— Най-добре да си нямаш вземане-даване с тях — рече Маккой. — Тъй мисля аз.

Госпожа Кърнан влезе в стаята, постави на масата един поднос и рече:

— Заповядайте, господа.

Пауър стана, за да изпълни задължението на домакин, и й предложи стола си. Тя отклони поканата и рече, че гладела долу, сетне си смигна с Кънингам зад гърба на Пауър и се накани да излезе. Съпругът й се обади:

— А нямаш ли нещичко за мене, мила?

— За тебе ли? Един с опакото на ръката за тебе! — язвително рече госпожа Кърнан.

Съпругът й викна по нея:

— Нищо ли за милото на мама?

Той направи такава смешна физиономия и тъй си преправи гласа, че разпределението на бутилките бира бе съпроводено с всеобщо веселие.

Господата пиха, сетне оставиха чаши на масата и се смълчаха. После Кънингам се обърна към Пауър и му подхвърли:

— Четвъртък вечер беше, нали тъй, Джак?

— Да, в четвъртък — каза Пауър.

— Отлично — тутакси отвърна Кънингам.

— Можем да се срещнем в бара на Маколи — добави Маккой. — Там е най-удобно.

— Само да не закъсняваме — сериозно рече Пауър, — сто на сто ще е претъпкано.

— Тогава в седем и половина — предложи Маккой.

— Отлично! — каза Кънингам.

— И тъй, седем и половина при Маколи!

Настъпи кратко мълчание. Кърнан чакаше да види дали приятелите му ще го посветят. После запита:

— Какво сте намислили?

— А, нищо особено — каза Кънингам. — Имаме една дребна работа в четвъртък.

— Операта, а? — запита Кърнан.

— Не, не — уклончиво каза Кънингам. — Една съвсем дребна… духовна работа.

— Аха — рече Кърнан.

Отново настъпи мълчание. Сетне Пауър без заобикалки заяви:

— Ще ти кажа, Том: истината е, че отиваме на духовни упражнения.

— Точно така — каза Кънингам. — Джак и аз, а и Маккой сме решили да обърнем нова страница.

Той произнесе тая метафора с простодушна решителност и насърчен от собствения си глас, продължи:

— Какво да ти кажа, като ни гледаш какви сме — тайфа негодници, от първия до последния. Така си е, от първия до последния — кисело прибави той, сетне се обърна към Пауър: — Признай си!

— Признавам — каза Пауър.

— И аз си признавам — каза Маккой.

— Тъй че ще идем заедно да се очистим от греховете — рече Кънингам.

Изведнъж, сякаш осенен от някаква мисъл, той рязко се извърна към болния и рече:

— Знаеш ли какво ми хрумна, Том? Защо не вземеш да дойдеш с нас — таман си нямахме четвърти за карето.

— Добре си го намислил — рече Пауър. — Ще отидем заедно.

Кърнан мълчеше. Предложението почти нищо не му говореше, но схванал, че някакви духовни инстанции са на път да се занимаят с делата му, той реши, че личното му достойнство повелява да прояви малко упоритост. Дълго време слушаше с някаква спокойна неприязън разговора на приятелите си за йезуитите, без сам да взима участие в него.

— Нямам много лошо мнение за йезуитите — намеси се той най-сетне. — Те са образован орден, а мисля, че и намеренията им са добри.

— Те са най-великият орден в църквата, Том — въодушевено подзе Кънингам. — Генералът на йезуитите иде на първо място след папата.[4 — Орденът е организиран на военни принципи; генералът на ордена е отговорен само пред папата.]

— Нямат грешка — рече Маккой, — ако искаш да свършиш работа без шинтири-минтири, потърси йезуитите. Тия приятели пипат навсякъде. Например такъв случай…

— Йезуитите са прекрасни хора — каза Пауър.

— Има нещо удивително в техния орден — каза Кънингам. — Всички други монашески ордени рано или късно е трябвало да бъдат реформирани, а орденът на йезуитите нито веднъж не е бил реформиран. Никога не е западал.

— Тъй ли? — запита Маккой.

