Страшно отмъщение. Николай Васильевич Гоголь

I

Шуми, ехти окрайнината на Киев. Есаулът Хоробец празнува сватбата на сина си. Много хора пристигнаха на гости на есаула. Едно време обичаха добре да си хапнат, още повече обичаха да си пийнат, а най-много обичаха да се повеселят. Пристигна на дорестия си кон и запорожецът Микитка направо от пиянския гуляй в Перешляй поле, дето седем дни и седем нощи бе поил с червено вино кралските шляхтичи. Пристигна и побратимът на есаула, Данило Бурулбаш, от отвъдния бряг на Днепър, дето между два хълма беше неговото селце, заедно с младата си жена Катерина и едногодишния си син. Учудваха се гостите на бялото лице на пана Катерина, на черните й като немско кадифе вежди, на празничната й сукнена дреха и на долната фуста от синя коприна, на ботушките й със сребърни подковки, но най-много се учудваха, че не е дошъл с нея и старият й баща. Само година живя той отвъд Днепър, а двайсет и една години се губи без вест нанякъде и се върна при дъщеря си, когато тя се омъжи и роди син. Той сигурно би разправял много чудни неща. И как да не разправя, като е бил толкова време в чужда земя? Всичко там не е като тук и хората не са такива, и Христови черкви няма… Но той не дойде.

Поднесоха на гостите варена ракия със стафиди и сливи, а на голяма табла — сватбена пита. Музикантите пипнаха долната й кора, в която бяха замесени пари, и затихнаха за малко, като наслагаха до себе си цимбали, цигулки и дайрета. През това време невестите и девойките, като се избърсаха с везани кърпи, излязоха наново от редиците си; а момците, с ръце на кръста, гордо заоглеждаха наоколо, готови да се понесат насреща им; тъкмо тогава старият есаул изнесе две икони, за да благослови младоженците. Тия икони му беше дал почтеният отшелник, старецът Вартоломей. Те не бяха украсени богато, не светеше по тях сребро, ни злато. Ала никаква нечиста сила не смее да докосне оня, в чийто дом са тия икони. Есаулът ги вдигна нагоре и се канеше да изрече къса молитва… когато изведнъж заигралите се на земята деца се развикаха изплашени; подир тях и народът се стъписа и всички със страх сочеха изправения между тях казак; кой беше той, никой не знаеше. Но той вече бе изиграл чудесно един казачок и бе успял да разсмее наобиколилите го хора. Когато есаулът вдигна иконите, цялото му лице изведнъж се промени: носът му порасна и се изкриви на една страна, вместо кестеняви заиграха зелени очи, устните посиняха, брадата затреперя и се изостри като копие, от устата щръкна голям зъб, зад главата му се издигна гърбица — и казакът стана старец.

— Той е! Той е! — завикаха хората, като се притискаха един о друг.

— Магьосникът отново се появи! — викаха майките, като грабнаха децата си на ръце.

Величаво и важно излезе есаулът напред, вдигна срещу него иконите и каза с гръмовит глас:

— Изчезвай, образ на сатаната, тук няма място за теб!

И със съскане и тракане на зъби като вълк чудноватият старец изчезна.

И потекоха, потекоха и зашумяха като море в бурно време мълви и приказки сред народа.

— Какъв е тоя магьосник? — питаха младите и неопитни хора.

— Зло ще ни сполети! — думаха старите и клатеха глави. И навред, по цялото обширно имение на есаула, хората почнаха да се събират на купчинки и заслушаха истории за необикновения магьосник.

Но почти всички разправяха различни неща и никой не можеше да разкаже нещо сигурно за него.

Изтърколиха на двора буре с медовина и донесоха доста ведра гръцко вино. Всичко отново се развесели. Музикантите забумтяха: девойките, невестите, пъргавите казаци с пъстри старовремски дрехи се понесоха в танц. Посръбналите деветдесетгодишни и столетни старци също се втурнаха да поиграят и поменат по тоя начин ненапразно загубените години. Пируваха до късна нощ и пируваха така, както сега вече не се пирува. Почнаха гостите да се разотиват, но малцина си тръгнаха. Мнозина останаха да нощуват в широкия двор на есаула; а много повече казаци заспаха неканени под пейките, по пода, при конете си, край обора; вредом, дето се бе олюляла от пиене казашка глава, сега лежи там и хърка, та се чува из цял Киев.

II

Тиха светлина изпълва целия свят. Месецът се показа зад планината. Сякаш със скъпа дамаска и с бял като сняг тюл покри той хълмистия бряг на Днепър и сянката се отдръпна по-навътре в боровата горичка.

Посред Днепър плаваше лодка от издълбан дъб. Отпред седят двама момци; черните казашки калпаци са накривени и под веслата хвърчат на вси страни пръски като искри от огниво.

Защо не пеят казаците? Не приказват нито за това, че из Украйна се разхождат вече ксендзове и покръстват казашкия народ в католическа вяра; нито за това, как два дни се биха татарите при Соленото езеро. Как да пеят, как да приказват за смели дела: техният пан Данило е замислен и ръкавът на аления му жупан се е пуснал от лодката и се мокри във водата. Тяхната пана Катерина тихо люлее детето и не сваля очи от него, а по непокритата с платно сукнена дреха пръска като сив прах водата.

