Докато седеше безпомощен по риза и панталони на ръба на леглото, тя леко почука на вратата и влезе. Разправи му как признала на майка си всичко от игла до конец и как майка й поискала да говори с него тая заран. Тя се разплака и обви ръце около врата му:
— Ах, Боб! Боб! Какво да правя? Какво ще стане с мен сега?
Щяла да сложи край на живота си. Той взе да я утешава с половин глас: каза й да не плаче, че всичко щяло да се уреди, нямало страшно. През ризата си усещаше как се вълнува гръдта й.
Вината за случилото се не беше само негова. Прилежната му ергенска памет грижливо бе съхранила спомена за първите случайни ласки на дрехите, дъха и пръстите й. После, късно една нощ, тъкмо когато се събличаше да си ляга, тя плахо бе почукала на вратата му. Искала да си запали свещта от неговата, тъй като нейната била угаснала от течението: тъкмо се бе изкъпала. Носеше широк отворен пеньоар от импримиран бархет. Голите й глезени просветваха над извивката на меките кожени чехлички, бе се зачервила и напарфюмираната й плът. Докато запали и закрепи пламъка на свещта си, от ръцете й също лъхаше лек парфюм[41 — Целият пасаж „После, късно една нощ… парфюм“ е добавен при втора редакция. Джойс стриктно спазва имперсоналността на повествованието, но „сигнали“ от подобен род подсказват стремежа му да ориентира читателя и да не остави никакво съмнение (в случая кой кого съблазнява!) — функция, изпълнявана от авторския коментар в дофлоберовия реализъм.].
В ония вечери, когато той се прибираше твърде късно, тъкмо тя му притопляше вечерята. Той почти не разбираше какво яде, чувствайки я сама до себе си, през нощта, в заспалия дом. А грижите й! Ако нощта беше студена, дъждовна или ветровита, него винаги го чакаше малка чаша пунш. Може би щяха да бъдат щастливи един с друг…
После заедно се качваха по стълбата на пръсти, всеки със свещ в ръка, и на третата площадка неохотно си пожелаваха лека нощ. Целуваха се. Той добре помнеше очите й, допира на ръката й и своята полуда.
Но опиянението преминава. Той си повтори наум думите й, отнасяйки ги до себе си: Какво да правя? Ергенският инстинкт го предупреждаваше да се отдръпне. Но грехът оставаше; чувството за чест му подсказваше, че подобен грях изисква изкупление.
Докато двамата седяха на кревата, Мери дойде до вратата и рече, че Госпожата искала да го види в гостната. Той се надигна, за да облече жилетката и сакото си, по-безпомощен от всякога. Като се облече, се приближи до нея, за да я успокои. Всичко ще мине благополучно, не бива да се страхува. Остави я да плаче върху леглото и тихо да хленчи: Боже мой! Боже мой!
На слизане по стълбите очилата му така се запотиха, че трябваше да ги свали и изтрие стъклата. Копнееше да се възнесе през покрива и да отлети към някоя друга страна, където никога нищо вече не би чул за бедата си, но все пак някаква сила стъпка по стъпка го тласкаше надолу. Неумолимите лица на неговия работодател и на Госпожата втренчено наблюдаваха поражението му. На последните стъпала той се размина с Джак Муни, който идеше откъм килера, нежно прегърнал две бири. Поздравиха се студено и очите на любовника за миг-два се заковаха върху тъпото като на булдог лице и двете къси дебели ръце. Като слезе до подножието на стълбите, той погледна нагоре и видя, че Джак Муни го следи от площадката.
Изведнъж си спомни оная нощ, когато един от вариететните артисти, дребен рус лондончанин, каза нещо доста волно по адрес на Поли. Яростта на Джак едва не провали вечеринката. Всички се мъчеха да го успокоят. Артистът от вариетето, малко по-блед от обикновено, се усмихваше и повтаряше, че не искал да каже нищо лошо; но Джак крещеше, че ако някой си позволи нещо подобно със сестра му, ще му изкърти зъбите, без да му мигне окото: и сигурно ще го направи!
…………………
Поли си поплака, приседнала на ръба на леглото, сетне избърса сълзите си и отиде до огледалото. Натопи единия край на кърпата за лице в каната и освежи очите си с хладната вода. Огледа се в профил и пренатъкми една фиба над ухото. След това се върна до леглото и седна откъм долния му край. Дълго се вглежда във възглавките и гледката събуди в паметта й потайни приятни спомени. Опря врата си на хладната рамка на кревата и се отдаде на мечти. По лицето й вече не личеше и следа от тревога.
Тя чакаше търпеливо, почти радостна, без страх и спомените й неусетно преляха в надежди и приятни кроежи за бъдещето. Тези надежди и кроежи бяха тъй сложно преплетени, че тя вече не виждаше белите възглавки, в които бе вторачила поглед, нито пък си спомняше, че чака нещо.
Най-сетне чу, че майка й я вика. Тя скочи и изтича до перилата на стълбите.
— Да, мамо?
— Слез долу, мила, господин Доран иска да поговори с тебе.
И тя си спомни какво бе чакала.
