— Съвсем вярно — отвърна Пауър.
— И никакви разточителства — добави Фогърти. Той натърти думата и мрачно отпи от чашата си.
— Помня, четох някога — каза Кънингам, — че едно от стихотворенията на папа Лъв е за фотографията — на латински, разбира се.[12 — Фотографията все още е била новост; стихотворението на Лъв XIII не се отличава с никакви художествени достойнства или „научни прозрения“.][12 — Неточен цитат от английския поет Джон Драйдън, който парафразира Сенека.][12 — Тогава догмата за непогрешимостта на папата е в сила.]
— За фотографията! — възкликна Кърнан.
— Да — каза Кънингам. Той отпи от чашата си.
— Голяма работа е фотографията, като си помислиш — подзе Маккой.
— Да, разбира се — каза Пауър, — на великите умове е дадено прозрение в нещата.
— Както казва поетът: Умът велик граничи с лудостта * — каза Фогърти.
Кърнан изглеждаше смутен. Той се насили да си припомни някой заплетен въпрос от протестантското учение и накрая се обърна към Кънингам.
— Кажи ми. Мартин — подзе той, — нали някои от папите — е, не сегашният, разбира се, нито предшественикът му, а някои от старите папи, — не бяха ли… как да кажа… не съвсем… изрядни?
Настъпи мълчание. Кънингам рече:
— Е да, разбира се, имало е и негодници сред тях… Друго е по-удивително. Нито един папа, дори най-големият пияница, дори най… отчаяният обесник, никой никога не е проповядвал ex cathedra * — някаква ерес. Не е ли удивително наистина?
— Така си е — рече Кърнан.
— Да. Защото, когато папата говори ex cathedra, той е непогрешим.
— Да — потвърди Кънингам.
— Ех, знам за непогрешимостта на папата. Спомням си, като бях по-млад… или пък беше…
Фогърти го прекъсна. Той взе бутилката и почна да разлива в чашите. Като видя, че уискито няма да стигне за всички, Маккой се отказа под предлог, че още не си го е допил. Другите запротестираха, но приеха. Уискито се лееше в чашите леко като интермецо.
— Какво беше почнал да разправяш, Том? — запита Маккой.
— Булата за папската непогрешимост беше най-великото събитие в историята на църквата — каза Кънингам.
— Как стана тая работа, Мартин? — запита Пауър. Кънингам вдигна два дебели пръста.
— В свещения съвет на кардиналите, архиепископите и епископите имало двамина „против“, а всички останали били „за“. Целият съвет бил единодушен освен тия двамата. Не! Не искали и да чуят!
— Ха! — възкликна Маккой.
— Тия били един немски кардинал на име Долинг… или Доулинг[13 — Йохан Дьолингер не е бил кардинал, а немски теолог, отлъчен от църквата, защото не приема папската непогрешимост. Не е участвал в свещения съвет.]… не…
— Ще имаш да вземаш, Доулинг не е никакъв немец — засмя се Пауър.
— Добре де — тоя велик немски кардинал, значи, все едно как му е името, бил единият, а другият бил Джон Макхейл.
— Какво? — възкликна Кърнан. — Да не е Джон Туамски?[14 — Джон Макхейл, архиепископ Туамски, се е радвал на значителна популярност в страната, тъй като поддържа патриотичната кауза и ирландското селячество. Не е бил съгласен с папската непогрешимост, но без усилия приема решението на съвета.]
— Убеден ли сте в това? — колебливо запита Фогърти. — Аз мислех, че е някой италианец или американец.[15 — Фогърти е по-близо до истината от Кънингам. При четвъртото заседание на съвета двама негови членове — епископите Ричо от Италия и Фицджералд от САЩ — гласуват против. След приключване на гласуването обаче и те приемат догмата. Джон Макхейл е намерил начин да не присъства на заседанието.]
— Джон Туамски — повтори Кънингам, — той беше.
Той отпи от чашата си и другите господа последваха примера му. Сетне продължи:
— Събрали се, значи, кардиналите, епископите и архиепископите от всички краища на света, а тия двамата така упорствали, че перушина хвърчала. Докато накрая сам папата се надигнал и ex cathedra обявил непогрешимостта на папата за църковна догма. В същия миг Джон Макхейл, който толкова се опъвал, станал на крака и извикал с лъвски глас: Credo!
— Вярвам — рече Фогърти.
— Credo! — повтори Кънингам. — Показал колко била силна вярата му. Подчинил се в мига, когато папата си казал думата.
— А какво станало с Доулинг? — запита Маккой.
— Немският кардинал не се подчинил. Напуснал църквата.
Величественият образ на църквата в думите на Кънингам завладя слушателите му. Дълбокият му и дрезгав глас, произнесъл словото на вяра и подчинение, ги бе изпълнил с трепет. И когато госпожа Кърнан влезе в стаята, като си бършеше ръцете, тя попадна в тържествена атмосфера. Без да наруши мълчанието, тя се облегна на задната табла на кревата.
— Веднъж видях Джон Макхейл — каза Кърнан — и няма да го забравя, доде съм жив.
Той се обърна към жена си за потвърждение.
— Често съм ти разправял, нали?
Госпожа Кърнан кимна.
— Беше при откриването на паметника на сър Джон Грей[16 — Ирландски патриот, протестант, поддръжник на движението за самоуправление.Кърнан свъси вежди, сведе глава като разярен бик и се вторачи в жена си.]. Едуард Дуайър Грей държеше реч и дрънкаше врели-некипели, а онова дръпнато старче, архиепископът, го стрелкаше изпод вежди като къдели.
— Господи! — възкликна той после с обичайното си изражение. — Не съм виждал друг човек с такъв поглед. Очите му все едно казваха: Знам те колко чиниш, момче. А погледът му — ястребов!