— Факт — рече Кънингам. — Черно на бяло е в историята.[5 — Думите на героя не отговарят напълно на истината. Орденът нееднократно е бивал атакуван по разни поводи и с течение на вековете е променил характера си. Речевата характеристика подсказва неблагонадеждността на категоричните твърдения.]

— Ами вижте им църквата — каза Пауър. — Вижте какво паство имат.

— Хората с положение все при йезуитите ходят — каза Маккой.

— Така си е — каза Пауър.

— Затова ми харесват — рече Кърнан. — И не са невежи и самомнителни като някои от бялото духовенство.

— Всички са свестни хора — каза Кънингам, — всеки посвоему. Ирландското духовенство го тачат по цял свят.

— Точно така — каза Пауър.

— Не е като поповете в Европата — рече Маккой, — само срамят сана!

— Може би си прав — поомекна Кърнан.

— Прав съм, ами как — каза Кънингам. — Да не съм от вчера? От друго ако не, от хора разбирам!

Господата пак пиха поред на номерата. Кърнан като че претегляше нещо наум. Беше развълнуван. Той имаше високо мнение за Кънингам, който според него умееше да чете и душите, и лицата на хората. И попита за подробности.

— Най-обикновени духовни упражнения, знаещ. Отец Пърдън[6 — Публичните домове в Дъблин са били разположени на улица „Пърдън“.] ги ръководи. Само за търговци, драги.

— Той няма да е много строг с нас, Том — убедително рече Пауър.

— Отец Пърдън ли? Отец Пърдън? — рече болният.

— Ти сигурно го знаеш, Том — решително рече Кънингам. — Добряк и веселяк! И той е по живота като нас.

— А… да. Мисля, че го познавам. Червендалест, висок.

— Тъкмо.

— Я ми кажи, Мартин… бива ли го като проповедник?

— Ннне… не става дума тъкмо за проповед, знаеш. То си е нещо като приятелски разговор, значи, най-делово.

Кърнан размишляваше. Маккой рече:

— Отец Том Бърк, него си го биваше!

— Ех, отец Том Бърк[7 — Доминикански монах — проповедник и писател. Бил е много популярен, защото води борба с опитите на известния викториански историк Фруд да фалшифицира истината за английското нашествие в Ирландия.][7 — „Ватиканският затворник“ е прозвище на папа Пий IX; Лъв XIII също е смятал себе си за такъв, след като италианското правителство му отнема властта над Рим в 1870 г.] — каза Кънингам, — роден оратор беше. Чувал ли си него, Том?

— Дали съм го чувал! — жегнато рече болният. — Оставаше и да не съм…

— И все пак казват, че не бил кой знае какъв богослов — забеляза Кънингам.

— Тъй ли? — попита Маккой.

— Не бе, не че му имаше нещо, знаеш. Само че понякога, казват, не проповядвал напълно в догмата.

— Ех!… Той беше прекрасен човек — каза Маккой.

— Слушах го веднъж — продължи Кърнан. — Сега не си спомням темата на беседата му. Крофтън и аз бяхме в… партера, абе как се викаше…

— В кораба — рече Кънингам.

— Тъй де, отзад, до вратата. Не помня сега за какво… Аха, беше за папата, за покойния папа. Добре си спомням. Честна дума, страшен беше! Какъв стил! Какъв глас! Господи, какъв глас имаше! Нарече го Ватиканския затворник *. Спомням си, Крофтън ми каза на излизане…

— Крофтън ли, нали е оранжист[8 — Оранжистите са протестантско политическо общество, основано в 1795, по-късно думата се прилага спрямо всеки проанглийски настроен ирландец или протестант.]? — попита Пауър.

— Как да не е! — отвърна Кърнан. — Оранжист и половина, но адски свестен човек. Влязохме при Бътлъи на улица „Мур“ и, честна дума, действително се развълнувах, светата истина ви казвам, и много добре си спомням какво ми рече: Кърнан, вика, ние се кланяме пред различни олтари, но вярата ни е една и съща. Хубаво го каза, дяволът.

— Има нещо вярно в това — каза Пауър. — Протестантите идваха на тумби да го слушат.

