извика и се събуди. Самата пана извика. Калпаците на гребците паднаха в Днепър. Сам панът потрепера.

Изведнъж всичко изчезна, като че не е било; но дълго още момците не вземаха веслата. Загрижено погледна Бурулбаш младата си жена, която изплашено люлееше на ръце разплаканото дете, притисна я до сърцето си и я целуна по челото. „Не се плаши, Катерина! Виж, няма нищо! — думаше той, като сочеше встрани. — Магьосникът иска да изплаши хората, та никой да не стигне нечестивото му гнездо. Но само жените ще изплаши той! Дай сина ми в моите ръце!“

При тия думи пан Данило вдигна сина си и го приближи до устните си.

— Иване, ти не се страхуваш от магьосниците, нали? Не — кажи, — тате, аз съм казак. Стига де, недей плака! Ще си идем вкъщи! Майка ти ще те нахрани с каша, ще те сложи в люлката да спиш, ще ти запее:

Нани, нани, нани!

Нани, сине, нани!

Расти сред игрите!

Казак ми стани ти,

за страх на вразите!

— Слушай, Катерина, струва ми се, че твоят баща не иска да живее сговорно с нас. Пристигна навъсен, строг, като че се сърди… А щом е бил недоволен, защо дойде? Не искаше да се чукне за казашката волност. Не взе на ръце детето. Изпърво ми се искаше да му доверя всичко, каквото ми е на сърцето, но не можах да го сторя и думите ми секнаха. Не, той няма казашко сърце! Казашките сърца, дето и да се срещнат — ще изхвръкнат едно към друго. Е, драги мои момци, близо ли е брегът? Ще ви дам нови калпаци! На теб, Стецко, ще дам подплатен с кадифе и злато. Свалих го заедно с главата от един татарин. Цялото му снаряжение остана за мен, само душата му пуснах на свобода. Хайде, спрете лодката до брега! Ето, Иване, пристигнахме, а ти още плачеш! Вземи го, Катерина!

Всички слязоха от лодката. Зад хълма се показа сламен покрив; там беше дядовската къща на пан Данило. Зад нея — друг хълм, след това — поле, а оттам нататък и сто версти да изминеш, няма да срещнеш нито един казак.

III

Селцето на пан Данило е между два хълма с ниска долина, която отива към Днепър. Сградите там не са високи: наглед къщата е като на обикновените казаци. И в нея има само една широка стая, но вътре има място и за него, и за жена му, и за старата прислужница, и за десетте отбор юнаци. Горе стените са опасани с дъбови лавици. По тях са гъсто наредени паници и гърнета за трапезата. Има и сребърни чаши, и малки чашки, обковани със злато, подарени или донесени от война. По-долу висят скъпи мускети, саби, старинни пушки, копия. Те са дошли тук доброволно или насила от татари, турци и поляци. Затова и доста от тях са ощърбени. Когато ги гледа, пан Данило си спомня като по значки за своите битки. Долу под стените се виждат гладко рендосани дъбови пейки. До тях, срещу леглото на печката, виси на въжета, закачена на халки на тавана, люлка. Подът в цялата стая е гладко набит и измазан с глина. На пейките спи с жена си пан Данило. На печката — старата прислужница. В люлката бавят и приспиват детето. На пода един до друг нощуват юнаците. Ала казакът спи по-хубаво на гола земя под открито небе. Не му трябват пухени дюшеци и завивки. Той слага под главата си прясно сено и свободно се изтяга на тревата. Приятно му е, като се събуди посред нощ, да погледне високото, осеяно със звезди небе и да потръпне от нощния хлад, който освежава казашките кости. Той се протяга и мърмори насън, запушва лулата си и още по-плътно се загръща в топлия си кожух.

Не се събуди рано Бурулбаш след вчерашната веселба. И като се събуди, седна на пейката в ъгъла и почна да остри новата, придобита чрез замяна турска сабя. А пана Катерина почна да извезва със сърма копринена кърпа. Неочаквано влезе бащата на Катерина, сърдит, намръщен, със задморска лула в зъбите, приближи се към щерка си и почна да я разпитва строго: поради каква причина се е върнала толкова късно вкъщи?

— За тия неща, дядо, не питай нея, а мен. Не жената, а мъжът отговаря. У нас е такъв обичаят, не се сърди! — рече Данило, без да оставя работата си. — Може в някои погански земи да не е тъй, не зная.

Червенина заля суровото лице на тъста и очите му диво блеснаха.

— Кой, ако не бащата, ще следи за щерка си! — избърбори той на себе си. — Е, добре, питам теб: де си се мъкнал до късна нощ?

— Ха така, драги тъсте! На това ще ти отговоря, че отдавна вече не съм от ония, които жените повиват в пелени. Зная как да седя на коня. Мога да държа в ръцете си и остра сабя. Мога още и някои други неща… Мога и никому да не давам отговор за онова, което върша.

— Виждам, Данило, че искаш свада. Който е потаен, сигурно крои в ума си нещо лошо.