— Никой от Греевците не струва пукнат грош — каза Пауър.
Пак настъпи мълчание. Пауър се обърна към госпожа Кърнан и рече внезапно развеселен:
— И тъй, госпожо Кърнан, решили сме да направим ей тоя ваш мъж добър, благочестив, набожен и богобоязлив римокатолик.
Той обгърна с ръка всички присъстващи.
— Всички заедно ще идем на духовни упражнения и ще изповядаме греховете си, а сам бог знае колко ни е нужно това.
— Нямам нищо против — рече госпожа Кърнан и се усмихна малко плахо.
Тя реши, че ще е по-разумно да прикрие задоволството си, затова рече:
— Съжалявам горкия свещеник, който ще трябва да чуе твоите приказки.
Изражението на Кърнан се промени.
— Ако не му се харесат — рече той направо, — може да си… гледа работата. Аз само накратко ще му разкажа за злочестините си. Не съм чак толкова грешен я…
Кънингам на часа се намеси:
— Всички ще се отречем от дявола — рече той. — Всички заедно, без да забравяме козните и съблазните му.
— Махни се от мен, сатана![17 — Мат., 16, 23.] — рече Фогърти, като се смееше и поглеждаше другите.
Пауър не продума. Той чувстваше, че инициативата бе изцяло иззета от ръцете му. Но по лицето му се изписа задоволство.
— Чисто и просто трябва да застанем прави със запалени среши в ръце и да подновим обещанията на кръстниците ни — каза Кънингам.
— Само гледай да не забравиш свещта, Том — рече Маккой.
— Как? — каза Кърнан. — Свещ ли ще трябва да държа?
— Е да — каза Кънингам.
— Не, дявол да го вземе! — усети се Кърнан. — Само тая няма да я бъде. Ще сторя всичко, както му е редът. И упражненията, и изповедта, и… всичко останало. Но… никакви среши! Всичко друго, само свещи не!
Той заклати глава с театрална тържественост.
— Хубава работа! — каза жена му.
— Всичко друго, само свещи не! — пак отсече Кърнан, почувствал, че е направил впечатление на слушателите си, и продължи да клати глава насам-натам. — Свещи, светила — това да не е градинско увеселение.
Всички се засмяха от сърце.
— Взехте си белята с тоя добър католик! — рече жена му.
— Никакви свещи! — упорито повтори Кърнан. — Никакви такива!
………………………………
Напречният кораб на йезуитската църква на улица „Гарднър“ беше почти пълен, но през страничните двери все още прииждаха господа и водени от послушника, пристъпваха на пръсти по пътеките между редовете, докато намерят свободно място. Всички бяха облечени изрядно и с достолепие. Църковните полилеи хвърляха светлина върху море от черни дрехи и бели яки, тук-там разнообразено от карирани сюртуци, върху тъмните колони от пъстър зелен мрамор и мрачните плащаници. Господата сядаха по пейките, приповдигнали панталоните си малко над коленете и положили шапките си далеч от опасност. Разполагаха се удобно и благочинно се взираха в мъничкото червеникаво пламъче, което блещукаше пред главния олтар.
На една от пейките близо до амвона седяха господата Кънингам и Кърнан. На пейка зад тях седеше сам Маккой, а на пейката зад него седяха господата Пауър и Фогърти. Маккой безуспешно се беше опитал да намери място до другите, а когато дружинката им се бе установила в шахматен ред, с петия по средата, той направи безуспешни опити да се пошегува.[18 — Фигурата е символ на кръста и раните Христови.] Шегите му обаче не бяха посрещнати добре и той замълча. Благоприличната обстановка оказваше влияние дори върху него и дори той започна да се поддава на религиозното настроение.
Кънингам шепнешком привлече вниманието на Кърнан към господин Харфърд, лихваря, който седеше малко по-далече, и към господин Фанинг, секретаря на избирателната комисия, който издигаше и сваляше кметовете на града и седеше сега под амвона, до един от новоизбраните градски съветници. Вдясно седеше старият Майкъл Граймс, собственик на три заложни къщи, и племенникът на Дан Хоган, кандидат за служба в кметството. Още по-напред седяха господин Хендрик, главният дописник на „Общоградски вести“, и бедният О’Карол, стар приятел на Кърнан, някога доста видна личност в търговския свят.[19 — Според първоначалния замисъл „Благодат“ е последният разказ от цикъла и неслучайно в църквата си дават среща герои, чиито имена са вече познати от предишни разкази.] Разпознавайки лицата на близки хора, Кърнан неусетно се почувства по-спокоен. Шапката му, прилично почистена от жена му, лежеше върху коленете му. Веднъж-дваж той издърпа с една ръка маншетите си, докато с другата притискаше леко, но здраво периферията на шапката си.
Внезапно на стъпалата към амвона се появи видимо мощна фигура, загърната в бял стихар. Тутакси богомолците се раздвижиха, заизваждаха носни кърпички и внимателно започнаха да коленичат връз тях Кърнан последва примера. Фигурата на свещеника сега беше на амвона и стърчеше над парапета с две масивни трети, увенчани с едро червендалесто лице.
Отец Пърдън коленичи, извърна се към червеното огънче и като покри лице с ръце, започна да се моли. След малко разбули лице и се изправи. Богомолците също станаха и пак насядаха по пейките. Кърнан върна шапката си на предишното място връз коляното и насочи внимателно лице към проповедника. С широк заучен жест проповедникът отметна широките ръкави на расото си и бавно обходи с поглед редиците от лица. После рече:
— Защото синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината. Прочее, придобийте си приятели с неправедно богатство, та кога умрете, те да ви приемат във вечните селения.[20 — Текстът е от притчата за неверния пристойник
