душата на твоя богоотстъпник баща ще гори във вечен огън и тоя огън никога няма да угасне, все по-силно ще се разгаря той, никой не ще отрони над него капчица роса, нито вятър ще лъхне…

— Аз нямам власт да намаля това наказание — каза Катерина и се извърна.

— Катерино, почакай, само една дума! Ти можеш да спасиш душата ми. Ти не знаеш още колко добър и милосърден е Бог. Чувала ли си за апостол Павел какъв грешен човек е бил, но после се покаял и станал светец.

— Какво мога да сторя, за да спася душата ти? — каза Катерина. — Аз ли, слабата жена, ще измисля това?

— Ако мога да изляза оттук, бих се отрекъл от всичко. Ще се покая: ще отида в пещера, ще облека груба власеница, ден и нощ ще се моля Богу. Не само блажно, дори риба няма да туря в уста! Няма да си постилам нищо за спане! И непрекъснато ще се моля, непрекъснато ще се моля! И ако Божието милосърдие не снеме от мен поне стотна част от греховете ми, до шия ще се заровя в земята или ще се вградя в каменна стена; нито ще ям, нито ще пия и ще умра и целия си имот ще дам на монасите, за да отслужват четиридесет дни и четирийсет нощи панихида за мен.

Замисли се Катерина.

— И да ти отворя, не мога да разкова веригите ти.

— Аз не се страхувам от веригите — рече той. — Казваш, че те са оковали ръцете и нозете ми? Не, аз пуснах мъгла пред очите им и вместо ръце протегнах сухо дърво. Ето, виж ме, сега нямам никаква верига! — каза той, като пристъпи в средата. — Аз не бих се страхувал и от тия стени и бих минал през тях, но твоят мъж не знае какви са тия стени. Тях ги е строил свет отшелник и никаква нечиста сила не може да изведе оттук затворника, ако не отключи със същия ключ, с който светецът е заключвал своята килия. Такава килия ще си направя и аз, нечуваният грешник, щом изляза на свобода.

— Слушай, аз ще те пусна, но ако ме лъжеш? — каза Катерина като се изправи пред вратата. — И вместо да се покаеш, станеш пак брат на дявола?

— Не, Катерино, мен малко още ми остава да живея. И без смъртното наказание моят край е близък. Нима ти мислиш, че сам ще се предам на вечна мъка?

Ключалките щракнаха.

— Прощавай! Милосърдният Бог да те пази, дете мое! — рече магьосникът, като я целуна.

— Не ме досягай, нечуван грешнико, махай се по-скоро!… — каза Катерина. Но него вече го нямаше.

— Аз го пуснах — каза уплашено тя и огледа с безумен поглед стените. — Какво ще отговоря сега на мъжа си? Загубена съм. Остава ми да вляза жива в гроба! — и като зарида, почти падна на пъна, дето седеше затворникът. — Но аз спасих една душа — каза тихо тя, — извърших богоугодно дело. Но мъжът ми… за пръв път го излъгах. О, колко страшно, колко мъчно ще ми бъде да му отговоря наистина. Някой иде! Той е! Мъжът ми! — извика отчаяно тя и падна в безсъзнание на земята.

VII

— Аз съм, дъще моя! Аз съм, сърчице мое! — чу Катерина, когато се опомни и видя пред себе си старата прислужница. Наведена, селянката сякаш шепнеше нещо и като протягаше над нея сухата си ръка, пръскаше я със студена вода.

— Де съм? — каза Катерина, като се надигна и се огледа. — Пред мен шуми Днепър, зад мен са хълмовете… де си ме завела ти, бабо?

— Не съм те завела, а те изведох: изнесох те на ръце от задушното подземие. Заключих с ключа, за да не те сполети нещо от пан Данило.

— Де е ключът? — попита Катерина, като погледна на колана си. — Не го виждам.

— Отвърза го мъжът ти, за да иде да види магьосника, дете мое.

— Да го види ли?… Бабо, аз съм загубена! — извика Катерина.

— Бог да ни пази от такова нещо, дете мое! Мълчи само, господарко моя, и никой нищо няма да узнае!

— Той избягал, проклетият антихрист! Чу ли, Катерина, той избягал! — каза пан Данило, като се приближи до жена си.

От очите му изскачаха искри. Сабята звънтеше и се мяташе на едната му страна. Като покойница пребледня съпругата.

— Да не го е пуснал някой, обични съпруже? — промълви трепереща тя.

— Пуснал го е, право казваш: но го е пуснал дяволът. Гледай, вместо него в желязото дърво заковано. Защо бог е наредил дяволът да не се страхува от казашките лапи! Но ако за миг само подобна мисъл се е мярнала в главата на някой от моите казаци и аз узная това… не бих могъл да му измисля достатъчно тежка смърт!

— Ами ако аз?… — промълви неволно Катерина и уплашено млъкна.

— Ако ти би намислила това, тогава не би ми била жена. Бих те зашил в чувал и бих те удавил насред Днепър!…

Дъхът на Катерина спря и стори й се, че косата се отделя от главата й.