— Мисли, каквото щеш — каза Данило, — и аз си мисля. Слава Богу, досега не съм се намесвал в нито една безчестна работа; всякога съм бранил православната вяра и отечеството; не като някои скитници, които се мъкнат Бог знае де, когато православните хора се бият до смърт, а след това връхлитат да събират не от тях посятото жито. И на униати дори не приличат, не се отбиват в божията черква. Ей-тия на трябва здравата да бъдат разпитвани де се мъкнат.

— Е, казак! Знаеш ли… Аз лошо стрелям: моят куршум от сто сажена пронизва сърцето. А пък и сека здравата: от човека остават късчета, по-ситни от булгур, който се вари за каша.

— Аз съм готов — каза пан Данило, като направи смело кръст във въздуха със сабята, сякаш беше знаял за какво я остри.

— Данило! — извика силно Катерина, като го хвана за ръката и увисна на нея. — Опомни се, безумецо, виж срещу кого вдигаш ръка! Татко, косите ти са бели като сняг, а се горещиш като неразумен момък.

— Жено! — викна страшно пан Данило. — Ти знаеш, че не обичам тия неща. Гледай си женската работа!

Сабите звъннаха страшно, желязо сечеше желязото и искрите като прах обсипваха двамата казаци. Катерина с плач се скри в отдалечена стая, хвърли се на леглото и запуши уши, за да не чува саблените удари. Ала казаците не се биеха тъй лошо, че да не се чуват ударите им. Сърцето й щеше да се пръсне. Тя усещаше как звуковете преминаваха по цялото и тяло: „Не, не мога изтърпя, не мога изтърпя… Може би алена кръв блика вече като извор от бялото тяло. Може би моят любим губи сили, а аз лежа тук!“ И съвсем бледна, едва дишаща, влезе в стаята.

Равномерно и страшно се биеха казаците. Нито единият, нито другият не надделява. Ето, настъпва бащата на Катерина — отстъпва пан Данило. Настъпва пан Данило — отстъпва суровият баща, и отново се изравняват. Кипят. Замахнаха… Ууу! Звъннаха сабите — и остриетата им с трясък отхвръкнаха встрани.

— Благодаря ти, Боже! — каза Катерина, но отново извика, като видя, че казаците грабнаха старинните пушки. Поправиха кремъците, приготвиха спусъците…

Стреля пан Данило, не улучи. Прицели се бащата… Той е стар, не вижда като млад човек, но ръката му не трепва. Гръмна изстрел… Олюля се пан Данило. Алена кръв обагри левия ръкав на казашкия жупан.

— Не! — викна той. — Тъй евтино няма да се продам. Не лявата, а дясната ръка е атаманът. Там на стената виси турски пистолет: нито веднъж досега той не ми е изменил. Слизай от стената, стари другарю, стори услуга на приятеля си! — Данило протегна ръка.

— Данило! — извика в отчаяние Катерина, като го хвана за ръцете и се хвърли в краката му. — Не за себе си те моля. Моят край е един; недостойна е жената, която остава да живее след мъжа си. Днепър, студеният Днепър ще ми бъде гробът. Но погледни сина си. Данило, погледни сина си! Кой ще се погрижи за клетото дете? Кой ще го погали? Кой ще го научи да лети на врания кон, да се бие за свободата и за вярата, да пие и да се весели по казашки? Загивай, сине мой, загивай! Баща ти не иска да знае за теб! Виж как извръща лице. О, сега те познах! Ти си звяр, а не човек! Вълче ти е сърцето, а мисълта ти — лукава змия. Мислех, че имаш капка жалост, че в твоето каменно тяло пламти човешко чувство. Безумно съм се измамила. Това ще те зарадва. Твоите кости ще заиграят весело в гроба, когато чуят как нечестивите зверове поляци хвърлят в огъня твоя син, когато твоят син ще вика под ножовете и врящата смола. О, аз те познавам. Ти с радост би излязъл от гроба да раздухваш с калпака си огъня, лумнал под него!

— Чакай, Катерина! Ела, мой ненагледни Иване, да те целуна! Не, дете мое, никой няма да пипне косъм от тебе. Ще пораснеш ти за слава на отечеството ни; като вихър ще летиш пред казаците с кадифено калпаче на главата, с остра сабя в ръка. Дай, татко, ръка! Нека забравим станалото между нас! Ако в нещо съм сгрешил пред теб, признавам вината си. Защо не подаваш ръка? — рече Данило на Катерининия баща, който стоеше неподвижен и без да изразява на лицето си ни гняв, ни примирение.

— Тате! — извика Катерина, като го прегърна и целуна. — Не бъди неумолим, прости на Данило, той няма да те огорчава вече.

— Само заради теб, дъще моя, прощавам — отвърна той, като я целуна, и в очите му блесна странен поглед.

Катерина потръпна; необясними й се сториха и целувката, и странният блясък на очите му. Тя се облегна на масата, дето превързваше ранената си ръка пан Данило, който си повтаряше мислено, че лошо и не по казашки постъпи, като поиска прошка, без да е виновен за нищо.

IV

Светна денят, но не слънчев; небето се мръщеше и ситен дъжд ръсеше полята, горите и широкия Днепър. Събуди се пана Катерина, но не радостна: очите й бяха плакали и цялата бе смутена и неспокойна.

— Мили, скъпи мой съпруже, присъни ми се чуден сън.

— Какъв сън, любима