него се смути при тоя образ и като се оглеждаше плахо, летеше на коня си, докато вечерта го настигна и звездите проблеснаха. Сега той зави назад към дома си, може би за да запита нечистата сила що значи това чудо. Той вече искаше да прескочи с коня си една тясна река, която пресичаше като ръкав пътя, когато изведнъж, както препускаше, конят спря, извърна муцуна към него и за чудо — се засмя! Белите му зъби блеснаха страшно в два реда сред мрака. Щръкна косата на магьосника. Той закрещя диво, заплака като побъркан и погна коня право към Киев. Струваше му се, че от всички страни всичко тича да го хване: дърветата, обградили го като гъста гора и сякаш живи, кимайки с черни бради и протягайки дълги клони, се опитваха да го задушат, звездите сякаш бягаха пред него и сочеха грешника на всички, самият път като че бе хукнал по дирите му.

Отчаяният магьосник летеше към Киев, към светите места.

XV

Самотен седеше пред кандило в пещерата си отшелник и не вдигаше очи от светата книга. От много години вече той се бе затворил в пещерата си. Беше си направил вече и дъсчен ковчег, в който лягаше да спи вместо в постеля. Затвори светият старец книгата си и почна да се моли. Изведнъж втурна се някакъв чудноват и страшен наглед човек. Изуми се светият отшелник за пръв път и отстъпи назад, като видя такъв човек. Той цял трепереше като лист на трепетлика, очите му гледаха диво встрани, страшен огън уплашено искреше от очите му, душата изтръпваше от уродливото му лице.

— Отче! Моли се! Моли се! — завика отчаяно той. — Моли се за една пагубна душа! — и се строполи на земята.

Светият отшелник се прекръсти, взе книгата, разтвори я, отстъпи ужасен и изтърва книгата.

— Не, нечуван грешнико! Няма милост за теб! Бягай оттук! Не мога да се моля за теб!

— Не можеш ли? — закрещя като безумен грешникът.

— Виж: светите букви на книгата се наляха с кръв. В света никога не е имало такъв грешник!

— Отче, ти ми се надсмиваш!

— Върви си, окаян грешнико! Не ти се надсмивам! Страх ме обзема. Не е добре да бъде човек с теб!

— Не, не! Ти ми се смееш, не отричай… Аз виждам как се отвори устата ти: ето белеят се старите ти зъби!…

И като бесен той се хвърли и уби светия отшелник.

Нещо тежко застена и стонът се понесе по поля и гори. Иззад горите се надигнаха мършави, сухи ръце с дълги нокти, затресоха се и изчезнаха.

И вече нито страх, нищо не чувстваше той. Всичко му се виждаше някак смътно. Ушите му шумят, главата му шуми като от пиянство и всичко, което е пред очите му, сякаш се покрива с паяжина. Като скочи на коня, той тръгна право за Канев, та оттам през Черкаси да поеме към татарите, направо за Крим, без сам да знае защо. Върви той ден, върви два, а Канев все го няма. Пътят е същият — отдавна трябваше да се покаже, но Канев не се вижда. Блеснаха в далечината кубетата на черкви. Но това не е Канев, а Шумск. Изуми се магьосникът, като разбра, че е тръгнал в съвсем друга посока. Шибна коня назад към Киев и след един ден се показа град. Ала не беше Киев, а Галич, град, още по-далеч от Киев, отколкото Шумск, и вече близо до унгарците. Като не знаеше какво да прави, той обърна коня пак назад, но отново усети, че върви в обратна посока и все по-далеч. Никой в света не би могъл да разкаже какво бе в душата на магьосника; а дори да би надникнал и да би видял какво става там, цели нощи не би спал и вече не би могъл да се засмее. То не беше ни озлобление, ни страх, нито лют гняв. Няма на света дума, с каквато би могло да се нарече. Вътре нещо го пареше, изгаряше го, искаше му се да стъпче с коня си целия свят, да вземе цялата земя от Киев до Галич с хората, с всичко и да я хвърли в Черно море. Ала не от злоба искаше да стори това, не, той сам не знаеше от какво. Той цял потрепера, когато наблизо се показаха Карпатските планини и високият Криван, захлупил темето си със сив облак като с калпак, а конят все така препускаше и вече се носеше по планините. Облаците мигом се разчистиха и пред него се показа в своето страшно величие конникът. Той се помъчи да спре, дръпна здраво юздата. Диво цвилеше конят с развихрена грива и летеше към рицаря. Сега на магьосника се стори, че всичко в него е замряло, че неподвижният конник се размърдва и изведнъж отваря очи. Видя летящия към него магьосник и се засмя. Като гръм проехтя по планините тоя див смях, отекна в сърцето на магьосника и разтърси всичко, каквото имаше в него. Струваше му се, че някакъв силен човек е влязъл вътре в него и ходи там, и удря сърцето и жилите му с чук… тъй страшно отекна в него тоя смях!

