променя положението си.

Вакула се вторачи в него, като че ли обяснението на тези думи беше изписано на челото му. „Какво говори той?“ — питаше безмълвно лицето му; а полуотворената му уста беше готова да налапа като галушка първата дума. Но Пацюк мълчеше.

Тогава Вакула забеляза, че пред него вече нямаше нито галушки, нито каче; вместо тях на пода бяха сложени две дървени паници: едната пълна с вареники, другата със сметана. Мислите и очите му се насочиха неволно към тези ястия. „Да видим — рече си той — как ще яде Пацюк варениките. Сигурно няма да пожелае да се навежда и да ги сърба като галушките, то и не може: вареника трябва първо да го топнеш в сметаната.“

Едва успя да си го помисли и Пацюк зина, погледна към варениките и отвори още по-широко уста. Тогава един вареник изхвърча от паницата, пльосна се в сметаната, обърна се и на другата страна, подскочи и уцели право устата му. Пацюк го изяде, зина пак и втори вареник скочи по същия начин в устата му. Оставаше само да си направи труда да го сдъвче и глътне.

„Брей, какви чудеса!“ — помисли си ковачът, зяпна от учудване, и в същия миг забеляза, че един вареник се навира в устата му и вече му цапа устните със сметана. Ковачът го отблъсна, изтри устни и се замисли какви чудесии стават по света и на какви хитрини научава човека нечистата сила; сега беше вече убеден, че само Пацюк може да му помогне. „Ще му се примоля още веднъж, нека ми обясни хубавичко… Но по дяволите! Та нали днес е Бъдни вечер и се пости, а той яде вареники, блажни вареники! Какъв съм глупак наистина, стоя тук и трупам грехове! Назад!“ И набожният ковач изхвърча презглава от стаята.

Но дяволът в чувала, който вече се радваше предварително, не можа да понесе от ръцете му да се изплъзне такава чудесна плячка. Щом ковачът свали чувала, той изскочи от него и яхна шията му.

Мраз пробяга по кожата на ковача; уплашен и пребледнял, той не знаеше какво да прави; вече искаше да се прекръсти… Но дяволът наведе кучешката си муцуна над дясното му ухо и каза:

— Аз съм твой приятел, за другар и приятел съм готов всичко да сторя. Пари ще ти дам колкото щеш! — изпищя той в лявото му ухо. — Оксана ще бъде наша още днес — прошепна той, извърнал муцуната си сега към дясното му ухо.

Ковачът стоеше и размишляваше.

— Добре! — каза той най-сетне. — На такава цена съм готов да бъда твой!

Дяволът плесна с ръце и от радост препусна в галоп върху шията на ковача. „Пипнах ли го най-сетне тоя ковач! — мислеше си той. — Сега ще ти върна, миличък, за всичките ти цапаници и измишльотини, дето ги дрънкаше за дяволите! Какво ще кажат моите приятели, когато научат, че най-набожният човек в цялото село е в ръцете ми?“ И дяволът се засмя от радост, като се сети как ще ядосва в ада цялото опашато племе, как ще беснее куцият дявол, който се смяташе пръв в хитрините.

— Ей, Вакула — изписка дяволът, без да слиза от врата му, сякаш се страхуваше ковачът да не му избяга, — нали знаеш, че без договор нищо не става.

— Аз съм готов — каза ковачът. — Чувал съм, че вие искате той да е подписан с кръв; чакай да извадя от джоба един гвоздей! — той изви ръка назад и хоп — хвана дявола за опашката.

— Виж го ти, какъв шегобиец! — разсмя се високо дяволът. — Хайде стига, стига с тия шеги!

— Чакай, миличък! — извика ковачът. — Ами на това какво ще речеш? — и той се прекръсти, а дяволът стана кротък като агне. — Чакай — каза той и го смъкна за опашката на земята, — ще ти кажа аз на теб как се подучват на грях добрите хора и честните християни! — и ковачът, без да изпуска опашката, го яхна и вдигна ръка да се прекръсти.

— Смили се, Вакула! — изстена жално дяволът. — Всичко, каквото поискаш, всичко ще направя, само спри да ме мъчиш: не стоварвай върху мен страшния кръст!

— А, виж го ти с какъв глас запя, немецът проклети! Сега знам какво да правя. Хайде веднага да ме откараш, както съм те яхнал! Чуваш ли, искам да летиш като птица!

— Къде? — попита тъжно дяволът.

— В Петербург, право при царицата! И ковачът премаля от страх, като усети, че се вдига във въздуха.

Дълго стоя Оксана, замислена над странните думи на ковача. Нещо вече й подсказваше, че постъпи с него прекалено жестоко. Ами ако наистина се реши на нещо страшно? „Току-виж, от мъка намисли да се влюби в някоя друга и повече от яд нея да нарича първа хубавица в селото? А, не, той мен обича. Аз съм толкова хубава! Никоя няма да му хареса повече; той само се шегува, преструва се. Няма да минат и десет минути, и сигурно ще дойде да ме погледа. Аз наистина съм сурова с него. Трябва да му позволя, уж без да искам, да ме целуне. Как ли ще се зарадва!“ И вятърничавата красавица вече се шегуваше с приятелките си.

