От време на време в замяна на неговите теории тя му разказваше по нещичко из собствения си живот. Подканваше го с почти майчинска загриженост напълно да й разкрие душата си: стана негова изповедница. Той й разправи, че известно време бил посещавал събранията на една ирландска социалистическа партия, но се чувствал чужда птица сред десетките трезви работници в някаква мансарда, осветявана от слаба газена лампа. Когато партията се разцепила на три отделни фракции, всяка със свой отделен водач и в своя мансарда, той престанал да посещава събранията[66 — Вероятно става дума за Ирландската социалистическа републиканска партия, основана в 1896 г. от Джеймс Конъли. Английският историк марксист Т. А. Джаксън отбелязва, че независимо от влиянието на Конъли партията не успява да спечели много привърженици извън Дъблин и Корк и в началото на века се разпада, след като Конъли бива принуден да емигрира. Приблизително по същото време, когато работи над разказа, Джойс пише на брат си: „Ти често проявяваш враждебно отношение към социалистическите ми въжделения. Но нима не ти е ясно, че забавянето на пролетарската еманципация би означавало настъпление на клерикалната, аристократическата и буржоазната реакция, завой към тирания.“]. Разискванията на работниците, каза й той, се водели с прекалено плах тон; прекомерен интерес отдавали на въпроса за надниците. Той чувствал, че те са груби материалисти и въстават срещу реда, създаван от едно свободно време, с което те не разполагат. Нямало никакви изгледи, каза й той, през следващите няколко века в Дъблин да се разрази социална революция.
Тя го запита защо не запише мислите си. За какво, отвърна той със сдържано презрение. За да се състезава с фразьори, неспособни да разсъждават последователно в продължение на шестдесет секунди? Да се подложи на критиката на затъпелите еснафи, които поверяват своя морал на полицая и художествения си вкус — на импресариото?
Той често посещаваше малката им вила извън Дъблин; и често прекарваха вечерите си сами. Лека-полека, с постепенното преплитане на мислите им, те почнаха да водят разговори на не тъй отвлечени теми. Общуването с нея беше за него като благотворна почва за някое екзотично растение. Тя често оставяше тъмата да ги обгради и дълго не палеше лампата. Тъмната и тиха стая, тяхното усамотение и музиката, която продължаваше да трепти в ушите им, сближаваше душите им. Тая близост го възвисяваше, изглаждаше ъгловатия му нрав и обогатяваше вътрешния му живот. Понякога той долавяше, че сам се вслушва в собствения си глас. Струваше му се, че в нейните очи ще се въздигне до ангелски чин; но като привързваше жарката натура на своята приятелка все по-тясно към себе си, той дочуваше някакъв странен безличен глас — неговия собствен, — който твърдеше, че човешката душа е неизличимо самотна. Ние не можем да се отдадем другиму, казваше гласът: на себе си принадлежим. Тези разговори завършиха с това, че една вечер, през която тя бе проявила не един признак на необичайна възбуда, госпожа Синико страстно грабна ръката му и я притисна до бузата си.
Господин Дъфи бе твърде изненадан. Това тълкуване на думите му го разочарова. Той не я посети цяла седмица; сетне й писа и я замоли да се срещнат. Понеже не желаеше последният им разговор да бъде смущаван от влиянието на разрушената им изповедня, те се срещнаха в малка сладкарница близо до вратите на парка. Беше студен есенен ден, но въпреки студа те вървяха цели три часа нагоре-надолу по алеите на парка. Уговориха се да преустановят всякакви сношения: всяка връзка, каза той, вещае скръб. Като излязоха от парка, те мълком тръгнаха към трамвая; но сега тя почна тъй силно да трепери, че опасявайки се от нова криза у нея, той набързо се сбогува и я остави сама. Подир няколко дни получи пакет, в който тя му връщаше книгите и нотите.
Изминаха четири години. Господин Дъфи се бе върнал към своя безметежен живот. Стаята му все тъй свидетелстваше за любовта му към реда. Няколко нови музикални пиеси обременяваха етажерката за ноти в гостната, а върху рафтовете личаха два тома от Ницше: „Тъй рече Заратустра“ и „Веселата наука“[67 — Самоиронията в портрета на г-н Дъфи показва, че Джойс рано успява да преодолее юношеското си увлечение по ницшеанската мода.]. Той вече рядко вписваше нещо в снопчето листове в писалището. Една от мислите, написана два месеца подир последния му разговор с госпожа Синико, гласеше: Любовта между двама мъже е невъзможна, понеже не бива да има полово сношение, а приятелството между мъж и жена е невъзможно, защото трябва да има полово сношение. Престана да ходи на концерти, за да не би да я срещне. Баща му се помина; младшият съдружник в банката излезе в оставка. А той все още отиваше всяка заран с трамвай в града и всяка вечер се връщаше пеша вкъщи след скромна вечеря на улица „Хановерска“, при която за десерт прочиташе вечерния вестник.
