нощта заедно и след малко всички заспаха. Заспа и Катерина.
Навън и в къщата беше тихо; не спяха само казаците, оставени на стража. Изведнъж Катерина извика, събуди се и след нея се събудиха всички. „То е убито, то е заклано!“ — викаше тя и се хвърли към люлката. Всички окръжиха люлката и се вкамениха от страх, като видяха, че там лежеше мъртво дете. Никой не пророни звук, никой не знаеше какво да мисли за това нечувано злодеяние.
XII
Далеч от украинската земя, като се мине Полша, като се мине и многолюдният град Лемберг, се простира редица планини с високи върхове. Планина след планина, като каменни вериги, опасват те отдясно и отляво земята и я обковават с дебела каменна стена, за да не се просмуче навътре шумното и буйно море. Отиват каменните вериги и във Влахия, и в Седмоградско и като грамадна подкова се изправят между галицийския и унгарския народ. Няма такива планини към нас. Очите не се решават да ги огледат, а на някои върхове не е стъпил още човешки крак. Чудновати са те наглед: дали буйно море в ден на буря не е избягало от широките си брегове, вихрено е хвърлило тук грозни вълни и те са се вкаменили и са останали неподвижни във въздуха? Дали не са се сринали от небето тежки облаци и са затрупали земята? Защото те имат същия сив цвят, а белият им връх блести и искри под слънцето. До Карпатските планини още можеш да чуеш руска реч и отвъд планините тук-там може да отекне родна дума, но по-нататък вече и вярата е друга, и езикът е друг. Живее там немалоброен народ унгарски, язди коне, сече със саби и пие не по-лошо от казака, а за конски такъми и за скъпи кафтани не се скъпи да вади из джоба си и жълтици. Големи и просторни езера има между планините. Като стъкло са неподвижни те и като огледало отразяват в себе си голите планински върхове и зелените им подножия.
Но кой посред нощ — все едно дали блестят, или не блестят звездите — язди там на огромен вран кон? Какъв приказен юнак с нечовешки ръст препуска под върховете, над езерата, отразява се с исполинския си кон в неподвижни води и безпределната му сянка бяга страховито по планините? Бляска кована ризница, на рамото — пика, о седлото звънти сабя, шлемът — нахлупен, мустаците — чернеят, очите — затворени, миглите — спуснати. Той спи и в съня си държи поводите, а зад него на същия кон седи момченце паж и също спи и в съня си се държи за юнака. Кой е той, накъде и защо отива? Кой го знае. Не ден, не два прехвърля той планините. Светне денят, изгрее слънцето — той не се вижда, рядко само съзираха планинците, че по върховете се мярка нечия дълга сянка, макар че небето е ясно и няма облак да се движи по него. Щом нощта спусне тъмнина, той отново се вижда и се отразява в езерата, а зад него препуска сянката му. Много планини вече прехвърли той и се изкачи на Криван. Няма по-висок връх от него в Карпатите: като цар се извишава той над другите. Тук спря конят с ездача и още по-дълбоко потъна в сън и облаците се спуснаха и го закриха.
XIII
— Тссс… По-тихо, бабо! Не тропай така, детето ми е заспало. Дълго вика синът ми, сега спи. Аз ще отида в гората, бабо. Но какво ме гледаш тъй? Ти си страшна: от очите ти се проточват железни клещи… Ууу, колко са дълги и горят като огън! Ти сигурно си вещица! О, ако си вещица, махай се оттук! Ти ще откраднеш сина ми. Колко неразбран е тоя есаул — мисли, че ми е весело да живея в Киев; не, тук са и мъжът ми, и синът ми; кой ще гледа къщата? Аз се измъкнах тъй тихо, че ни котката, ни кучето ме усетиха. Ти искаш, бабо, да станеш млада — това съвсем не е мъчно: трябва само да танцуваш, виж как аз танцувам… — и като изрече тия несвързани думи, Катерина се понесе в танц, като се оглеждаше безумно на вси страни, с ръце, опрени на кръста. Тя подвикваше и потрепваше с нозе, без мярка, без такт звънтяха сребърните й подковки. Разплетените черни коси се мятаха по бялата шия. Без да спира, като птица летеше тя, размахала ръце, кимаше с глава и изглеждаше, че както е изнемощяла, или ще грохне на земята, или ще хвръкне от тоя свят.
Тъжно стоеше старата бавачка и дълбоките й бръчки бяха изпълнени със сълзи, тежък камък лежеше върху сърцата на верните момци, които гледаха своята пана. Тя вече съвсем отпадна и лениво потрепваше с нозе на едно място, като си мислеше, че танцува горлица.