— Почакайте — рече една от тях, — ковачът си е забравил чувалите; я вижте какви страшни чували! Наколедувал е много повече от нас: както гледам, по четвърт овен са му хвърляли, а надениците и погачите сигурно чет нямат. Разкош! Ще има да се тъпчем през празниците до пръсване.

— Тези чували на ковача ли са? — подхвана Оксана. — По-скоро да ги замъкнем у дома, да видим хубавичко с какво ги е натъпкал.

Всички одобриха със смях това предложение.

— Но ние не можем да ги помръднем! — извикаха в един глас момите, като се силеха да вдигнат чувалите.

— Почакайте — каза Оксана, — ще изтичаме веднага за шейна и ще ги откараме с шейната.

Всички хукнаха да докарат шейната.

На пленниците им додея да седят в чувалите, въпреки че псалтът си беше пробил с пръст доста голяма дупка. Да не беше пълно с хора, може би щеше да намери начин да се измъкне; но да излезе от чувала пред всички, да стане за смях… това го възпираше и той реши да чака и само пъшкаше леко от неучтивите ботуши на Чуб. Чуб не по-малко искаше да се освободи, още повече че усещаше под себе си нещо, върху което беше ужасно неудобно да се седи. Но щом чу решението на дъщеря си, успокои се и вече не искаше да излезе, като разсъждаваше, че до дома си трябва да извърви поне стотина крачки, ако не и повече. Ако излезе, трябва да се оправи, да си закопчее кожуха, да пристегне пояса — колко много работа! Пък и калпакът му остана у Солоха. Нека по-добре момите да го откарат с шейна. Но не стана, както очакваше Чуб. Докато момите изтичаха за шейна, кльощавият му кум излезе от кръчмата ядосан и в лошо настроение. Кръчмарката не искаше по никакъв начин да му даде на вересия; беше решил да почака дано влезе някой набожен дворянин и да го почерпи; но сякаш напук всички дворяни си бяха вкъщи и като честни християни ядяха жито с мед сред домашните си. Като размишляваше за упадъка на нравите и за каменното сърце на еврейката кръчмарка, кумът се натъкна на чувалите и спря изумен.

— Я виж какви чували е захвърлил някой насред пътя! — каза той и се озърна. — Вътре положително има и свинско. Провървяло му е на някого да наколедува толкова нещо. Какви огромни чували! Даже ако са натъпкани с просени питки и курабии, пак не е зле. Само с погачи да са пълни, пак има файда: за всяка погача еврейката дава осминка водка. Я да ги отмъкна по-бързо, та никой да не ме види — и той метна на рамо чувала с Чуб и псалта, но усети, че е прекалено тежък. — Не, сам не ще мога — измърмори той, — ама тъкмо навреме се задава тъкачът Шапуваленко. Здравей, Остане!

— Здравей — каза тъкачът и спря.

— Къде отиваш?

— Ами накъдето ме отнесат краката.

— Помогни ми, добри човече, да отнеса тия чували! Някой е коледувал и ги е захвърлил насред пътя. Ще си ги разделим по братски.

— Чували ли? А какво има в чувалите — пити или погачи?

— Бе трябва от всичко да има — двамата измъкнаха на бърза ръка пръти от един плет, сложиха върху тях чувала и го понесоха на рамене.

— Къде ще го отнесем? В кръчмата ли? — попита по пътя тъкачът.

— То и аз тъй мислех, в кръчмата да ги отнесем, ама проклетата еврейка няма да повярва, ще рече, че сме го откраднали отнякъде, щото аз ей-сега излязох от кръчмата. Ще го занесем у дома. Никой няма да ни попречи: жената я няма.

— Сигурен ли си, че я няма? — попита предпазливият тъкач.

— Слава Богу, още не ми е изпила кукувица ума — каза кумът, — само дяволът може да ме замъкне при нея. Тя сигурно ще се размотава с женорята до съмнало.

— Кой е? — развика се жената на кума, като чу шума в пруста, който бяха вдигнали двамата приятели с чувала, и отвори вратата.

Кумът се вцепени.

— Ха сега де! — измърмори тъкачът и отпусна ръце.

Жената на кума беше такова съкровище, каквито рядко се случват по белия свят. И тя като мъжа си почти не си седеше вкъщи и по цял ден обикаляше жените из махалата, ходеше при по-богати бабички, подмазваше им се и си хапваше у тях с голям апетит, а с мъжа си се биеше само сутрин, защото само тогава го виждаше от време на време. Къщата им беше два пъти по-вехта от шалварите на общинския писар, покривът на няколко места беше без слама. От плета стърчаха само остатъци, защото, който излизаше от къщи, не вземаше никога тояга срещу кучетата, с надеждата че ще мине край градината на кума и ще си измъкне от неговия плет която си пожелае. Печката не се палеше по два-три дена. Каквото изпросеше от добрите хора, нежната съпруга го криеше по-далечко от своя мъж и често му отнемаше самоволно и неговата плячка, ако той не успееше да я пропие в кръчмата. Въпреки неизменното си хладнокръвие кумът не обичаше да й отстъпва и затова почти винаги излизаше от къщи със синини под двете очи, а скъпата му половинка пъшкаше и се помъкваше да разкаже на бабичките