Сам се сепна от въпроса и уплашено огледа стаята. Хубавите мебели, които бе купил за дома си на изплащане, сега му се видяха пошли. Лично Ани ги бе избирала и те му напомниха за нея. Бяха прекалено предвзети и благообразни. У него взе да се заражда някаква глуха злоба срещу живота, който водеше. Не можеше ли да побегне от своя малък дом? Нима бе вече късно да започне нов живот, смело и славно като Галахър? Какво му пречеше да отиде в Лондон? Мебелите още не бяха изплатени. Само да можеше да напише една книга и да я издадат, така би могъл да си пробие път.

На масата пред него лежеше томче със стихове от Байрон. Внимателно, за да не събуди детето, той го разтвори с лявата си ръка и зачете първото стихотворение:

Утихна вятърът и вечерта
заглъхна над леса, когато спрях
край гроба Маргаритин и цветя
разхвърлих върху свидния й прах.[50 — Първата строфа от стихотворението, което в повечето издания стои начело на стихосбирката „Безделни часове“.]

Той поспря. Усещаше ритъма на стиховете край себе си. Колко меланхолични бяха те! Би ли могъл и той да пише така, да изрази в стихове меланхолията на своята душа? Толкова много неща искаше да обрисува: например чувството, което бе изпитал преди няколко часа на Гратъновия мост. Да можеше само отново да се върне към онова настроение…

Детето се събуди и почна да плаче. Той извърна очи от страницата и се опита да го умири. Започна да го люлее на ръце, но то заплака още по-пискливо. Залюля го по-бързо, а в това време очите му зачетоха второто четиристишие:

И земната ти плът, бидейки пръст,
в килията лежи…

Нямаше смисъл. Не можеше да чете. Нищо не можеше да върши. Плачът на детето пронизваше тъпанчетата на ушите му. Нямаше смисъл. Нямаше никакъв смисъл. Той бе затворник до живот. Ръцете му трепереха от гняв и внезапно, навеждайки се към лицето на детето, той кресна:

— Стига!

Детето поспря за миг, сгърчи се от страх и почна да пищи. Той скочи от стола и бързо се заразхожда напред-назад из стаята с детето на ръце. То се разхълца сърцераздирателно, като се давеше по за пет-шест секунди, сетне отново се разхълцваше. Тънките стени на стаята трепереха. Опита се да го поуспокои, но то се разхълца още по-конвулсивно. Той се вгледа в сгърченото и потръпващо личице и започна да се тревожи. Детето изхълца седем пъти поред и от уплаха той го притисна до гърдите си. Ами ако умре!…

Вратата се отвори с трясък и в стаята задъхана се втурна млада жена.

— Какво му е! Какво му е! — викна тя.

Като дочу майчиния си глас, детето нададе още по-страшен вой.

— Нищо му няма, Ани… нищо му няма… разплака се.

Тя захвърли пакетите на пода и грабна детето от ръцете му.

— Какво си му направил? — викна тя и свирепо го изгледа.

Малкия Чандлър издържа за миг вторачения й поглед и сърцето му се сви на топка, като видя омразата в очите й. Сетне заекна:

— Нищо му няма… то… то… почна да плаче… не можех… Нищо не съм му направил… Какво?…

Без да му обръща внимание, тя тръгна нагоре-надолу из стаята, здраво прегърнала детето в ръце, като тихо шепнеше:

— Малкото ми мъжле! Пишончето на мама! Хайде, маминото! А-а-а!… Нани-на! Милото ми агънце!… А-а-а!

Малкия Чандлър почувства, че бузите му се обагрят от срам, и се дръпна встрани от светлината на лампата. Той стоеше и слушаше, а плачът на детето ставаше все по-слаб и по-слаб. И очите му се напълниха със сълзи на разкаяние.

Схватки[51 — Оригиналното заглавие на разказа — Coonterparts — би могло да се преведе още „Двойници“, „Съответствия“ или „Дубликати“ в зависимост от това дали заглавието се схваща във връзка с характерологията и психологизма, строежа на разказа или дейността на героя в първата част. В случая запазихме експресивното решение на А. Христофоров, което стои по-близо до социалнополитическото напрежение и конфликта в разказа: между проанглийския, предимно протестантски Север и католическия Юг; между Англия и зависима Ирландия; между работодателя с божествени атрибути (името Алейн подсказва „Всевиждащ“) и Човека Фарингтън и влиянието на социално-политическия гнет върху характера и поведението на героя. В отношението на Джойс прозира чеховски хуманизъм — в писмо до брат си той пише: „Както знаеш, аз ненавиждам деспотизма, но ако много мъже са зверове, такива ги прави атмосферата, в която живеят (vide «Схватки»), и малко жени и домове могат да удовлетворят копнежа им за щастие.“]

Звънецът ядно иззвъня и когато госпожица Паркър отиде до тръбата, яден глас с пронизващ ълстърски акцент кресна от фунията:

— Пратете Фарингтън при мен!

Госпожица Паркър се върна при машината си и каза на мъжа, който пишеше на бюрото си:

— Господин Алейн ви вика горе.

Човекът измърмори под нос в ада да се продъни! и бутна стола си назад, за да стане. Като се изправи на крака, изглеждаше висок и много едър. Имаше умърлушено лице с тъмновинен цвят и руси вежди и мустаци; очите му бяха леко изпъкнали и бялото им беше мръснобяло. Той вдигна преградната дъска, заобиколи клиентите и с тежка стъпка напусна канцеларията.