Хубаво е да погледнеш отсред Днепър към високите планини, към широките ливади, към зелените гори. Ония планини не са планини. Те нямат подножие, долу и горе — всичко е остри върхове и под тях и над тях е високото небе. Ония гори по хълмовете не са гори: те са коси, порасли по косматата глава на горския магьосник. Под нея се плакне във водата брадата му, а под брадата и над косата е високото небе. Ония ливади не са ливади: те са зелен пояс, препасал през средата кръглото небе — и в горната му половина, и в долната му половина се разхожда месецът.

Не гледа пан Данило встрани, гледа той младата си жена.

— Защо, млада моя жено, златна моя Катерина, си потънала в тъга?

— Не съм потънала в тъга, пане мой Данило. Уплашиха ме чудните разкази за магьосника. Разправят, че той се родил такъв страшен… че никое от децата, още когато бил малък, не искало да играе с него. Слушай, пане Данило, какви страшни неща разправят: нему уж винаги се струвало, че всички му се присмиват. Срещнел ли в тъмна привечер някой човек — веднага му се струвало, че той отваря уста и се хили. И на следния ден намирали човека мъртъв. На мен ми беше чудно, беше ми страшно, когато слушах тия приказки — говореше Катерина, като извади кърпа и избърса лицето на заспалото в ръцете й дете. На кърпата бяха извезани от нея с червена коприна листа и ягоди.

Пан Данило не продума и се загледа към тъмната страна, дето далеч зад гората се чернееше насип, а зад насипа се издигаше стар замък. Над веждите му мигом се изрязаха три бръчки; лявата му ръка гладеше юнашките мустаци.

— Не е толкова страшно, че е магьосник — рече той, — страшно е, че е лош гостенин. Що за глупост му е хрумнала да се домъкне тук? Чувах, че поляците искали да построят някаква крепост, за да отрежат пътя към запорожците. Но дори да е истина… Аз ще разсипя дяволското му гнездо, щом дочуя, че той има някакво свърталище. Аз ще изгоря стария магьосник така, че и гарваните да няма какво да кълват от него. Но, струва ми се, той има и злато, и други богатства. Ей-там живее тоя дявол! Ако той има злато… Сега ще заплаваме покрай кръстове — там е гробището! Там гният неговите нечестиви прадеди. Разправят, че те всички били готови да продадат за пари на дявола и душата, и окъсаните си жупани. Ако наистина той има злато, няма какво да се бавя: на война не винаги можеш да спечелиш…

— Зная какво гласиш ти, нищо хубаво не предвещава срещата с него… Но ти тъй тежко дишаш, тъй строго гледаш, очите ти са тъй навъсени…

— Мълчи, жено! — каза ядосано Данило. — Който се свърже с вас, сам става жена. Момко, сложи огън в лулата ми! — и той се извърна към единия от гребците, който изсипа от лулата си гореща пепел и я натъпка в лулата на своя пан. — Ще ме плаши с магьосника! — продължи пан Данило. — Слава Богу, казакът не се бои нито от дяволи, нито от ксендзове. Каква ли полза би имало, ако почнехме да слушаме жените! Не е ли тъй, момчета? Нашата жена е лулата и острата сабя!

Катерина млъкна и сведе очи към заспалата вода, а вятърът бърчеше водата и Днепър цял се сребрееше като вълча козина посред нощ.

Лодката изви и заплава покрай гористия бряг. На брега се виждаше гробище. Стари кръстове се тълпяха накуп. Не расте между тях ни калина, ни трева зеленее, само месецът ги огрява от небесната висина.

— Не чувате ли викове, момчета? Някой ни зове на помощ! — каза пан Данило, като се обърна към своите гребци.

— Чуваме викове и май че от тая страна — дружно отвърнаха момците, като сочеха към гробището.

Но всичко утихна. Лодката изви и почна да заобикаля издадения бряг. Изведнъж гребците отпуснаха весла и се втренчиха. Остана неподвижен и пан Данило: страх и мраз вледениха казашките жили.

Кръстът на един гроб се заклати и отвътре бавно се надигна изсъхнал мъртвец. Брада до пояс, на пръстите дълги нокти — по-дълги от самите пръсти.

Бавно вдигна той ръце нагоре. Цялото му лице затрепера и се изкриви. Личеше, че търпи страшна мъка. „Задушавам се! Задушавам се!“ — проплака той с див, нечовешки глас. Гласът му бодеше като нож сърцето и изведнъж мъртвецът влезе пак под земята. Друг кръст се заклати, излезе нов мъртвец, по-страшен и по-висок от първия. Целият обрасъл. Брада до колене и още по-дълги закостенели нокти. Още по-диво закрещя той: „Задушавам се!“ — и се вмъкна под земята. Заклати се трети кръст, надигна се трети мъртвец. Като че само едни кости се издигнаха високо над земята. Брада до петите, пръсти с дълги нокти се забиваха в земята. Той протегна страшно ръце нагоре, сякаш искаше да стигне месеца, и закрещя тъй, като че някой бе почнал да реже с трион жълтите му кости…

Детето, заспало в ръцете на Катерина,