— Лондон! — възкликна Игнейшъс Галахър. — Хвани единия, та удари другия! Питай Хоган, момчето ми. Поразведох го малко из Лондон, като беше там. Той ще ти отвори очите… Слушай, Томи, това да не ти е пунш: я пий като мъж!
— Не, недей…
— Хайде, не се занасяй, нищо няма да ти стане от още една. Какво да бъде? Същото, нали?
— Ами… тъй да бъде.
— François, повтори го!… Ще запалиш ли, Томи?
Игнейшъс Галахър извади кутия с пури. Двамата приятели запалиха и запуфкаха мълчаливо, докато им поднесоха питието.
— Виж какво ще ти кажа — рече Игнейшъс Галахър, като се измъкна подир време от облаците дим, зад които се бе скрил. — Объркан свят! Говорим за безнравственост? Слушал съм за такива случаи — впрочем, какво казвам? — виждал съм такива случаи на… безнравственост…
Игнейшъс Галахър замислено засмука пурата си, сетне невъзмутимо, като историк, започна да описва пред своя приятел покварата, която се ширела в чужбина. Той набързо изреди пороците на много столици и изглеждаше склонен да присъди палмата на първенството на Берлин. Не можел да твърди със сигурност за някои неща (за тях бил слушал от приятели), но други знаел от личен опит. Не щадеше нито чин, нито титла. Разголи много от тайните на европейските манастири, описа някои модни пороци на висшето общество и завърши, като му разказа с подробности скандалната история за някаква английска херцогиня — история, за която положително знаеше, че е вярна. Малкия Чандлър се смая.
— Ех, нашият стар Дъблин си я кара полечка-лечка — продължи Игнейшъс Галахър, — за такива работи никой не е и чувал.
— Скучно трябва да ти е тук — забеляза Малкия Чандлър — след всичко, което си видял.
— Как да ти кажа — отвърна Игнейшъс Галахър, — просто е отмора да се върнеш тук, разбираш ме, нали? И в края на краищата това е родината, както му е думата, не е ли така? Щеш не щеш, нещо все те тегли към нея. Човещина… Но разкажи ми нещо за себе си. Хоган ми каза, че си вкусил от… брачното блаженство. Преди две години, така ли?
Малкия Чандлър се изчерви и се усмихна.
— Да — потвърди той. — Ожених се миналия май преди година.
— Значи още не е много късно да ти честитя — рече Игнейшъс Галахър. — Не знаех адреса ти, инак щях още навремето да пиша.
Той подаде ръка и Малкия Чандлър я стисна.
— И тъй. Томи — продължи другият, — пожелавам на теб и на семейството ти всичко най-хубаво, стари момко, цял куп пари и смърт да не видиш, докато аз не те застрелям. Това са пожелания на искрен приятел, на стар приятел. Вярваш ми, нали?
— Вярвам ти — рече Малкия Чандлър.
— Бебешори? — запита Игнейшъс Галахър.
Малкия Чандлър пак се изчерви.
— Имаме едно дете — рече той.
— Син или дъщеря?
— Момченце.
Игнейшъс Галахър шумно плесна приятеля си по гърба.
— Браво! — похвали го той. — Не съм се съмнявал в тебе, Томи.
Малкия Чандлър се усмихна, вгледа се смутено в чашата си и захапа долната си устна с три бели като на дете зъба.
— Надявам се, ще ни погостуваш някоя вечер, преди да си отидеш — покани го той. — Жена ми много ще се радва. Ще си попеем.
— Много ти благодаря, стари момко — каза Игнейшъс Галахър. — Съжалявам, че не се видяхме по-рано. Но аз си заминавам утре вечер.
— А тази вечер…
— Страшно съжалявам, момчето ми. Там е работата, че съм дошъл тук с един познат, много интересна личност, и се уговорихме да отидем на карти. Да не беше това…
— Е, в такъв случай…
— Но чакай да видим — внимателно рече Игнейшъс Галахър. — Догодина пак може да прескоча за малко, щом веднъж счупих леда. Само ще отложа удоволствието.
— Добре — съгласи се Малкия Чандлър. — Следващия път непременно ще ни дойдеш на гости. Разбрахме се, нали?
— Дадено! Дойда ли догодина, parole d’honneur[48 — Честна дума (фр.).].
— И за да полеем сделката — подзе Малкия Чандлър, — ще вземем още по една.
Игнейшъс Галахър извади голям златен часовник и го погледна.
— Нали ще е последна? — рече той. — Защото, както знаеш, имам среща.
— Да, да, разбира се — каза Малкия Чандлър.
— Добре тогава — съгласи се Игнейшъс Галахър. — Нека пийнем още по една за deoc an doruis[49 — За сбогом. Буквално: „питието на вратата“ (ирл.).] — нали върви добре по вашенски за едно уиски?
Малкия Чандлър поръча питието. Руменината, която малко преди това бе плъзнала по бузите му, сега заливаше цялото му лице. От всяка дреболия се изчервяваше: заливаше го топлина и възбуда. Трите малки уискита го бяха ударили в главата и силната пура на Галахър бе замътила мозъка му, защото беше с крехко здраве и пиеше от дъжд на вятър. Да се срещне с Галахър след тия осем години, да бъде заедно с Галахър в „Корлес“ сред шум и светлини, да слуша историйките на Галахър и за кратко време да изживее с Галахър перипетиите на неговия скитнишки и славен живот, бе за него истинско приключение, което наруши равновесието на чувствителната му натура. Той остро усещаше голямата отлика между своя живот и живота на приятеля му и това му се струваше несправедливо. Галахър стоеше по-долу от него и по произход, и по образование. Уверен бе, че има сили да постигне нещо повече от онова, което приятелят му бе постигнал или изобщо би могъл да постигне, нещо по-високо от просташката журналистика, стига само да му се удадеше случай. Какво му пречеше? Злощастната плахост? Искаше да се реабилитира по някакъв начин, да отстои мъжкото си достойнство. Разбираше какво се крие зад отказа на Галахър да приеме поканата му. Галахър просто го удостояваше с приятелското си разположение точно както удостояваше Ирландия със своето посещение.