Потътри се тежко нагоре по стълбището до втората площадка, където на една врата висеше месингова плоча с надпис г-н АЛЕЙН. Тук той поспря, задъхан от умора и раздразнение, сетне почука. Пискливият глас извика:

— Влезте!

Човекът влезе в стаята на господин Алейн. Почти в същия миг господин Алейн — дребно човече, което носеше очила с позлатени рамки връз гладко избръснатото лице — стрелна глава над цял куп книжа. Главата му бе толкова розова и плешива, че приличаше на голямо яйце, снесено върху книжата. Господин Алейн не загуби нито секунда.

— Фарингтън? Какво значи това? Защо трябва винаги да съм недоволен от вас? Мога ли да ви запитам защо не сте снели препис от оня договор между Бодли и Къруан? Нали ви казах, че трябва да е готов до четири?

— Но господин Шели каза, сър…

— Господин Шели каза, сър… Слушайте добре какво ви казвам аз, а не какво господин Шели каза, сър. Винаги си намирате някакво извинение, за да клинчите от работа. Имайте предвид, че ако договорът не бъде преписан до довечера, ще уведомя господин Кросби… Сега ясно ли е?

— Да, сър…

— Сега ясно ли е?… И още нещо. Отваряйте си ушите, не говоря на стената. Разберете веднъж завинаги, че за обед ви се дава половин час, а не час и половина. По колко ястия си поръчвате, питам аз… Сега разбрахте ли ме?

— Да, сър.

Господин Алейн пак наведе глава над купчината книжа. Човекът впери поглед в излъскания череп, който ръководеше делата на „Кросби & Алейн“, преценявайки неговата трошливост. Пристъп на ярост задави за миг гърлото му и премина, като остави подир себе си остро чувство на жажда. Човекът позна това чувство и реши, че трябва здравата да си пийне тая нощ. Отминала бе първата половина на месеца и ако смогнеше да приготви оня препис навреме, може би господин Алейн щеше да му даде авансов ордер за касиера. Стоеше неподвижен, вперил поглед в главата над купчината книжа. Изведнъж господин Алейн взе да рови из книжата, търсейки нещо. Сетне, сякаш едва сега забелязал присъствието на човека, той пак стрелна глава нагоре и рече:

— Ее? Цял ден ли ще стърчите тука? Честна дума, Фарингтън, вие никак, ама никак не си давате труд!

— Чаках да видя…

— Няма какво да чакате. Вървете долу и се залавяйте за работа.

Човекът тръгна с тежки стъпки към вратата и на излизане от стаята чу господин Алейн да вика, че ако договорът не бъде преписан до вечерта, господин Кросби ще бъде уведомен.

Той се върна на бюрото си в долната канцелария и преброи колко страници му остават. Взе перото и го натопи в мастилото, но продължи да се взира глуповато в последните думи, които бе написал: В случай че горепоменатият Бърнард Бодли бъде… Здрачът припадаше и само подир няколко минути щяха да запалят светилния газ: тогава би могъл да пише. Чувстваше нужда да угаси жаждата в гърлото си. Надигна се от бюрото, вдигна пак преградката и тръгна да излезе от канцеларията. На излизане главният писар го изгледа въпросително.

— За минутка само, господин Шели — рече човекът и означи с пръст целта на пътешествието си.

Главният писар хвърли поглед към окачалката с шапките, но като видя, че всички са на местата си, не направи друга забележка. Щом излезе от стаята, човекът измъкна от джоба си кариран овчарски каскет, наложи го и бързо припна надолу по паянтовото стълбище. От уличната врата той продължи крадешком по вътрешната страна на плочника към близкия ъгъл и веднага хлътна в някакъв вход. Сега се намираше в безопасност в задната стая на „О’Нийл“ и пламналото му лице с цвят на тъмно вино или тъмно месо запълни прозорчето към тезгяха.

— Пат, налей халба портер, ти си мой човек! — викна той.

Келнерът му донесе халба бира. Човекът я изпразни на един дъх и поиска да му дадат зрънце кимион[52 — За да не го усетят по дъха.]. Положи едно пени на тезгяха и като остави келнера да го търси пипнешком в сумрака, напусна тоя уют, както бе влязъл, крадешката.

Тъмата, примесена с гъста мъгла, взимаше връх над февруарския сумрак и лампите по улица „Юстъс“ бяха вече запалени. Човекът тръгна нагоре покрай самите стени и като приближи вратата на кантората, взе да се пита би ли могъл да свърши преписа навреме. По стълбището в носа го лъхна остър влажен аромат на парфюм: очевидно госпожица Делакур бе дошла, докато е бил навън, в „О’Нийл“. Той пак натика каскета си в джоба и с разсеян вид влезе в канцеларията.

— Господин Алейн ви търси няколко пъти — строго му рече главният писар. — Къде бяхте?

Човекът стрелна с поглед двамината клиенти, застанали пред гишето, сякаш намекваше, че тяхното присъствие не му позволява да отговори. Тъй като и двамата клиенти бяха мъже, главният писар си позволи да се изсмее.

— Тия номера не ми минават — рече той. — Пет пъти на ден е малко множко… Хайде, не се потривайте, ами намерете за господин Алейн копие от преписката ни по делото Делакур.

Това отношение към него пред клиенти, търчането нагоре по стълбите и бирата, която бе гаврътнал тъй набързо, объркаха