Облаче[42 — Подобно на „Двама кавалери“, „Облаче“ също е писан след завършването на 12-те разказа и също е едно от любимите „деца“ на Джойс. Той споделя, че всяка страница от „Облаче“ го „радва повече от всичките (му) стихове“. Дали защото разказът драматизира някои от причините, накарали Джойс да поеме пътя на Стивън Дедалус?Заглавието на разказа е от Трета книга Царства. 18,44. Ахав и народът Израилев са се отвърнали от господа и се кланят на чужди богове. Пророк Илия казал на Ахав, че в земята му няма да има нито роса, нито дъжд освен по негова дума (3 Цар., 17,1). Илия надвива на Вааловите пророци, народът се обръща към Йехова и дългата суша трябва да свърши: слугата на Илия съобщава, че „от морето се по дига малко облаче, колкото човешка длан“, и скоро „заваля силен дъжд“. Заглавието е иронично, а разказът е великолепна разработка на темата за куптурно-историческото и психологическо раздвоение и напрежение в сърцето на ирландеца.]
Осем години бяха минали, откак бе изпратил приятеля си на Северния кей и му бе казал на добър час. Галахър[43 — Прототип на образа е известен дъблински журналист, сътрудник и на ирландски, и на английски вестници.] се бе замогнал. Това веднага личеше от вида му на много пътувал човек, от добре ушития му кариран костюм и по смелия му книжовен изговор. Малко хора имаха неговите дарби, още по-малко не биха се главозамаяли от подобен успех. Галахър имаше мъжко сърце и заслужено бе преуспял. Струваше си да имаш такъв приятел.
Още от обеда мислите на Малкия Чандлър се въртяха около срещата му с Галахър, около поканата на Галахър и големия град Лондон, където живееше Галахър. Наричаха го Малкия Чандлър, понеже, макар и съвсем малко под средния ръст, правеше впечатление на дребен човек. Имаше бели и малки ръце, тънък кокал, глас тих и изискани обноски. Полагаше големи грижи за копринените си руси коси и мустачки, а и дискретно парфюмираше носната си кърпичка. Ноктите му бяха изрязани в безупречна дъга, а усмихнеше ли се, човек зърваше ред бели като на дете зъби.
Докато седеше на бюрото си в Кингс Инс[44 — Адвокатските кантори в Дъблин.], той си мислеше какви промени бяха донесли тези осем години. Приятелят, когото помнеше опърпан и безпаричен, бе станал знаменитост в лондонския вестникарски свят. И той често вдигаше глава от досадните книжа и зарейваше поглед през прозореца на кантората. Върху тревата и алеите бе легнала позлатата на късния есенен залез. Той засипваше с нежен златист прашец размъкнатите бавачки и немощните старци, които дремеха по пейките, и блещукаше по всичко живо, по децата, които тичаха и крещяха из чакълестите алеи, и по всеки минувач през парка. Той наблюдаваше тая картина и размишляваше за живота: и (както винаги, когато мислеше за живота) налегна го тъга. Обзе го тиха меланхолия. Чувстваше колко е безполезно да се бори със съдбата, а това бе бремето на мъдростта, завещано му от вековете.
Припомни си томовете поезия по лавиците на своя дом. Купувал ги бе в ергенските си дни и не една вечер, както си седеше в малката стая до антрето, се бе изкушавал да свали някой том от лавицата и да прочете нещо на жена си. Ала свенливостта винаги го бе възпирала и книгите така си и оставаха по рафтовете. Понякога той си приповтаряше наум някои строфи и това го утешаваше.
Когато дойде време да си върви, той стана от бюрото и най-вежливо се сбогува с другите чиновници. Появи се изпод средновековния свод на Кингс Инс — спретната скромна личност — и забърза надолу по улица „Хенриета“. Златистият залез вече догаряше и ставаше хладно. Улицата гъмжеше от мръсни дечурлига. Те стояха или тичаха по самото платно, катереха се по стъпалата пред зейналите порти или клечаха като мишки по праговете. Малкият Чандлър не им обръщаше внимание. Ловко си проби път през гъмжилото на тоя мравуняк и продължи нататък под сянката на мрачните призрачни къщи, подобни на малки дворци, в които буйно бе пирувало старото дъблинско дворянство. Не го осени никакъв спомен от миналото, понеже умът му бе изпълнен с радостното настояще.
Никога не бе ходил в „Корлес“, но знаеше славата му. Знаеше, че хората отиват там след театър да ядат стриди и да пият ликьори, и беше чувал, че келнерите знаели и френски, и немски. Късно вечер, когато забързан минаваше оттам, той бе виждал как от спрелите пред входа файтони слизат богати натруфени дами и бързо влизат вътре с кавалерите си. Бяха облечени с шумящи рокли и наметнати с шалове. Лицата им бяха напудрени и при слизане те прихващаха роклите си като подплашени Аталанти[45 — Красива ловджийка от старогръцката митология: била предупредена да не се омъжва и условието, което поставяла на кандидатите си, било да я надбягат, иначе трябвало да умрат.]. Винаги бе отминавал, без да се извръща любопитно. Беше привикнал да върви бързо по улиците дори денем, а случеше ли му се да мине през града късно през нощта, той почти подтичваше уплашен и възбуден.
