си намазаните с катран ботуши и запушили най-серт тютюн, който се нарича обикновено махорка.
— Добър ден, панове! Помози Бог! Тук значи се случи да се срещнем! — каза ковачът, приближи се и се поклони доземи.
— Какъв е тоя човек? — попита седналият пред самия ковач един друг, седнал по-далеч.
— Не ме ли познахте? — попита ковачът. — Аз съм Вакула, ковачът! Като минахте есенес през Диканка, гостувахте ми, да ви даде Господ здраве и дълголетие, без малко два дена. И нова шина ви сложих тогава на колата, на предното колело.
— А — каза същият запорожец, — това е ковачът, дето рисува толкоз хубаво! Здравей, земляче, какво те води насам?
— Ами дощя ми се да погледам, разправят…
— Тъй, тъй, земляче — поизпъчи се запорожецът и като искаше да покаже, че знае да говори и руски, рече: — Що балшой город?
Ковачът също не искаше да се посрами и да се покаже новак, още повече че, както имахте възможност да видите по-горе, и той знаеше да говори грамотно.
— Знатна губерния! — отвърна той равнодушно. — Не ще и дума: къщите преогромни, картини наокачили прехубави. Много от къщите изписани с букви от златен варак чак до прекаленост. Не ще и дума, чудна пропорция!
Запорожците, като чуха как свободно се изразява ковачът, останаха от него с много благоприятно впечатление.
— После ще си поприказваме повечко, земляче, а сега отиваме веднага при царицата.
— При царицата ли? Ах, бъдете така добри, панове, вземете ме и мен!
— Теб ли? — рече запорожецът с такъв израз, с какъвто говори наставникът на своя четиригодишен възпитаник, който го моли да го качи на истински, на голям кон. — Че ти каква работа имаш там? Не, не може — и лицето му стана важно-важно. — Ние, братко, ще разговаряме с царицата за наши си работи.
— Вземете ме — настояваше ковачът. — Помоли ги! — прошепна той тихо на дявола и удари с юмрук джоба си.
Не успя да го каже, и другият запорожец се обади:
— Хайде да го вземем, братлета.
— Е, хайде да го вземем! — рекоха останалите.
— Обличай тогава дрехи като нашите.
Ковачът взе да навлича един зелен жупан, когато вратата изведнъж се отвори и влезлият човек със сърмени ширити каза, че е време да тръгват.
Ковачът пак се зачуди, когато се понесе в огромна карета с олюляващи се ресори, когато от двете му страни затичаха назад четириетажните къщи, а павираната улица загърмя и сякаш се затъркаля под краката на конете.
„Господи, колко светлини! — мислеше си ковачът. — У нас и денем не е толкова светло.“
Каретите спряха пред двореца. Запорожците слязоха, минаха през великолепното преддверие и се заизкачваха по бляскаво осветена стълба.
— Каква стълба! — шепнеше си ковачът. — Да ти е жал да я тъпчеш с крака. Какви украшения! Казват, че приказките лъжели! Как ще лъжат! Господи, какви перила! Как изкусно са направени! Само желязо е отишло за петдесетина рубли!
Като изкачиха стълбата, запорожците прекосиха първата зала. Ковачът ги следваше плахо, защото тръпнеше на всяка крачка да не се подхлъзне на паркета. Прекосиха три зали, ковачът не преставаше да се учудва. Като влязоха в четвъртата, той се приближи неволно към окачената на стената картина. Беше пречистата Дева с младенеца на ръце. „Каква картина! Каква чудесна живопис! — разсъждаваше той. — Като че ли ей сега ще ти проговори! Като жива е! Ами светото дете! И ръчиците си стиснало! И се усмихва, милото! Ами боите, Господи божичко, какви бои! Охра, както гледам, и за една копейка няма, само зелена и яркочервена; а синята просто грее! Чудо! Грунтът сигурно е правен с блайвайс. Но колкото и да са чудесни тези рисувания, медната дръжка — продължи той, като се приближи до вратата и заопипва ключалката — е достойна за още по-голямо учудване. Ах, каква чиста изработка! Всичкото това, мисля си, немски ковачи са го правили по най-скъпи цени…“
Може би ковачът щеше още дълго да разсъждава, ако един лакей с галуни не го беше бутнал по лакътя и не му беше напомнил да не изостава от другите. Запорожците прекосиха още две зали и спряха. Заповядаха им там да почакат. В залата се бяха събрали няколко генерали в златошити мундири. Запорожците се поклониха на всички страни и застанаха вкупом.
След минута влезе, придружен от цяла свита, един доста пълен човек с хетмански мундир и с жълти ботуши. Косата му беше разрошена, с едното око беше малко кривоглед, на лицето му беше изписана надменна величавост, във всички движения личеше навикът да заповядва. Всички генерали, които се бяха разхождали доста наперено в златните си мундири, се засуетиха и с ниски поклони сякаш ловяха всяка негова дума и дори най-слабото му движение, за да полетят тутакси да го изпълнят. Но хетманът даже не им обърна внимание, кимна едва-едва и се приближи към запорожците.
Всички запорожци се поклониха доземи.
— Всички ли сте тук? — попита той провлечено, като произнасяше думите малко носово.
— Та вси, батько![5 — Ами всички, бащице! (укр.)] — отговориха запорожците и пак се поклониха.
— Нали няма да забравите да кажете, каквото ви научих?
— Не, бащице, няма да забравим.
— Това царят ли е? — попита ковачът един от запорожците.
— Какъв ти цар! Това е самият Потьомкин — отвърна запорожецът.
