синини. Трябва здравата да ме е опердашил, вражият му син! Жалко, че е студено и не ми се ще да свалям кожуха! Потрай, потрай, ковачо, дано те вземат дяволите макар и теб, и твоята ковачница, тъпкано ще ти го върна. Я го виж ти, обесника проклети! Да де, ама нали той сега не си е вкъщи. Солоха трябва да е сама… Хм… то не е и далеч, що ли да не ида! Хем в такова време никой няма да ни свари. Та може, туй де… и да може. Брей, здравата ме напердаши проклетият му ковач!

Чуб се почеса по гърба и пое в обратната посока. Удоволствието, което го чакаше при срещата със Солоха, уталожваше малко болката и го караше да не усеща дори студа, от който дърво и камък се пукаха и който не можеше да заглуши даже свистенето на виелицата. От време на време по лицето му, по брадата и мустаците, които виелицата беше сапунисала със сняг по-чевръсто от всеки бръснар, стиснал тирански жертвата си за носа, се появяваше полусладък израз. Но да не замрежваше снегът и отзад, и отпред всичко пред погледа, още дълго би могло да се види как Чуб се спираше, почесваше се по гърба и повтаряше: „Здравата ме напердаши проклетият му ковач!“ — а после продължаваше пътя си.

Докато пъргавият франт с опашка и козя брада да излети през комина, а после да се шмугне в него, преметнатата през рамото му торба, в която беше скрил откраднатата месечина, се закачи случайно за печката, отвори се и месечината използва случая, излетя през комина на Солохината къща и се издигна плавно на небето. Стана много светло. Виелицата утихна изведнъж. Снегът заблестя като широко сребърно поле и целият се покри с кристални звезди. Студът сякаш поомекна. Наизлязоха цели тълпи моми и момци с торби в ръце. Екнаха песни и почти не остана къща, пред която да не се трупат коледари.

Чудесно блести месечината! Трудно е да разкажеш колко е хубаво в такава нощ да се смесиш с тълпата засмени и пеещи момичета и с момците, готови на всякакви шеги и лудории, каквито е способна да внуши весело засмяната нощ. Под дебелия кожух е топло, от студа бузите пламтят още по-ярко; сам лукавият те подтиква да вършиш лудории.

Цяла тълпа девойки с торби нахълтаха в къщата на Чуб, наобиколиха Оксана. Викове, смях, закачки оглушиха ковача. Всички бързаха в надпревара да разкажат на красавицата някоя новина, изсипваха торбите и се хвалеха с погачите, надениците, варениките, които бяха събрали с коледните песни. Оксана изглеждаше много доволна и радостна, бъбреше ту с една, ту с друга и се смееше непрекъснато. Ковачът наблюдаваше с някаква досада и завист веселбата им и този път проклинаше коледуването, въпреки че безумно го обичаше.

— Охо, Одарке — обърна се веселата хубавица към една от девойките, — ти имаш нови ботушки! Ах, колко са хубави! И с позлата! Добре си ти, Одарке, имаш си кой да ти купува всичко: на мен няма кой да ми намери такива чудесни ботушки.

— Не тъгувай, ненагледна моя Оксано! — подхвана ковачът. — Аз ще ти намеря такива ботушки, каквито рядко и господарска щерка носи.

— Ти ли? — погледна го бързо и надменно Оксана. — Да те видя къде ще намериш ботушки за моя крак. Освен ако донесеш същите, които носи царицата.

— Брей, чухте ли какви й се дощели! — развикаха се със смях момите.

— Да — продължи гордо красавицата, — бъдете ми всички свидетелки: ако ковачът Вакула ми донесе същите ботушки, дето ги носи царицата, давам дума веднага да се омъжа за него.

Девойките отведоха капризната красавица.

— Смей се, смей се! — мърмореше ковачът, като вървеше след тях. — Аз самият се смея на себе си! Мисля и не мога да измисля къде се дяна умът ми. Тя не ме обича — е, хубаво! Да не е само Оксана на този свят. Слава Богу, и без нея в селото има толкова добри момичета. Оксана ли? Че тя никога няма да стане добра къщовница; бива я само да се докарва. Не, стига вече, време е да зарежа глупостите.

Но в същото време, докато ковачът се заканваше да стане по-решителен, някакъв зъл дух изправяше пред очите му засмяното лице на Оксана, която казваше подигравателно: „Донеси ми, ковачо, ботушките на царицата и ще се омъжа за теб!“1 Всичко в него се вълнуваше и той мислеше само за Оксана.

Тълпите коледари, момците отделно, момите отделно, бързаха от една улица към друга. Но ковачът вървеше и не виждаше нищо, и не участваше в тези веселби, които някога обичаше повече от всичко.

През това време дяволът съвсем се разнежи у Солохини: целуваше й ръка с такива гримаси, каквито прави заседателят пред попската щерка, хващаше се за сърцето, охкаше и каза направо, че ако тя не се съгласи да удовлетвори страстта му и да го възнагради, както му е редът, той е готов на всичко: да се хвърли във водата и да прати душата си право в ада. Солоха не беше чак толкова жестока, още повече че с дявола, както вече казахме, бяха от един дол дренки. Тя обичаше наистина да гледа как се влачи цяла тълпа подире й и рядко оставаше без компания: но тази вечер мислеше да прекара сама, защото всички именити обитатели на селото бяха канени у псалта на жито с мед. Но всичко стана другояче: дяволът току-що бе предявил искането си, когато изведнъж се чу гласът на кмета — як мъжага — и Солоха изтича да отвори вратата, а пъргавият дявол се пъхна в един чувал.

