Записки на един луд. Николай Васильевич Гоголь

3 октомври

През днешния ден се случи едно необикновено приключение. Заранта станах доста късно и когато Мавра ми донесе лъснатите обувки, попитах я колко е часът. Като чух, че отдавна било ударило десет, побързах да се облека по-скоро. Право да си кажа, съвсем не бих отишъл в департамента, като знаех предварително каква кисела гримаса ще ми направи нашият началник на отделение. Отдавна вече той ми казва: „Каква е тая работа, драги, в главата ти винаги има някаква бъркотия? Понякога се мяташ като опарен и така ще объркаш работата, че и дяволът не може се оправи, ще напишеш заглавието с малка буква, без да поставиш нито дата, нито номер.“ Проклета чапла! Той сигурно ми завижда, че аз седя в директорския кабинет и остря перата на негово превъзходителство. С една дума не бих отишъл в департамента, ако не се надявах да видя касиера, та дано някак изпрося от тоя евреин малко аванс от заплатата си. Ах, какво нещо е той! Да ти даде пари преди изтичането на месеца — Господи, Боже мой, по-скоро Страшният съд може да дойде. Моли се, пукни, ако щеш, макар и да си в крайна нужда — няма да ти даде, дъртият дявол. А вкъщи бие готвачката си по бузите. Това всички знаят. Не разбирам изгодата да служиш в департамент. Абсолютно никакви странични доходи. А в губернското управление, в гражданските и в държавните учреждения е съвсем друго нещо: там, гледаш, някой се свил в самия ъгъл и си пише. Фракчето му отвратително, муцуната му такава, че ти се ще да плюеш, а виж само каква вила наема! Не се опитвай да му занесеш позлатена фарфорова чашка: „Това — казва той — е докторски подарък“, На него — дай му чифт коне бегачи, файтон или видрова кожа за триста рубли. Наглед тихичък такъв, говори деликатно: „Ще ми услужите ли с ножчето си да си подостря перцето?“ — а пък така ще обере просителя, че ще му остави само една риза. Наистина, затова пък у нас службата е благородна, във всичко има такава чистота, каквато в губернското управление никога няма да видите: масите са от червено дърво и всички началници си приказват на „ви“. Да, право да си кажа, ако не беше благородството на службата, отдавна бих напуснал департамента.

Облякох стария шинел и взех чадър, защото валеше проливен дъждец. По улиците нямаше никой: мяркаха се само селски жени, покрили се с полите си, и руски търговци с чадъри и кочияши. От благородниците креташе само нашего брата чиновник. Видях го на кръстопътя. И щом го видях, веднага си казах: „Ехе! Не, гълъбче, ти не отиваш в департамента, а бързаш подир оная, дето тича пред теб, и гледаш крачката й.“ Какъв негодник е нашият побратим-чиновник! Бога ми, не отстъпва на никакъв офицер: мине ли някоя с шапчица, бездруго ще се залепи за нея. Когато мислех това, видях една карета, която спря до магазина, край който минавах. Веднага я познах: беше каретата на нашия директор. Но той нямаше какво да търси в магазина, и аз си помислих: сигурно е дъщеря му. Залепих се до стената. Лакеят отвори вратичката и тя изхвръкна от каретата като птичка. И как погледна надясно и наляво, как мръдна веждите и очите си… Господи, Боже мой! Загубен съм, съвсем съм загубен. Защо й трябва да излиза в такова дъждовно време. И върви разправяй сега, че жените нямали прекомерна страст към всички тия парцалчета. Тя не ме позна, пък и аз сам нарочно се помъчих да се загърна колкото може по-добре; защото бях с много измърсен и освен това старомоден шинел. Сега горните дрехи са с дълги яки, а на моя шинел яките бяха къси и една върху друга, а и платът съвсем не бе импрегниран. Нейното кученце, което не успя да се пъхне през вратата в магазина, остана на улицата. Аз зная това кученце. Казват го Меджи. Още не минала една минута, аз чух неочаквано един тъничък гласец: „Здравей, Меджи!“ Туй-то! Кой каза това! Погледнах наоколо и видях две дами, които вървяха с чадъри: едната бабичка, другата млада; но те бяха вече отминали, а до мене пак се чу: „Как не те е грях, Меджи!“ Дявол да го вземе! Аз видях, че Меджи се душкаше с кученцето, което вървеше след дамите. „Ехе! — казах си, — чакай, не съм ли пиян! Само че това май много рядко се случва с мен.“ „Не, Фидел, напразно мислиш така.“ Видях, че това го каза Меджи. „Аз бях, джав!, джав!, аз бях, джав!, джав!, джав!, много болна.“ Ах, ти, кученце! Право да си кажа, много се учудих, като го чух да приказва човешки. Но сетне, когато хубавичко размислих всичко, престанах да се учудвам. Наистина по света е имало вече много подобни случаи. Разправят, че в Англия изплувала една риба, която казала две думи на такъв чудноват език, че учените вече от три години се мъчат за разберат тоя език и до днес още нищо не са открили. Четох също така във вестниците за две крави, които отишли в дюкяна и поискали да им дадат един фунт чай. Но, право да си кажа, много повече се учудих, когато Межди каза: „Аз ти писах, Фидел, сигурно Полкан не ти е донесъл моето писмо!“ На, ако не е вярно, да не получа заплата! Досега не бях чувал, че куче може да пише. Правилно може да пише само дворянин. Ех, то, разбира се, и някои търговчета-писарчета и дори крепостните хора пописват понякога; но тяхното писане най-често е механическо: ни запетаи, ни точки, нито пък стил.