— Между нас кой знае каква разлика няма — рече Маккой. — И те, и ние вярваме в…

Той се поколеба за миг.

— … в Спасителя. Само че те не вярват в папата и в Божията майка…

— Но, разбира се — спокойно и с тежест каза Кънингам, — нашата вяра е единствената истинна вяра, старата, изконна вяра.

— Съмнение няма в това — въодушевено рече Кърнан.

Госпожа Кърнан се показа на вратата и доложи:

— Дошъл ти е гост!

— Кой?

— Господин Фогърти.

— А, влизай, влизай!

В осветената част на стаята се появи бледо овално лице. Извитите му руси вежди, сключени над чифт приятно учудени очи, повтаряха извивката на увисналите му руси мустаци. Фогърти беше дребен бакалин. Навремето бе държал пивница в центъра на града, но фалира, тъй като финансите му позволяваха да работи само със спиртовари и пивовари второ качество. После отвори малък дюкян на улица „Гласневин“, където, както се самооблъщаваше, изисканите му обноски щели да му спечелят благоразположението на домакините от квартала. Държеше се любезно, галеше малчуганите и изтъкваше книжовния си говор. Не можеше да се каже, че е необразован.

Фогърти бе донесъл и подарък, четвъртинка отлично уиски. Той вежливо се осведоми за здравето на Кърнан, остави подаръка си на масата и седна на равна нога с останалите от дружинката. Кърнан оцени по достойнство подаръка, още повече че помнеше малката сметка, която имаше да урежда при Фогърти. Той рече:

— Винаги съм бил сигурен в тебе, стари момко. Хайде. Джак, действай!

Пауър пак влезе в ролята на домакин. Изплакна чашите и разля по малко на петимата. Разговорът получи нов стимул. Фогърти, седнал на ръба на стола, слушаше с особено внимание.

— Папа Лъв XIII[9 — Лъв XIII (1810–1903) се е ползвал с репутацията на много учен папа; консервативен в политическите и теологическите си възгледи.] — каза Кънингам — беше едно от светилата на епохата. Голямата му идея беше, както знаете, обединението на западната и източната църква. Това бе целта на живота му.

— Често съм слушал да казват, че бил един от най-културните хора в Европа — рече Пауър. — Искам да кажа, независимо от това, че е бил папа.

— Несъмнено — каза Кънингам. — Ако не и най-културният. Неговият девиз, нали знаете, беше Lux върху lux — Светлина върху светлината.[10 — Официално папите нямат такива девизи. С подобни фрази са обозначени 111-те приемници на папа Селестин II в приписваната на св. Малахия от Арма (XII в. книга „Пророчество за папите“: Лъв XIII — „Светлина в небето“, Пий IX — „Кръст от кръста“. Днес се смята, че книгата е мистификация, написана през XVI в. във връзка с борбите за папския престол, в подкрепа на един от претендентите. Грешките на Кънингам добре показват „начетеността“ му.]

— Не, не — нетърпеливо го прекъсна Фогърти. — Мисля, че тук грешите. Беше Lux в tenebris, струва ми се — Светлина в мрака.

— Ами да — каза Маккой, — tenebrae.

— Прощавайте — решително рече Кънингам. — Девизът беше Lux върху lux. А девизът на предшественика му, Пий XIX[11 — Пий IX (1792–1878) първоначално проявява реформаторски настроения, но след 1848 г. става краен реакционер. Непогрешимостта на папата е обявена по негово време.], е Crux върху crux — или Кръст върху кръста — и това показва разликата между двамата папи.

Всички се съгласиха с извода. Кънингам продължи:

— Папа Лъв, значи, беше голям учен и поет.

— И колко силни черти! — каза Кърнан.

— Да — рече Кънингам. — Пишеше стихове на латински.

— Нима? — учуди се Фогърти.

Маккой със задоволство отпи от уискито и одобрително поклати глава:

— Това не е шега работа, вярвайте ми.

— Кой ще учи такива работи в нашето сиромашко училище, Том — подзе Пауър, последвал примера на Маккой.

— Не един