Барманът донесе питието. Малкия Чандлър тикна едната чаша към приятеля си и бойко взе другата.
— Знам ли? — рече той, като вдигна чашата. — Като дойдеш догодина, може би ще имам удоволствието да пожелая дълъг живот и много щастие на господин и госпожа Игнейшъс Галахър.
Както пиеше, Игнейшъс Галахър изразително смигна над ръба на чашата си. След като отпи глътка-две, той решително млясна, остави чашата и рече:
— Няма такава опасност, момчето ми. Първо ще си поживея, ще видя нещичко от живота и едва тогава ще си сложа главата в торбата, ако изобщо някога го сторя.
— И това ще стане някой ден — спокойно каза Малкия Чандлър.
Игнейшъс Галахър извърна оранжевата си връзка и оловносивите си очи право към лицето на своя приятел.
— Тъй ли мислиш? — рече той.
— Ще си сложиш главата в торбата — решително повтори Малкия Чандлър — като всеки друг, стига да попаднеш на свястно момиче.
Бе изрекъл тия думи малко по-натъртено и съзнаваше, че се е издал; но макар руменината по бузите му да се бе сгъстила, той не отмести очи от вторачения взор на своя приятел. Галахър го погледа известно време, сетне каза:
— Ако все пак някога се случи, можеш да се обзаложиш на халкичката си, че няма да има никакво цуни-гуни. Решил съм да се оженя за пари. Тя или ще има добра и тлъста сметчица в банката, или много й здраве.
Малкия Чандлър поклати глава.
— Слушай, приятел — разгорещено възкликна Игнейшъс Галахър. — Ти какво си мислиш? С пръстче да мръдна, и още утре ще имам и жената, и парите. Не вярваш ли? Знам аз как стоят нещата. Има стотици — какво казвам? — има хиляди богати немкини и еврейки, гъбави с пари, които ще подскокнат от радост… Почакай малко, момчето ми; ще видиш дали няма да си изиграя картите както трябва. Ти мене слушай: намисля ли нещо, здраво пипам. Почакай, ще видиш.
Той надигна чаша, допи питието и шумно се изсмя. Сетне се загледа умислено пред себе си и заговори с по-спокоен тон:
— Много не съм се разбързал. Те могат да почакат. Никак не ми се ще да се вържа с една жена, нали ме разбираш?
Той помръдна с уста, сякаш опитваше нещо, сетне направи недоволна гримаса.
— Трябва първо да поотлежа — рече той.
………………………………………………
Малкия Чандлър седеше с дете на ръце в стаичката до антрето. Те нямаха слугиня за икономия, но Моника, по-младата сестра на Ани, идваше заран за час-два и вечер за час-два, за да помага. Ала Моника отдавна си бе отишла. Беше девет без четвърт. Малкия Чандлър бе закъснял за вечеря и при това бе забравил да купи на Ани кафе от „Бюли“. Естествено, тя бе в лошо настроение и му отговаряше едносрично. Каза, че ще мине и без чай, но като наближи времето, когато затваряха дюкянчето на ъгъла, реши сама да отиде за чай и захар. Сръчно положи спящото дете в ръцете му и рече:
— Дръж. Гледай да не го събудиш.
Малка лампичка с бял порцеланов абажур стоеше на масата и хвърляше светлина върху фотопортрет, поставен в рогова рамка. Беше портретът на Ани. Малкия Чандлър го погледна и задържа очи върху тънките свити устни. Беше облечена в бледосинята лятна блуза, която й бе подарил една събота. Дал бе за нея десет шилинга и единайсет пенса; но колко нерви му бе струвала тя! Как бе страдал оня ден, когато чакаше пред вратата магазинът да се поопразни, сетне, когато застана пред щанда и се мъчеше да изглежда спокоен, докато момичето трупаше дамски блузи пред него, когато плащаше на касата и забрави да си вземе рестото, а касиерката го викна обратно, и накрая, когато на излизане от магазина, за да прикрие изчервяването си, сведе очи уж да види добре ли е завързан пакетът. Като отнесе блузката вкъщи, Ани го целуна и рече, че била много хубава и модна. Но щом чу цената, тя хвърли блузата на масата и каза, че било пладнешки грабеж да вземат десет шилинга и единайсет пенса за нея. Отпърво искаше да я върне в магазина, но реши да я изпробва и остана възхитена, особено от линията на ръкавите, сетне го целуна и каза, че било много мило от негова страна да помисли за нея.
Хм!…
Той се вгледа хладно в очите на портрета и те отвърнаха с хладен поглед. Безспорно, хубавички бяха, а и самото лице бе хубавко. Но сега той откри нещо пошло в чертите. Защо бе тъй неодухотворено и благовъзпитано? Спокойствието в погледа й почна да го дразни. Очите й го отблъскваха и предизвикваха: нямаше страст в тях, нямаше възторг. Той си припомни думите на Галахър за богатите еврейки. Ония тъмни ориенталски очи, мина му през ума, колко са пълни със страст, със сластен копнеж!…