Улови конникът със страшната си ръка магьосника и го издигна във въздуха. В същия миг магьосникът умря и отвори очи след смъртта си. Но беше вече мъртвец и гледаше като мъртвец. Тъй страшно не гледа ни жив, ни възкръснал. Въртеше той мъртви очи встрани и видя надигнали се мъртъвци от Киев и от Галичката земя, и от Карпатите, прилични по лице като две капки вода на него.

Бледи, бледи, един от друг по-високи, един от друг по-кокалести, наобиколиха те конника, който държеше в ръка страшната си плячка. Още веднъж се засмя рицарят и я хвърли в пропастта. И всички мъртъвци скочиха в пропастта, подхванаха мъртвеца и забиха в него зъбите си. Още един, най-висок, най-страшен от всички, искаше да се вдигне от земята, но не можеше, нямаше сили да го стори, толкова голям бе израсъл той в земята; а ако би се вдигнал, би катурнал и Карпатите, и Седмоградската, и Турската земя. Само малко помръдна той и цялата земя се разтърси. И навсякъде много къщи се изпосъбориха и много хора бяха затрупани.

Често в Карпатите се чува нещо като свистене, сякаш хиляди мелници шумят с колелата си във водата. Там, в бездънна пропаст, невидима досега от никого, защото никой не се решава да мине край нея, мъртъвци гризат мъртвец. Неведнъж се е случвало по света земята да се затресе от единия край до другия. Това, казват грамотните хора, става, защото някъде близо до морето има планина, от която излиза огън и текат огнени реки. Но старците, които живеят в Унгария и в Галицийската земя, по-добре знаят това и казват: то е от големия, големия мъртвец, пораснал в земята, който иска да се вдигне, и раздрусва земята.

XVI

В град Глухов се бе събрал народ около стареца бандурист и вече цял час слушаше как старецът свиреше на бандура. Нито един бандурист не беше пял досега такива чудни песни и тъй хубаво. Изпърво той запя за някогашното хетманско време, при Сагайдачни и Хмелницки. Друго време било то: казачеството било в славата си, тъпчело вразите с коне и никой не смеел да му се надсмива. Пя и весели песни старецът и насочваше очите си към народа, като че беше зрящ, а пръстите му с прикрепени към тях твърди перца хвърчаха като мухи по струните и струните сякаш сами свиреха, пък хората наоколо — старите с оборени глави, младите с очи в стареца — не смееха дори да пошепнат.

— Чакайте — каза старецът, — ще ви попея за една старовремска работа, — народът още по-плътно се приближи и слепецът запя: — Във времето на пан Степан, Седмоградския княз — Седмоградският княз бил крал и на поляците, — имало двама казаци: Иван и Петро. Живеели те като същински братя. „Слушай, Иване, каквото ни се падне — всичко ще делим наполовина. Кога е веселие — веселие и за другия, кога е мъка — мъка и за двамата, кога има плячка — плячката наполовина, кога единият в плен падне — другият ще продаде всичко и ще даде откуп, а ако не, и той ще отиде в плен.“ И наистина, каквото спечелели казаците — всичко делели наполовина, чужд добитък ли задигали или коне — всичко делели наполовина.

Воювал крал Степан с турчина. Три седмици вече как воювал, а още не можел да го прогони. А турчинът имал един паша, който сам с десетина еничари можел да посече цял полк. И ето разгласил крал Степан, че ако се намери юнак и му докара тоя паша жив или мъртъв, ще даде само нему толкова пари, колкото дава за цялата войска. „Хайде, брате, да идем да хванем пашата!“ — казал брат Иван на Петро. И тръгнали казаците, един на една страна, друг — на друга.

Дали Петро би го хванал, или не — не се знае. Но Иван водел вече при самия крал пашата с примка на шията. „Храбър юнак!“ — казал крал Степан и заповядал да му дадат заплата, каквато получавала цялата войска. И заповядал да му дадат земя, дето той си избере, и да му дадат добитък, колкото поиска. Щом получил Иван заплатата от краля, в същия ден я разделил поравно с Петро. Взел Петро половината заплата, но не можал да понесе това, че Иван е надарен с такава чест от краля, и дълбоко в душата си затаил мъст.

Пътували двамата рицари към подарената от краля земя зад Карпатите. Настанил казакът Иван своя син отзад на коня, като го вързал за себе си. Здрачило се вече, те още пътували. Момченцето заспало, задрямал и Иван. Не задрямвай казак, в планината пътищата са опасни!… Но конят на казака е такъв, че сам знае пътя навсякъде, няма да се препъне, няма да стъпи накриво. В планината имало пропаст — дъното й никой не бил виждал. Колкото е от земята до небето, толкова било до дъното на тая пропаст. Над самата пропаст бил пътят — двама души на кон можели да минат, но трети — невъзможно. Предпазливо стъпвал конят със задрямалия казак. Редом яздел Петро, цял разтреперан, затаил дъх от радост. Озърнал се и блъснал побратима