разпитва как живеят в Сечта, какви са им обичаите, той поотстъпи назад, наведе се към джоба си, каза тихо: „Изнес ме по-скоро оттук!“ — и изведнъж се намери отвъд бариерата.

— Удавил се е! Честен кръст, удавил се е! Оттук да не мръдна, ако не се е удавил! — каканижеше дебелата жена на тъкача, застанала с диканските жени посред улицата.

— Абе аз да не съм някоя лъжкиня? Да не съм откраднала някому кравата? Да не съм урочасала някого, та ми нямате вяра? — крещеше една жена в казашки контош и с морав нос и ръкомахаше. — Да даде Господ вода да не ми се допие, ако старата Переперчиха не е видяла със собствените си очи как ковачът се обесил!

— Ковачът се обесил! Туйто! — каза кметът, който излизаше от Чубови, спря и се провря, за да застане по-близо до разговарящите.

— Кажи по-добре водка да не ти се допие, стара пияницо! — отвърна жената на тъкача. — Човек трябва да е луд като тебе, та да се обеси! Удавил се е! Удавил се е в дупката на леда! Сигурна съм, както съм сигурна, че ти идеш от кръчмарката.

— Мръсница! Виж я ти за какво взела да ме одумва! — възрази гневно жената с моравия нос. — А по-добре мълчи, негоднице! Мислиш, не знам, че псалтът те спохожда всяка вечер?

Жената на тъкача се изчерви:

— Какъв псалт? Кого спохождал псалтът? Какви ги дрънкаш?

— Псалтът ли? — пропя и се заприближава към спорещите жената на псалта, облечена в кожух от заешки кожи, отгоре със син плат. — Ще ти дам аз на теб един псалт! Кой каза псалтът?

— Ами ето при кого ходи псалтът! — каза жената с моравия нос и посочи жената на тъкача.

— Значи ти си била, кучко недна — каза жената на псалта и взе да напира към жената на тъкача, — значи ти, вещице, му мътиш главата и го поиш с дяволско биле, та да ходи при теб?

— Остави ме на мира, сатана! — заотстъпва жената на тъкача.

— Гледай я ти, вещицата проклета, дано не видиш свои деца, негоднице! Тю!… — и жената на псалта плю право в очите й.

Жената на тъкача искаше да направи същото, но вместо това плю в небръснатата брада на кмета, който се беше приближил досам спорещите, та да чуе по-добре всичко.

— Ах, проклетата жена! — развика се кметът, изтри си лицето с полата на дрехата и вдигна камшика. Това движение накара всички да се разбягат кой накъдето види. — Каква гадост! — повтаряше той и продължаваше да се бърше. — Та значи ковачът се удавил! Божичко, а колко го биваше да зографисва! Какви здрави ножове, сърпове и плугове умееше да кове! Каква хала беше! Да — продължи той замислен, — такива хора са малко в селото ни. То затуй значи, още докато бях в проклетия чувал, забелязах, че е в много лошо настроение, клетият. Пустият му ковач! Беше и вече го няма! А аз тъкмо се канех да подкова пъстрата кобила!…

Изпълнен с такива християнски мисли, кметът тръгна бавно към къщи.

Оксана се смути, когато до нея стигнаха тези новини. Не вярваше много на очите на Переперчиха и на женските приказки; знаеше, че ковачът е твърде набожен, за да се реши да погуби душата си. Но ако наистина се е махнал и няма намерение никога вече да се връща в селото? Едва ли някъде другаде ще се намери юнак като ковача! И толкова я обичаше! Най-дълго от всички търпеше капризите й! Красавицата се въртя цялата нощ под одеялото от дясната страна на лявата, от лявата на дясната — и не можа да заспи. Ту се мяташе в омайваща голота, която нощният мрак скриваше дори от нея, и се кореше почти гласно; ту притихваше и решаваше да не мисли за нищо, но непрекъснато мислеше. Цялата пламтеше и призори се влюби до уши в ковача.

Чуб не прояви нито радост, нито скръб за участта на Вакула. Мислите му бяха заети с едно: той просто не можеше да забрави вероломството на Солоха и дори сънен не преставаше да я ругае.

Настъпи утрото. Още преди да съмне, черквата беше пълна с народ. Възрастни жени с бели забрадки и бели сукнени контоши се кръстеха набожно пред входа на черквата. Дворянки в зелени и жълти жакети, а някои даже в сини контоши със златни опашлета стояха пред тях. Момите, намотали на главите си по цял дюкян панделки, а на шиите си гердани, кръстове и пендари, се мъчеха да се приближат още повече до иконостаса. Но най-напред стояха дворяните и обикновените селяни с мустаци, с перчеми, с дебели вратове и току-що бръснати брадички, повечето с ямурлуци, изпод които се подаваха бели или сини палта. По всички лица, накъдето и да погледнеш, личеше, че е празник. Кметът се облизваше, като си представяше как ще отговее с наденица; момите си мислеха как ще се пързалят с момците по леда; бабите шепнеха по-усърдно от всякога молитвите си.

