — рече Оксана, запазила на устните и в доволните си очи все същото чувство.

— Чудна, ненагледна Оксано, позволи ми да те целуна! — каза окураженият ковач и я притисна към себе си с намерение да открадне целувка, но Оксана отдръпна бузите си, които бяха вече досами устните на ковача, и го отблъсна.

— Друго нещо да искаш? Дали му мед, той и лъжица иска! Я се махай, ръцете ти са по-корави от желязо. И миришеш на пушек. Сигурно цялата си ме изпоцапал със сажди.

Тя вдигна огледалото и пак се закипри пред него. „Не ме обича тя — мислеше си ковачът, обронил глава. — За нея всичко е играчка; а аз стоя като някой глупак и не мога да откъсна очи от нея. Готов съм цял живот да стоя така: да я гледам и да не й се нагледам! Прекрасна девойка! Всичко бих дал, за да разбера какво й е на сърцето, кого обича! Ах, не, на нея не й трябва никой. Тя се любува сама на себе си; и измъчва мен, нещастния; а аз от мъка бял ден не виждам; аз я обичам, както никой човек на този свят не е обичал и никога няма да обича.“

— Вярно ли е, че майка ти е вещица? — каза Оксана и се засмя; ковачът усети как вътре в него всичко се засмя.

Този смях сякаш отекна едновременно в сърцето и в леко потрепналите му жили, но и яд се надигна в душата му, че няма власт да разцелува така приятно засмялото се лице.

— Какво ме е грижа за майка ми; ти си за мен и майка, и баща, и всичко скъпо на този свят. Ако ме извика царят и ми каже: „Ковачо Вакула, искай от мен всичко най-хубаво, което има в моето царство, всичко ще ти дам. Ще заповядам да ти направят златна ковачница, ще ковеш със сребърни чукове.“ „Не искам — ще река аз на царя, — не ми трябват нито скъпоценни камъни, нито златна ковачница, нито цялото ти царство: дай ми по-добре моята Оксана!“

— Я виж какъв си бил! Само че и баща ми си го бива. Ще видиш, той сигурно ще се ожени за твоята майка — каза Оксана и се усмихна дяволито. — Тия момичета що ли се бавят… Какво значи това? Отдавна е време за коледуване. Взе да ми доскучава.

— Остави ги, хубавице моя!

— Ами, как не! С тях сигурно ще дойдат и момците. Какви танци ще почнат! Представям си какви смешни истории ще разправят!

— Значи на теб ти е весело с тях?

— Все по-весело, отколкото с теб. А! Тропа някой, трябва да са момите и момците.

„Какво ли още чакам? — рече си ковачът. — Тя ми се подиграва. Държи на мен колкото на ръждива подкова. Но щом е така, няма да позволя и друг да ми се присмива. Само да открия кой й харесва повече от мен, ще му дам да се разбере.“

Затропаха на вратата и един глас — „Отвори!“, който зазвуча рязко на студа — прекъсна размишленията му.

— Чакай, аз ще отворя — каза ковачът и излезе в пруста с намерение да напердаши от яд първия срещнат човек.

Стегна още по-силен мраз и горе стана толкова студено, че дяволът скачаше от