Това ме учуди. Право да си кажа, от известно време почвам да чувам и да виждам такива неща, каквито никой досега не е виждал и чувал. „Я да тръгна — рекох си — след това кученце и да разбера какво е то и какво мисли.“ Разтворих чадъра си и тръгнах след двете дами. Минахме улица Горохова, завихме в улица Мешчанска, оттам — в Столарска, най-сетне към Кокушкин мост и спряхме пред една голяма къща. „Зная тази къща — казах си аз. — Това е къщата на Зверков.“ Какво грамадно нещо! Кой ли не живее там: колко готвачки, колко поляци! А пък нашите побратими чиновници са струпани като кучета един върху друг. И аз имам там един приятел, който хубаво свири с тръба. Дамите се качиха на петия етаж. „Добре — помислих си, — сега няма да вляза, а ще запомня мястото и при пръв случай не ще пропусна да се възползвам.“

4 октомври

Днес е сряда и затова бях в кабинета на нашия началник. Отидох нарочно по-рано и като седнах, подострих всички пера. Нашият директор трябва да е много умен човек. Целият му кабинет е зает от шкафове с книги. Прочетох заглавията на някои от тях: всичко — само научни работи, такива научни работи, че хора като нас не могат да допрат до тях: всичко или на френски, или на немски език. А погледнеш ли го в лицето: фу, каква важност блести в очите му! Никога не съм го чул да каже излишна дума. Само понякога, като му подадеш да подпише нещо, ще попита: „Какво е времето навън?“ „Влажно, ваше превъзходителство!“ Да, той не е от нашата черга! Държавен човек. Все пак забелязвам, че той особено ме обича. Ако и щерка му… Ех, мошеничество!… Нищо, нищо, мълчание!

Четох „Пчелица.“ Ех, че са глупав народ французите! Е, какво искат те? Ей Богу, всичките бих напердашил! Там също така прочетох от един курски помешчик много приятно описание на един бал. Курските помешчици пишат хубаво. След това забелязах, че беше вече дванайсет и половина, а нашият не излизаше от спалнята си. Но към един и половина се случи едно произшествие, което никакво перо не може да опише. Вратата се отвори, аз помислих, че е директорът, и скочих от стола с книжата, но това беше тя, тя самата! Господи, как беше облечена! Роклята й бяла като лебед — ех, какъв разкош! А пък като погледна: слънце, Бога ми, слънце! Тя се поклони и рече: „Татко не беше ли тук?“ Ай, ай, ай! Какъв глас! Канарче, същинско канарче! „Ваше превъзходителство — искаше ми се да й кажа аз, — недейте заповядва да ме убиват, а ако бездруго искате да ме убиете, убийте ме с вашата генералска ръчица.“ Но дявол да го вземе, езикът ми някак не се обърна и аз казах само: „Съвсем не.“ Тя ме погледна, погледна книжата ми и изпусна кърпичката си. Аз се втурнах презглава, подхлъзнах се на проклетия паркет и насмалко не си разбих носа, ала се задържах и взех кърпичката. Господи, каква кърпичка! Най-тънка, батистена — амбра, същинска амбра! Просто излъчва нещо генералско. Тя ми поблагодари и едва-едва се усмихна, тъй че захарните й устнички почти не помръднаха, и след това си отиде. Седях още един час, но неочаквано дойде лакеят и рече: „Авсентий Иванович, вървете си, господарят вече излезе от къщи.“ Не мога да понасям лакейска среда: те винаги ще се излегнат във вестибюла и няма дори да ти кимнат с глава. Но не стига това: веднъж на един от тия мошеници му хрумна да ме почерпи с емфие, без да стане от мястото си. Ала знаеш ли ти, глупав ратай, че аз съм чиновник, че съм от благороден произход? Но аз взех шапката си и сам облякох шинела си, защото тия господа никога няма да ти помогнат, и излязох. Вкъщи повечето време лежах на кревата. След това преписах много хубави стихчета: „Милата си само час не видях. — А стори ми се — година е било. — Намразих живота си и рекох — За какво ли да живея, за какво?“ Навярно съчинение на Пушкин. Привечер, като се загърнах с шинела, отидох пред главния вход на нейно превъзходителство и дълго чаках дали няма да излезе и да се качи в каретата, за да я видя още веднъж — ала не, не излезе.

6 ноември

Вбесих началника на отделението. Когато отидох в департамента, той ме повика и почна да ми говори: „Кажи, моля ти се, какво правиш ти?“ „Как