Кметът отупа снега от калпака, пое от ръцете на Солоха и пресуши чашка водка, после каза, че не е отишъл у псалта, защото се вдигнала виелица; а като видял, че в къщата й свети, отбил се с намерение да прекара вечерта с нея.

Не успя кметът да изрече това, на вратата се захлопа и се чу гласът на псалта.

— Скрий ме някъде — шепнеше кметът. — Не искам да се срещам сега с псалта.

Солоха дълго мисли къде да скрие такъв едър гост; най-сетне избра най-големия чувал с въглища; изсипа въглищата в една каца и якият кмет се напъха с все мустаците, главата и калпака в чувала.

Псалтът влезе, като пуфтеше и потриваше ръце и разказа, че никой не дошел у тях, та той се радва от сърце, че му е паднало да се повесели малко при нея, и не се уплашил дори от виелицата. Приближи се към нея, покашля се, усмихна се, докосна с дългите си пръсти разголената й пълна ръка и произнесе с израз, който издаваше и лукавство, и самодоволство.

— Ама това какво е, великолепна ми Солоха? — каза го и се поотдръпна.

— Как какво? Ръка, Осип Никифорович! — отвърна Солоха.

— Хм! Ръка! Хе, хе, хе! — засмя се псалтът, ужасно доволен от това начало, и се поразходи из стаята.

— Ами това какво е, скъпа ми Солоха? — каза той със същия израз, пристъпи пак към нея, хвана я лекичко за шията и пак отскочи по същия начин.

— Като че ли не виждате, Осип Никифорович! — отговори Солоха. — Шия, а на шията гердан.

— Хм! На шията гердан! Хе-хе-хе! — и псалтът пак се поразходи из стаята, като потриваше ръце.

— Ами това какво е, несравнима Солоха?… — не се знае какво щеше да пипне сега псалтът с дългите си пръсти, но изведнъж на вратата се потропа и се чу гласът на казака Чуб.

— Ах, божичко, кой ли е! — извика уплашено псалтът. — Какво ще стане, ако заварят особа с моето звание?… Ще стигне до ушите на отец Кондрат!…

Но страховете на псалта бяха по-други: той се боеше повече да не научи неговата половинка, която и без това беше превърнала със страшната си ръка дебелата му плитка в съвсем тъничка.

— За Бога, добродетелна Солоха — изрече той цял разтреперан. — Вашата доброта, както е казано в евангелието от Лука, глава трина… трин… Чука се, ей Богу, чука се! Ох, скрийте ме някъде.

Солоха изсипа в кацата въглищата и от другия чувал, псалтът напъха в него своето не твърде обемисто тяло и така се сви на самото дъно, че върху него можеше да се изсипе още половин чувал въглища:

— Здравей, Солоха! — каза Чуб и влезе в стаята. — Сигурно не ме чакаше, а? Нали не ме чакаше? Да не ти преча?… — продължи Чуб и лицето му придоби весел и многозначителен израз, който подсказваше отнапред, че неповратният му мозък се трудеше и се канеше да изтърси някоя пиперлия и засукана шега. — Може би се забавлявахте тук с някого?… Да не си скрила вече някого, а? — възхитен от своята забележка, Чуб се засмя, като тържествуваше вътрешно, че той единствен се ползва от благосклонността на Солоха. — Е, Солоха, хайде да пийнем сега водка. Мисля, че гърлото ми е замръзнало от проклетия студ. Ама че нощ ни изпрати господ срещу Рождество! Като се изви, чуваш ли, Солоха, като се изви… как са ми вкочанясали ръцете, не мога да си разкопчея кожуха! Като се изви оная ми ти виелица…

— Отвори! — чу се отвънка глас, придружен с удар по вратата.

— Тропа някой — каза млъкналият Чуб.

— Отвори! — извикаха още по-силно.

— Ковачът! — каза Чуб и си грабна калпака. — Чуй, Солоха, дето щеш ме скрий, но за нищо на света не искам да ме види този изрод проклети, дано му изскочи на дяволския син под всяко око мехур колкото копа!

Солоха, уплашена и тя, се щураше като луда и загубила ума и дума, направи знак на Чуб да се пъхне в същия чувал, в който се беше вече скрил псалтът. Нещастният псалт не посмя даже да се изкашля или да изпъшка от болка, когато тежкият селянин му седна почти на главата и намести измръзналите си на студа ботуши от двете страни на слепоочията му.

Ковачът влезе, без да каже нито дума, без да си свали калпака, и почти се строполи на миндера. Личеше, че беше в много лошо настроение.

Докато Солоха затваряше след него вратата, някой отново почука. Беше казакът Свербигуз. Него вече не можеше да скрие в чувал, защото такъв чувал не можеше да се намери. Той беше по-як и от кмета и по-висок от кума на Чуб. Затова Солоха го заведе в градината, за да изслуша там всичко, което искаше да й каже.

Ковачът