едва се забелязвал, като звездица, не по-голяма от маково зърно. „Тук!“ — глухо изхриптяла старата; а Басаврюк му подал лопата и му продумал: „Копай тук, Петро. Тук ще видиш толкова злато, колкото нито ти, нито Корж сте сънували.“ Петро плюл на ръцете си, грабнал лопатата, натиснал с крак и обърнал земята, още веднъж, трети път, още веднъж… и ето, нещо твърдо!… Лопатата звъни и не отива по-надолу. Сега очите му ясно разпознали един малък сандък, обкован с желязо. Той поискал да го извади с ръка, но сандъкът почнал да потъва в земята все по-надълбоко и по-надълбоко; а зад него се чувал смях, който приличал повече на змийско съскане. „Не, няма да видиш златото, докато не намериш човешка кръв!“ — казала вещицата и довела едно шестгодишно дете, покрито с бял чаршаф, като направила знак да му отсече главата. Слисал се Петро. Шега ли е за нищо да отрежеш главата на човек, и то на невинно дете! Дръпнал той ядосано чаршафа, който покривал главата на детето, и какво да види? Пред него стоял Ивас. И ръчичките си кръстосало клетото дете, и главицата си навело. Като бесен скочил Петро към вещицата и вдигнал ръката с ножа…
— Ами какво обеща за девойката?… — изгърмял Басаврюк и сякаш забил куршум в гърба му.
Вещицата тупнала с крак: син пламък лумнал из земята; цялата нейна вътрешност се осветила и станала сякаш изляна от кристал; и всичко, каквото било под земята, се виждало като на длан. Жълтици, скъпоценни камъни в сандъци, в котли били натрупани на купища тъкмо под онова място, където стоели те. Очите му пламнали… Умът му се размътил… Като безумен грабнал той ножа си и невинната кръв го опръскала по очите… Дяволски смях загърмял от всички страни. Грозни чудовища скачали на ята пред него. Вещицата вкопчила ръце в обезглавения труп и почнала да пие кръвта му като вълк… Всичко се завъртяло в главата му. Той напрегнал сили и хукнал да бяга. Всичко пред него се покрило с червен цвят. Дърветата, цели в кръв, сякаш горели и пъшкали. Нажеженото небе трептяло… Огнени петна като светкавици се мяркали пред очите му. Изнемогнал, той се втурнал в къщурката си и се строполил като сноп на земята. Мъртвешки сън го налегнал.
Два дни и две нощи Петро спал непробудно. Когато се събудил на третия ден, дълго разглеждал ъглите на къщата си, но напразно се мъчел да си спомни нещо; паметта му била като джоб на стар скъперник, от който не можеш измъкна и петак. Той се протегнал и чул, че в нозете му нещо издрънкало. Гледа: две торби със злато. Едва сега си спомнил като през сън, че търсел някакво имане, че го било страх самичък в гората… Но на каква цена, как добил имането, това никак не можал да разбере.
Видял Корж торбите и се трогнал. „Ах, такъв-онакъв Петрус, бива си го! Та аз ли не съм го обичал, аз ли не съм го гледал като роден син?“ И почнал дъртакът да дрънка неврели-некипели, та чак се просълзил. Само на Пидорка се сторило чудно, когато почнала да разправя как скитници цигани откраднали Ивас, Петро не можел да си спомни дори лицето му, толкова го замаяла проклетата вещица. Нямало защо да се бавят. Изгонили поляка и приготвили сватбата: опекли сватбени хлебчета, ушили кърпи и кърпички, извадили бурета ракия, настанили младоженците на трапезата: разрязали самуна, гръмнали бандурите, цимбалите, свирките, тамбурите — и почнала веселбата…
В старо време сватбите се празнували не като нашите сега. Лелята на дядо ми понякога разправяла за тях — просто да се не наслушаш! Как девойките, нагиздили главите си с жълти, сини и розови панделки, завързани отгоре със златен ширит, в тънки ризи, везани по целия шев с червена коприна и обсипани със ситни сребърни цветенца, със сахтиянови ботушки с високи железни обковки, плавно като пауни и шумно като вихър играели горлица. Как младите булки с накити на главите, чийто връх бил целият направен от златоткана материя, с малка изрезка на тила, под която се подавала златна шапчица с две щръкнали рогчета от най-ситен чер астраган — едното рогче напред, другото назад; в сини горни дрехи от най-хубава коприна с червени капаци на джобовете, важно опирали ръце на кръста, излизали напред и равномерно играели хопак. Как момците с високи казашки калпаци, в тънки сукнени свитки, пристегнати със среброшити пояси, с лули в зъбите, ситнели пред тях и дрънкали неврели-некипели. Дори и Корж не се стърпял, като гледал младите, спомнил си и той младините. С бандура в ръцете, захапал лулата и едновременно припявайки със закрепена на главата чаша, старецът се спуснал да играе с прикляквания сред гръмките викове на пийналите. Какво ли не измислят хората, когато посръбнат? Почват да се предрешват и да си слагат маски — Боже мой, не приличат на хора. Не като днешните преобличания по нашите сватби. Както е сега — предрешват не само като циганки и войници. Не, някога един се облече като евреин, друг като дявол, почнат първо да се целуват, а сетне се хващат за перчемите… Бог да ви е на помощ! Пада такъв смях, че се превиваш. Облекат се в турски и татарски дрехи: по тях всичко пламти като огън… А почнат ли да лудуват и да правят различни маймунджилъци… е, тогава пази Боже. С лелята на покойния ми дядо, която сама била на тая сватба, се случила забавна история: тя била облечена тогава в широка татарска дреха и с чаша в ръка черпела гостите. И ето, лукавият надумал едного да я залее отзад с ракия; друг, и него го бивало, цъкнал веднага с кремък и я подпалил… пламъкът лумнал, горката леля се уплашила и почнала да сваля дрехите си пред всички… Шум, смях, вдигнала се олелия като на панаир. С една дума, старците не помнели по-весела сватба.