— Аз имам гердан, момчета — каза най-сетне тя, като се спря, — а вие нямате. Де е мъжът ми? — извика ненадейно тя и измъкна от колана си турски кинжал. — О, не е такъв ножът, който ми трябва — при тия думи и сълзи, и мъка се изписаха на лицето й. — На баща ми сърцето е много навътре, ножът не ще го стигне. Неговото сърце е изковано от желязо. Изковала му го е една вещица на огъня в пъкъла. Защо не иде баща ми? Нима не знае, че е време да го заколят? Види се, иска аз сама да отида… — и без да довърши, тя чудновато се засмя. — Дойде ми наум едно весело нещо: спомних си как погребваха моя мъж. Та него жив го погребаха… Какъв смях ме напушваше… Слушайте! Слушайте! — и вместо думи тя почна да пее песен:
Върви колца кървавичка,
въз колцата казак лежи
и прострелян, и насечен.
Копието в ръка държи,
от копие кърви текат
и от кърви река тече.
Над реката явор расте,
над явора гарван грачи.
За казака майка плаче.
Недей плака, майко мила,
твоят син се е оженил,
булката му е дворянка,
сред поле — сама землянка,
без прозорец, без вратичка.
Ето песента се свърши.
Танцуваха рак и риба…
Който мене ме залюби,
Така смесваше тя различни песни. Вече един и втори ден живее тя в своята къща и не ще да слуша за Киев. И не се моли, и бяга от хората, от сутрин до късна вечер скита из тъмните дъбрави. Острите клонища драскат бялото лице и плещите, вятърът вее разплетените плитки, старите листа шумолят под нозете й — нищо не поглежда тя. В часа, когато гасне вечерната заря и звездите още не са се явили и още не свети месецът, страшно е вече да се ходи из гората, защото там дращят по дърветата и се ловят за клоните некръстените умрели деца, ридаят, кикотят се, търкалят се като топки по пътищата и в широко разлистената коприва, а из вълните на Днепър се появяват редица загубили душите си девойки. Косите им падат от зелените глави върху плещите, водата със звучен ромон се стича от дългите коси на земята и девойката свети през водата като през стъклена риза, устните й чудновато се усмихват, бузите пламтят, очите примамват душата… Тя би изгоряла от любов, тя би целувала до смърт… Но бягай, православни човече. Устните й са лед, постелята — студена вода, тя ще те съблазни и ще те завлече в реката. Катерина не гледа никого, не се страхува, безумната, от русалките, тича късно нощем със своя нож и търси баща си.
Рано заранта пристигна някакъв гост, снажен мъж с ален жупан, и разпитва за пан Данило. Слуша всичко, бърше с ръкав разплаканите си очи и свива рамене. Бил воювал заедно с покойния Бурулбаш, заедно се били с кримци и турци, могъл ли е да очаква такъв край за пан Данило! Много още други неща разправя гостът и иска да види пана Катерина.
Катерина отначало не слушаше какво разправяше гостът, после почна като разумна да се вслушва в думите му. Той завъртя приказката така — как живели те с пан Данило, уж като брат с брат, как веднъж се скрили зад насипа от кримците… Катерина продължаваше да слуша и не откъсваше очи от него.
„Ще й мине! — мислеха момците, като я гледаха. — Тоя гост ще я излекува! Тя вече слуша като разумна!“
Гостът почна да разправя как пан Данило веднъж в час на откровеност му казал: „Виж какво, брате Копрян, когато по Божията воля мен няма да ме има вече, вземи при себе си жена ми и нека тя стане твоя жена…“
Катерина страшно впи очите си в него.
— А! — извика тя. — Той е! Баща ми! — и се хвърли с ножа върху му.
Дълго се бори той, като се мъчеше да й вземе ножа. Най-сетне го измъкна, замахна и стана нещо страшно: бащата уби своята безумна дъщеря.
Изумените казаци поискаха да се нахвърлят върху него, но магьосникът бе вече скочил на коня и се изгуби от очите им.
XIV
Отвъд Киев се появи нечувано чудо. Всички панове и хетмани се събраха да се чудят на това чудо: неочаквано почна да се вижда надалеч по всички краища на света. В далечината засиня Лиманът[1 — Лиман — заливът, гдето Днепър се влива в Черно море. Б.пр.], зад Лимана се простираше Черно море. Опитните хора познаха и Крим, извишен като планина над морето, и блатистия Сиваш. Отляво се виждаше цялата Галицийска земя.
— А онова що е? — питаше стеклият се народ старите хора, като сочеше далеч мержелеещите се в небето сиви и бели върхове, които приличаха повече на облаци.
— Това са Карпатските планини! — казваха старите хора. — По някои от тях винаги има сняг, а облаците спират и нощуват там.
Сега стана ново чудо: от най-високата планина облаците се разпръснаха и на върха се появи човек на кон в пълно рицарско снаряжение, със затворени очи и тъй ясно видим, като че беше наблизо.
И изведнъж сред изумения и изплашен народ един човек скочи на коня си, като се огледа диво наоколо, сякаш проверяваше дали някой не го гони, бързо се развъртя и с все сила пришпори коня си. Беше магьосникът. От какво се бе изплашил толкова? Като се вгледа със страх в чудноватия рицар, той позна в лицето му онова лице, което му се яви неканено, когато врачуваше. Сам не можеше да проумее защо всичко в
