Когато затвориха „Шотландците“, те се прехвърлиха при Мълиган. Настаниха се в задния салон и О’Халоран поръча на всеки по едно малко греяно. Вече се чувстваха размекнати и разнежени. Фарингтън тъкмо заръчваше още по едно на всички, когато Уедърс се върна при тях. За облекчение на Фарингтън тоя път той изпи чаша портер. Финансите намаляваха, но още имаха достатъчно да продължат. Изведнъж влязоха две млади жени с големи шапки ведно с млад мъж в кариран костюм и се настаниха близо до тях. Уедърс ги поздрави и каза на компанията, че са от „Тиволи“. Фарингтън час по час поглеждаше към една от двете млади жени. Имаше нещо поразително в нейната външност. Грамаден шарф от пауновосин муселин бе увит около шапката й и завършваше с огромна фльонга под брадичката, а ръкавиците й бяха светложълти и стигаха до лактите. Фарингтън се бе втренчил с възхищение в пълничката ръка, която тя движеше твърде често и много грациозно; и когато подир някое време тя отвърна на погледа му, той още повече се възхити от големите й кафяви очи. Косият й предизвикателен поглед го зашеметяваше. Тя погледна на няколко пъти към него и когато спътниците й тръгнаха да си вървят, роклята й леко бръсна стола му и тя каза: O, pardon — с лондонски акцент. Проследи я с очи, докато излизаше от салона, с надеждата, че ще извърне глава, но остана разочарован. Взе да проклина безпаричието си, да проклина и всички почерпки, които бе заплатил, и особено всичките чаши уиски със сода, изпити от Уедърс за негова сметка. Най мразеше навлеците, муфтаджиите. Тъй бе ядосан, че загуби нишката на разговора, поведен от приятелите му.
Когато Пади Ленард го назова по име, той схвана, че разправят кой колко е як. Уедърс им показваше бицепса си и тъй се хвалеше, че другите двама бяха поканили Фарингтън да защити националната им чест. И така, Фарингтън засука ръкав и им показа своя бицепс. Разгледаха двете ръце, сравниха ги и накрая решиха, че трябва да премерят сили. Поразтребиха масата, двамата опряха лакти връз нея и вкопчиха ръце. Щом Пади Ленард кажеше хайде — всеки от тях трябваше да се опита да свали ръката на другия до масата. Фарингтън изглеждаше сериозен и пълен с решителност.
Схватката започна. След около тридесет секунди Уедърс бавно сведе ръката на противника си до масата. Лицето на Фарингтън, и бездруго тъмновинено на цвят, още повече потъмня от гняв и от унижението, че е победен от някакво пале.
— Не бива да натискате с тялото. Играйте честно — рече той.
— Кой не играе честно? — отвърна другият.
— Хайде пак. Две от три.
Схватката започна отново. Вените изпъкнаха по челото на Фарингтън, а бледото лице на Уедърс доби божурен оттенък. И китките, и лактите им трепереха от усилието. След дълга борба Уедърс за втори път бавно сведе ръката на противника си до масата. Сред зрителите се разнесе одобрителен шепот. Келнерът, застанал до масата, кимна с рижата си глава към победителя и с глупава фамилиарност рече:
— Да, това му е цаката!
— Кво разбираш ти бе? — свирепо му се сопна Фарингтън. — Я си затваряй плювалника!
— Шт, шт — рече О’Халоран, като забеляза гнева, изписан по лицето на Фарингтън. — Плаща, момчета! Да пийнем по глътка и да си вдигаме чуковете.
Един много навъсен човек стоеше на ъгъла при моста „О’Конъл“ в очакване малкият сандимаунтски трамвай да го откара вкъщи. Беше пълен със затаен гняв и жажда за мъст. Чувстваше се унижен и недоволен: дори пиян не беше; и в джоба си имаше само две пенита. Проклинаше всичко и всички. Здравата се беше натопил в службата, заложил бе часовника си и бе профукал всичко, а дори не се бе напил. Отново го налегна жажда и той пак закопня за топлата и душна пивница. Беше загубил славата си на каяк, на два пъти бе победен от някакво си хлапе. Сърцето му кипеше от ярост, а като си припомни жената с голямата шапка, как роклята й бръсна неговия стол и нейното pardon, едва не се задуши от бяс.
Трамваят го стовари на „Шелбърн-роуд“ и той повлече огромното си тяло в сянката на казармената ограда. Противно му бе да се прибере вкъщи. Влезе през черния вход, но в кухнята нямаше никой, а и огънят в печката бе почти загаснал. Той кресна нагоре по стълбите:
— Ада! Ада!
Жена му, дребна женица с остри черти на лицето, тормозеше мъжа си, когато бе трезвен, и бе тормозена от него, когато бе пиян. Имаха пет деца. По стълбите надолу припна малко момченце.
— Кой е? — рече човекът, взирайки се в тъмата.
— Аз, тате.
— Кой си ти? Чарли?
