си в пропастта. И конят с казака и момчето полетели в пропастта.
Ала хванал се казакът за един клон и само конят полетял към дъното. Почнал да се катери той нагоре със сина си на рамене. Щял вече да се изкачи, но видял, че Петро е насочил пиката си към него, за да го събори пак долу. „Боже справедливи, по-добре да не бях вдигал очи, да видя как родният ми брат насочва пика, за да ме блъсне. Назад! Мили мой брате, намуши мен с пиката, щом тъй ми е писано, но вземи сина ми! Какво е виновно невинното дете, за да загине от такава страшна смърт?“ Засмял се Петро и го бутнал с пиката и казакът и момченцето полетели към дъното. Заграбил Петро целия имот и заживял като паша. Никой нямал такива табуни, като Петро. Овци и овни — никъде толкова, много. И умрял Петро.
Като умрял Петро, повикал Бог на съд душите на двамата братя Петро и Иван. „Голям грешник е тоя човек! — рекъл бог. — Иване, аз няма да му определя наказание, ти сам му определи наказание!“ Дълго мислил Иван какво наказание да избере и най-сетне казал: „Голямо оскърбление ми нанесе тоя човек: предаде като Иуда брат си и ме лиши от честен род и от потомство на земята. А човек без честен род и без потомство е като житно зърно, хвърлено в земята и напразно загинало в земята. Щом няма поникнало стръкче — никой не ще разбере, че е било хвърлено семе. Стори, Боже, така, че цялото негово потомство да няма щастие на земята! Че и последният в рода му да бъде такъв злодей, какъвто никога не е имало на земята! И от всяко негово злодеяние дедите и прадедите му да не намират покой в гробовете си и като изпитват непозната досега мъка, да стават из гробовете си! А иудата Петро да няма сили да стане и от това да изпитва още по-люта мъка; и да яде пръст като бесен, и да се гърчи под земята!
И когато настъпи часът за отплата на злодеянията на тоя човек, вдигни ме, Боже, от тая пропаст, да възседна коня на най-високия връх, и нека той дойде при мен, и аз ще го хвърля от върха в най-дълбоката пропаст и всички мъртъвци, неговите деди и прадеди, дето и да са били приживе, нека се съберат от всички краища на земята, за да го гризат за мъките, които той им е причинил, и нека вечно го гризат, а аз да се порадвам, като гледам мъките му! А иуда Петро да не може да се вдигне от земята, да се мята, да гризе и той, но да гризе сам себе си, а костите му с времето все повече да пораснат, та така болката му да става още по-силна. Тая мъка ще бъде за него най-страшна: защото няма по-голяма мъка за човека от тая — да иска да отмъсти и да не може да отмъсти.“
„Страшно е наказанието, което си измислил, човече! — рекъл Бог. — Нека всичко бъде така, както го каза, но и ти ще седиш вечно там на твоя кон и няма да имаш царство небесно, докато седиш там на твоя кон!“ И всичко, както било казано, се сбъднало: и до днес на Карпатите стои необикновен рицар на кон и гледа как в бездънната пропаст мъртъвците гризат мъртвеца, и усеща как лежащият под земята мъртвец расте, гложде в страшна мъка костите си и страшно раздрусва цялата земя…
Свърши песента си слепецът, почна отново да подрънква струните, почна да пее вече смешни припеви за Хома и Ерьома, за стъкларя Стокова… Ала стари и млади все още не можеха да се съвземат и дълго стояха, навели глави, като размисляха за страшната история, която се е случила едно време.
1831 г.
1 Лиман — заливът, гдето Днепър се влива в Черно море. Б.пр.