VIII

В кръчмата на граничния път са се събрали поляци и два дни вече пируват. Многобройна сган. Сдушили са се сигурно за някакво нападение: някои са с мушкети, звънтят шпори, подрънкват саби. Пановете се веселят и се хвалят, разправят за своите необикновени подвизи, присмиват се над православието, наричат украинците свои ратаи, сучат важно мустаци и вирнали важно глави, се изтягат по пейките. С тях е ксендзът. Само че и той е същата стока: той и на вид не прилича на християнски поп. Пие и гуляе с тях и говори с нечестивия си език срамни думи. Не остават по-долу и слугите им: отметнали назад ръкавите на окъсаните си жупани, те се разхождат наперено, като че са нещо свястно. Играят на карти, бият се един друг по носа с картите. Помъкнали със себе си чужди жени. Викове, свади!… Пановете вилнеят и си правят шеги: дърпат евреина за брадата, рисуват на нечестивото му чело кръст, стрелят с халосни патрони срещу жените и танцуват краковяк със своя нечестив поп. Не е виждала руската земя такава разпуснатост и от татарите. Изглежда, заради греховете Бог й е отредил да търпи такъв срам! Сред тая обща бъркотия се чува, че приказват за отвъд днепърското селце на пан Данило, за неговата женахубавица… Не за добро се е събрала тая шайка!

IX

Седи пан Данило, облакътен на масата в стаята си, и мисли. Седи върху леглото на печката пани Катерина и пее песен.

— Тъжно ми е нещо, жено моя! — каза пан Данило. — И главата ме боли. Тежко ми е някак! Ясно е, че някъде наблизо обикаля вече моята смърт.

„О, мой ненагледни съпруже. Облегни главата си на мен. Защо таиш в себе си такива черни мисли?“ — помисля Катерина, но не смее да го каже. Тежко й е на нея, виновната, да приема неговите милувки.

— Слушай, моя жено! — каза Данило. — Не оставяй сина ми, когато мен не ще ме има вече. Да нямаш щастие от Бога ни на тоя, ни на оня свят, ако го оставиш. Тежко ще бъде на моите кости да гният в земята, а още по-тежко ще бъде на душата ми.

— Какво приказваш, съпруже мой! Нали ти се надсмиваше над нас, слабите жени? А сега сам говориш като слаба жена. Ти трябва още дълго да живееш.

— Не, Катерино, душата ми усеща близката смърт. Някак тъжно става вече в света. Лоши времена идат. Ех, какви години помня аз! Те сигурно не ще се върнат вече. Той беше още жив — старият Конашевич, — честта и славата на нашата войска! Сякаш и сега минават пред очите ми казашките полкове! Златно време беше то, Катерина! Старият хетман яздеше вран кон. Блестеше в ръката му хетманският жезъл, наоколо — телохранители; встрани се люшкаше червеното море от запорожци. Заговореше ли хетманът — всички се вкаменяваха. Заплака старецът, щом почна да ни припомня предишните подвизи и битки. Ех, да знаеш, Катерино, как се бихме тогава с турците! На главата ми и досега личи белег. Четири куршума на четири различни места пронизаха тялото ми. И нито една от тия рани не е съвсем зарасла. Колко злато натрупахме ние тогава! С калпаци гребяха казаците скъпоценни камъни. Какви коне, Катерино, да знаеш само какви коне задигнахме тогава! Еех, няма вече да воювам така! Уж не съм стар и телесно съм бодър, а казашкият меч пада от ръцете ми, живея, без да върша нищо, и сам не зная защо живея. Ред няма в Украйна: полковници и есаули се ядат като кучета помежду си. Няма главатар над всички. Нашето болярство промени всичко според полските обичаи, усвои лукавството… продаде си душата, като прие унията. Евреите измъчват бедния народ. О, време, време, отминало време! Де се дянахте, мои години? Иди, иди в зимника, юначе, донеси ми канче медовина, да пия за предишния живот и за отдавнашните годинки!

— С какво ще посрещнем гостите, пане? Откъм ливадите идат поляци — каза влезлият в стаята Стецко.

— Зная защо идват те — промълви Данило, като стана. — Оседлайте, верни мои слуги, конете! Сложете снаряжението! Саби на голо! Не забравяйте да вземете и куршумени зърна! Трябва с чест да посрещнем гостите!

Но казаците не бяха още успели да яхнат конете и да напълнят пушките, когато поляците като есенни листа, нападали от дървесата, посипаха хълма.

— Хе, че тук има с кого да се поопознаем! — каза Данило, като гледаше дебелите панове, които, излезли начело, важно се клатеха на конете в златни такъми. — Вижда се, че още веднъж ще ни се падне да се развихрим, както трябва! Развесели се, казашка душо за сетен път! Лудувайте, момчета, иде нашият празник!

И развихри, се по хълмовете веселба. Пламна пиршество: вилнеят мечовете, летят куршуми, цвилят и трополят коне. От викове главата подлудява, от дим очите ослепяват. Всичко се размеси. Ала казакът усеща де е приятелят и де е врагът; изпищи ли куршум — пада смел ездач от коня, изсвисти ли сабя — търкаля се по земята глава и бърбори несвързани думи.

Но сред тълпата се вижда аленото дъно на казашкия калпак на пан Данило, играе пред очите златният колан на синия жупан, като вихър се вие гривата на врания кон. Като птица се мярка той ту тук, ту там, подвиква и размахва дамаската сабя и сече наляво и надясно. Сечи, казак! Лудувай, казак! Весели юнашкото