— Не, тате. Том.
— Къде е майка ти?
— Отиде на черква.
— Отишла… А сети ли се да ми остави нещо за вечеря?
— Да, тате. Аз…
— Запали лампата. Защо в кухнята е тъмно? Другите легнаха ли?
Докато момченцето запали лампата, човекът тежко се тръшна на стола. Почна да имитира говора на синчето си и заповтаря повече на себе си: На черква! На черква отишла, моля ви се! Когато лампата светна, той удари с юмрук по масата и викна:
— Къде ми е вечерята?
— Аз… аз ще я приготвя, тате — рече момченцето.
Човекът разярено скочи на крака и посочи огъня.
— На тоя огън? Оставил си огъня да изгасне. Бога ми, сега ще ти дам да разбереш!
Той отиде до вратата и грабна бастуна, оставен зад нея.
— Ще ти дам да разбереш как се оставя огънят да загасне! — рече той и запретна ръкава си, за да не му пречи.
Момченцето извика: О, тате! — сетне взе да скимти и да тича около масата, но човекът тръгна по него и го хвана за дрехата. Момченцето отчаяно се заоглежда на всички страни, но като не намери начин да се спаси, падна на колене.
— На сега, та пак да оставяш огъня да загасне! — рече човекът и яростно го шибна с бастуна. — На ти и тоя, и тоя, кутре такова!
Момчето силно изписка от болка, когато бастунът се впи в бедрата му. Сбра ръчички високо във въздуха и гласът му затрепери от страх.
— Ах, тате — проплака то. — Не ме бий, тате! И аз… аз… ще кажа една Аве Мария за тебе… ще кажа една Аве Мария за тебе, тате, само не ме бий… Ще кажа една Аве Мария…
Пръст[55 — Зад класическата за прозата на натурализма обстановка — героинята живее в общежитие на превъзпитани проститутки или, ако си послужим с думите на Джойс, сред „грешни и паднали жени, събрани от благотворителен комитет, за да перат мръсните ни ризи“ — в разказа прозира интересна символика, свързана с фолклора и християнската митология. Заглавието намеква за известното „пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит., 3, 19) и е свързано с играта на децата в края на разказа. Действието се развива вечерта срещу празника Всех святих, когато според поверията се появявали вещици, и читателят ще забележи, че външно героинята прилича на вещица. Името й, ведно с характера и отношението на околните към нея („миротворка“, „майка“), подсказва аналогия с Богородица. Най-важна обаче е аналогията с Бедната стара жена, или Ирландия: Мария работи при протестанти, от които е финансово зависима, а и портмонето й е подарък от Белфаст; търговците я унижават, ласкателствата на военния — объркват; „синовете“ й — по правило пияни — са в раздор, каква „миротворка“ е Мария? При играта тя избира смъртта и молитвеника: бедна Ирландия!…]
Икономката й бе разрешила да излезе веднага щом жените си изпият чая, и Мария нетърпеливо очакваше свободната си вечер. Кухнята светеше от чистота: готвачката рече, че човек би могъл да се огледа в медните казани. В печката гореше весел огън, а на една от масите бяха наредени четири големшки квасени питки. Тия питки изглеждаха цели, но по-отблизо се виждаше, че са нарязани равномерно на дълги дебели резени, готови за раздаване с чая. Мария сама ги бе нарязала.
Мария беше от дребна по-дребна на ръст, но имаше много дълъг нос и много дълга брадичка. Говореше малко носово и винаги успокоително: Да, мила моя и Не, мила моя. Винаги нея пращаха, когато жените се сдърпваха за коритата, и тя винаги успяваше да ги умири. Веднъж икономката й рече:
— Мария, ти си истинска миротворка[56 — „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат., 5, 9).]!
И помощницата на икономката, и двете дами от управата бяха дочули тия похвални думи. А и Рижа Шашавата все казваше, че ако не била Мария, кой знае какво щяла да стори на онова глухонямо чучело, дето се грижи за ютиите. Мария всички я обичаха.
Жените щяха да вечерят към шест и тя би могла да излезе още преди седем. Двайсет минути от Болзбридж до Колоната; двайсет минути от Колоната до Дръмкондра: и двайсет минути за покупките. Щеше да стигне преди осем. Тя извади портмонето си със сребърната закопчалка и отново прочете думите Подарък от Белфаст. Това портмоне й беше много скъпо, тъй като Джо й го бе донесъл преди пет години, когато той и Алфи ходиха на екскурзия в Белфаст навръх свети Дух. В портмонето имаше две половин крони и няколко медни петачета. След като си плати трамвая, щяха да й останат чисти пет шилинга. Каква хубава вечер ще прекарат и децата ще пеят! Само дано Джо да не си дойде пиян. На човек не приличаше, като се напие.
Той често я бе карал да дойде да живее при тях; но тя се боеше, че ще им пречи (макар жената на Джо да бе толкова добра с нея), пък и беше привикнала с живота в пералнята.