В съседната стая се чуха гласове и ковачът не знаеше къде по-напред да гледа — толкова много дами влязоха: в атлазени рокли с дълги опашки, а също и придворни със златошити кафтани, с някакви метлички отзад. Виждаше само блясък и нищо друго. Изведнъж запорожците се проснаха всичките на земята и викнаха в един глас:
— Смили се, мамо! Смили се! — без да вижда нищо, ковачът също се просна усърдно на пода.
— Станете! — прозвуча над тях повелителен, но приятен глас. Неколцина придворни се засуетиха и взеха да побутват запорожците.
— Няма да станем, мамо, няма да станем! Ще умрем, но няма да станем! — викаха запорожците.
Потьомкин си хапеше устните, най-сетне се приближи сам и прошепна нещо повелително на един от запорожците. Запорожците станаха.
Тогава и ковачът се осмели да вдигне глава и видя застаналата пред него нисичка жена, даже малко дебелшка, напудрена, със сини очи и с онзи величествено усмихнат израз, който така умееше да покорява всичко и можеше да принадлежи само на царстваща жена.
— Светлейшият княз обеща да ме запознае днес с моя народ, който още не съм виждала — каза дамата със сините очи, като разглеждаше с любопитство запорожците. — Добре ли се грижат тук за вас? — продължи тя и се приближи още към тях.
— Та спасиби, мамо![6 — Ами благодарим ти, мамо! (укр.)] С храната сме добре, то тукашните овни не струват наистина спроти нашите, запорожките, ама що да не я караме някак?…
Потьомкин се намръщи, като чу, че запорожците говорят съвсем не това, което ги беше учил…
Един от запорожците се поизпъчи и пристъпи напред:
— Смили се над нас, мамо! Защо погубваш верния си народ? С какво сме те разгневили? Нито сме се побратимявали с нечестивия татарин, нито сме се сдушавали с турчина; кога сме ти изменяли с дело или с помисъл? Защо е тая немилост? Преди чувахме, че си заповядала да строят навсякъде крепости против нас; после чухме, че искаш да ни направиш карабинери; сега чуваме за нови напасти. С какво се е провинило запорожкото войнство? Дали с това, че преведе армията ти през Перекоп и помогна на генералите ти да посекат кримците?…
Потьомкин мълчеше и чистеше с малка четчица брилянтите, с които бяха отрупани ръцете му.
— Но какво искате вие? — попита загрижено Екатерина.
Запорожците се спогледаха многозначително.
„Сега му е времето! Царицата пита какво искаме!“ — рече си ковачът и изведнъж се просна на пода.
— Ваше царско величество, не се гневете, смилете се! От какво, простете ми, ваша царска милост, за нахалството, са направени чепичките, дето ги носите на краката си? Аз мисля, че нито един обущар в нито една държава на света не може да измайстори такива. Боже господи, да можеше моята жена да сложи такива чепички!
Царицата се засмя. Придворните също се засмяха. Потьомкин хем се мръщеше, хем се смееше. Запорожците взеха да ръгат ковача — помислиха да не е полудял.
— Стани! — каза ласкаво царицата. — Щом толкова искаш да имаш такива обувки, не е трудно да ти дам. Донесете му веднага от най-скъпите ми обувки, позлатени! Наистина много ми харесва това простодушие! Ето ви предмет, достоен за остроумното ви перо — продължи царицата, като отправи поглед към човек на средна възраст с пълно, но малко бледо лице, застанал по-далеч от останалите и чийто скромен кафтан с големи седефени копчета показваше, че той не принадлежи към придворните.
— Вие, ваше императорско величество, сте много снизходителна. За това трябва да си поне Лафонтен! — отговори човекът със седефените копчета и се поклони.
— Ще ви кажа откровено: аз все още съм под силното впечатление на вашия „Бригадир“. Вие четете прекрасно! Но бях чувала — продължи царицата, като се обърна към запорожците, — че при вас в Сечта никога не се женят.
— Як же, мамо![7 — Как може, мамо (укр.)] Сама знаеш, човек без жена не може — отвърна същият запорожец, който беше разговарял с ковача, и ковачът се учуди, като чу как този запорожец, който знаеше така добре грамотния език, говори сякаш нарочно с царицата на най-грубото, както го наричат обикновено, селяшко наречие. „Хитър свят! — помисли си той. — Сигурно го прави не току-така.“
— Ние сме грешни хора, а не монаси — продължи запорожецът. — Лакоми сме както цялото честно християнство за блажничко. Мнозина от нас си имат жени, само че не живеят с тях в Сечта. Някои си имат жени в Полша, други си имат жени в Украйна, има и такива, дето жените им са в Турско.
В това време донесоха на ковача обувките.
— Божичко, какво украшение! — възкликна радостно той и грабна обувките. — Ваше царско величество! Като носите такива обущенца, като пристъпвате с тях, ваше благородие, сякаш по лед се плъзгате, какви ли ще да са ви краченцата? Мисля си — трябва да са поне от чиста захар.
Царицата, която наистина имаше много стройни прелестни крачета, не можа да не се усмихне, като чу такъв комплимент от устата на простодушния ковач, който в запорожките си дрехи можеше да мине за красавец въпреки мургавото лице.
Зарадван от такова благосклонно внимание, ковачът вече искаше да поразпита хубавичко царицата за всичко: вярно ли е, че царете ядат само мед, сланина и все такива хубави неща; но усети, че запорожците го ръгат в ребрата, и реши да млъкне; а когато царицата се обърна към старците и почна да ги