Из цялата черква се чуваше как казакът Свербигуз прави метани. Само Оксана стоеше като замаяна: искаше да се моли и не можеше. В сърцето й се бяха събрали толкова различни чувства, едно от друго по-ядни, едно от друго по-печални, че лицето й изразяваше само силно смущение; в очите й трептяха сълзи. Момите не можеха да разберат причината и не подозираха, че причината е ковачът. Всички миряни забелязаха, че празникът сякаш не е празник, че сякаш нещо не достига. Като за беда псалтът след пътешествието в чувала беше пресипнал и хриптеше едва чуто; вярно, че пристигналият певец вземаше чудесни дълбочини, но колко по-хубаво щеше да бъде, ако беше тук и ковачът, който всеки път, щом запееха „Отче наш“ или „Иже херувими“, се качваше на клироса и държеше оттам исото със същия напев, който пеят и в Полтава. Освен това той изпълняваше длъжността черковен ктитор. Вече мина утринната служба, след утринната мина и литургията… къде наистина се загуби този ковач?

През останалото време от нощта дяволът летеше още по-бързо с ковача по обратния път. За един миг Вакула се намери пред къщата си. В това време пропя петел.

— Къде! — извика той и сграбчи за опашката дявола, който искаше да избяга. — Почакай, приятелю, това още не е всичко: още не съм ти благодарил.

Грабна един прът и го шибна три пъти, а нещастният дявол хукна да бяга като селянин, когото току-що е напердашил заседателят. И тъй, вместо да измами, да съблазни и да надхитри другите, врагът на човешкия род сам беше надхитрен. После Вакула влезе в пруста, зарови се в сеното и спа до обяд. Като се събуди и видя, че слънцето е вече високо, той се уплаши: „Проспал съм утринната служба и литургията!“ Благочестивият ковач се натъжи, като разсъждаваше, че Господ сигурно нарочно, като наказание за грешното му намерение да погуби душата си, му е пратил този сън, та да не може да отиде на такъв тържествен празник на черква. Но като се успокои с това, че идната седмица ще се изповяда на попа, а още днес ще почне да прави през цялата година по петдесет метана на ден, той надникна в стаята; там нямаше никого. Изглежда, Солоха още не се беше прибрала. Извади внимателно от пазвата си обувките и пак се зачуди на скъпата изработка и на необикновеното приключение през изтеклата нощ; изсмя се, облече се колкото може по-хубаво, сложи дрехите, които беше получил от запорожците, извади от раклата нов калпак от решетиловски астраган със синьо дъно, който не беше слагал нито веднъж, откакто го беше купил в Полтава; извади и нов, разноцветен пояс; върза всичко заедно с камшика в една кърпа и се запъти право при Чуб.

Чуб се опули, когато ковачът влезе в къщата му, и не знаеше на какво да се чуди; дали на това, че ковачът беше възкръснал, или че се беше осмелил да дойде при него, или че се беше издокарал като същински франт и запорожец. Но още повече се изуми, когато Вакула развърза кърпата и сложи пред него нов-новеничък калпак и пояс, каквито в селото никой не беше виждал, а той самият коленичи в краката му и продума умолително:

— Смили се, бащице! Не се гневи! Ето ти камшика: бий, колкото ти душа иска, сам ти се предавам; за всичко се кая; бий ме, само не ми се сърди! Нали си бил някога побратим с моя баща, нали заедно сте яли и пили.

Чуб гледаше с тайно задоволство как ковачът, който не прекланяше глава пред никого в селото, който огъваше с ръка медни петаци и подкови като топли питки — същият този ковач лежеше сега в краката му. За да си придаде още по-голяма важност, Чуб взе камшика и го шибна три пъти по гърба.

— Хайде, стига ти толкова, ставай! И винаги да слушаш старите хора! Да забравим всичко, което е било между нас. Казвай сега какво искаш.

— Дай ми, бащице, Оксана!

Чуб поразмисли, погледна калпака и пояса: калпакът беше чудесен, поясът също не му отстъпваше; спомни си за вероломната Солоха и каза решително:

— Хубаво! Прати сватове!

— Ай! — възкликна Оксана, която току-що бе пристъпила прага, и като видя ковача, впери в него радостен и изумен поглед.

— Виж какви чепички съм ти донесъл! — каза Вакула. — Същите, дето ги носи царицата.

— Не, не, не искам чепички! — размаха тя ръце и не можеше да откъсне очи от него. — Аз и без чепички… — не довърши и се изчерви.

Ковачът се приближи, хвана я за ръката; красавицата сведе очи. Никога не беше я виждал толкова хубава. Възхитеният ковач я целуна лекичко, лицето й пламна още по-силно и тя стана още по-красива.

Веднъж архиереят, вечна му памет, дойде в Диканка и много хареса мястото, където е разположено селото, а като минаваше по улиците, спря пред една нова къща.

— Ами чия е тази къща, толкова хубаво изписана? — попита негово преосвещенство застаналата пред портата красива жена с дете на ръце.

— На ковача Вакула — отговори му Оксана и му се поклони, защото това беше именно тя.

— Чудесна е! Прекрасна работа! — каза негово преосвещенство и заразглежда вратите и прозорците. А прозорците бяха целите обрамчени с червена боя; по вратите бяха изрисувани казаци на коне, с лули в устата.

Но още повече похвали негово преосвещенство Вакула, като научи, че е издържал черковно покаяние и е боядисал