Заживели Пидорка и Петрус като господар и господарка. Всичко имали, всичко блестяло… Но добрите хора поклащали глава, като гледали как живеят. „От дявола добро не може да има“ — казвали всички в един глас. „Откъде, ако не от съблазнителя на православния народ, е дошло това богатство на Петрус? Къде е могъл да намери такъв куп злато? Защо изведнъж, тъкмо в деня, когато той разбогатя, Басаврюк се загуби?“ Разправяйте си вие, че хората измислят! Защото наистина месец не минало и никой не можал да познае Петрус. Какво му станало, Господ знае. Седи на едно място и никому дума не продумва. Все мисли и сякаш иска да си припомни нещо. Ако Пидорка сполучи да го накара да заприказва нещо, той като че ли се забравя и говори и дори се развеселява; но погледне ли случайно торбите, извиква: „Чакай, чакай, забравих“ — и пак се мъчи да си спомни нещо. Понякога, остане ли дълго време на едно място, почне да му се струва, че ето на, всичко отново му идва на ум… и всичко пак се загубва. Струва му се: седи в кръчмата; донасят му ракия; ракията го пари, противна му е ракията. Някой се доближава, тупва го по рамото… но сетне всичко сякаш се забулва в мъгла пред него. Пот тече по лицето му и той сяда отпаднал на мястото си.
Какво ли не правела Пидорка: и със знахари се съветвала, и за страх изливала, и му баяла за корем[1 — У нас изливат за страх в случай на уплаха, когато искат да разберат от какво е причинена. Хвърлят разтопен калай или восък във вода и на каквото заприличат те, то е уплашило болния, след което и уплахата минава. Баене за корем се прави против повръщане и против болки в корема. За тая цел запалват малко коноп, хвърлят го в канче и го обръщат в паница, пълна с вода и сложена на корема на болния; сетне баят и му дават да изпие лъжица от тая вода — бел.авт.] — нищо не помагало. Така минало лятото.
Мнозина казаци свършили коситбата, мнозина, по-смели от другите, тръгнали на поход. Ята птици се трупали още в нашите блата, но от качулатите мушитрънчета нямало вече и помен. Стените почервенели. Из нивите тук-там пъстреели като казашки калпаци кръстци. Из пътя се срещали коли с пръти и дърва. Земята станала по-твърда и почнала да замръзва тук-там. Почнал да прехвърча сняг и клоните на дърветата се украсили със скреж като със заешка кожа. В ясни студени дни червенушката като наперен полски шляхтич се разхождала по снежните преспи да търси зърна, а децата с огромни пръти търкаляли по леда дървени топки, докато бащите им спокойно се излежавали на печката и от време на време излизали със запалена лула в зъбите да прокълнат, както му е редът, православния студ или да се проветрят и да овършеят в пруста изостаналото жито. Най-после снегът почнал да се топи и щуката разцепила леда с опашката си, а Петро бил все такъв и всеки ден ставал по-мрачен. Седи като закован посред стаята и държи торбите до нозете си. Подивял, обраснал с коса, станал страшен и все една мисъл се върти в главата му, все се мъчи да си припомни нещо и се сърди, ядосва се, че не може да си спомни. Понякога чудновато се изправя от мястото си, размахва ръце, втренчва се в нещо, като че иска да го улови, устните му се движат, сякаш искат да кажат някаква отдавна забравена дума — и замръзват неподвижно… Обзема го бяс, хапе като полуумен ръцете си, скубе от яд косата си, докато стихне, падне като унесен и сетне пак почва да си спомня и пак ярост, и пак мъка… Каква е тая напаст Божия? Отщял се животът на Пидорка. Отначало страх я било да остава сама вкъщи, а сетне свикнала, клетата, с мъката си. Но никой не можал да познае предишната Пидорка. Нито руменина, нито усмивка: изсъхнала, повехнала, изплакала ясните си очи. Веднъж някой, изглежда, я съжалил и я посъветвал да отиде в Мечия дол при вещицата, за която се разправяло, че лекува всички болести. Решила