Една вечер, тъкмо когато се канеше да сложи къс солено говеждо със зеле в устата си, ръката му се спря във въздуха. Очите му се заковаха в едно съобщение във вечерния вестник, който бе подпрял на гарафата за вода. Той положи хапката си в чинията и внимателно зачете. Сетне изпи чаша вода, отмести чинията, сгъна вестника на две отпреде, между лактите си, и на няколко пъти препречете текста. Зелето в чинията му се залои. Сервитьорката дойде при него и го попита да не би храната му да не е приготвена както трябва. Той каза, че е добра, и с мъка, изяде няколко хапки. Сетне плати сметката и излезе.
Крачеше бързо в ноемврийския сумрак, като почукваше равномерно по земята с дебелия си лесков бастун, а от страничния джоб на тясното му двуредно пардесю едва се подаваше сдипленият жълтеникав брой на „Куриер“[68 — В оригинала „Mail“ — консервативен вестник, противник на патриотичното движение.]. Като навлезе в усамотения път, който води от парка към Чаплизод, той забави ход. Бастунът му не почукваше тъй строго по земята, а дъхът му, сега неравномерен и звучащ почти като въздишка, се сгъстяваше на пара в зимния въздух. Щом стигна до жилището си, той веднага се качи в своята спалня и като извади вестника от джоба си, отново зачете при гаснещата виделина на прозореца. Не четеше на глас, а само мърдаше устни, както правят свещениците, когато четат молитвите secreto[69 — Така свещеникът чете първата част от евхаристийната молитва.]. Ето самото антрефиле:
КОНЧИНА НА ДАМА КРАЙ СИДНИ ПАРЕЙД
Прискърбен случай
Днес в градската болница на Дъблин помощник-следователят (в отсъствието на г-н Леверет) проведе разследване за причините на смъртта на покойната госпожа Емили Синико, четиридесет и три годишна, убита вчера привечер на гара Силни Парейд. Данните сочат, че при опит да прекоси линията покойната дама е била блъсната от локомотива на пътническия влак, пристигащ в десет часа от Кингстън, и е получила наранявания в главата и в дясното рамо, вследствие на които е настъпила смъртта.
Машинистът Джеймс Ленън заяви, че е на служба в железниците от петнадесет години. Щом чул свирката на диспечера, той пуснал в движение машината, но само след секунда-две я спрял, защото чул силни викове. Влакът се движел бавно.
П. Дън, преносвач на гарата, заяви, че в момента, когато влакът потеглял, видял как една жена се опитва да прекоси линията. Той се втурнал към нея и се развикал, но още преди да я стигне, тя била подхваната от буфера на локомотива и паднала на земята.
Съдебен заседател: Видяхте ли дамата да пада? Свидетелят: Да.
Сержант Кроли от полицията даде клетвени показания, в смисъл че като пристигнал там, намерил покойната да лежи на перона очевидно мъртва. Той разпоредил да отнесат тялото в чакалнята в очакване да пристигне линейка.
Полицай 57 потвърди гореказаното.
Д-р Халпин, помощник-хирург в градската болница на Дъблин, заяви, че покойната е получила фрактури на две долни ребра и тежки контузии по дясното рамо. При падането главата й е била наранена отдясно. Нараняванията не били достатъчни, за да причинят смъртта на човек в нормално състояние. Според него смъртта по всяка вероятност е настъпила поради шока, предизвикал внезапно спиране действието на сърдечния мускул.
Г-н Х. Б. Патерсън Финли изрази дълбоки съжаления за произшествието от името на железопътната компания. Компанията винаги вземала всички възможни предохранителни мерки, за да възпрепятства прекосяването на релсите от пътници, освен по съответните надлези както чрез поставянето на обяви във всички гари, така и чрез употребата на автоматични бариери при прелезите. Покойната имала навика късно през нощта да прекосява линиите от един перон до друг и предвид на някои други обстоятелства в случая той не мисли, че железопътните служители имат някаква вина.
Капитан Синико, от Лиовил, Сидни Парейд, съпруг на пострадалата, също даде показания. Той заяви, че покойната е негова съпруга. Той не бил в Дъблин по време на злополуката, тъй като едва тая заран пристигнал от Ротердам. Двамата били женени от двадесет и две години и живеели щастливо допреди две години, когато у жена му се забелязали отклонения от дотогавашните й строго трезви навици.
Г-ца Мери Синико заяви, че напоследък майка й честичко излизала вечерно време, за да си купува алкохол. Тя, свидетелката, често се била опитвала да повлияе на майка си и я карала да се зачисли към някое въздържателно дружество. Прибрала се вкъщи едва един час подир злополуката.
Съдът издаде присъда в съответствие с медицинското заключение и напълно освободи от вина Ленън.
Помощник-следователят каза, че това е прискърбен случай, и поднесе съчувствията си на капитан Синико и дъщеря му. Той подкани железопътната компания да вземе сериозни мерки за осуетяването на подобни злополуки в бъдеще. Никой не е подведен под отговорност.
Господин Дъфи вдигна очи от вестника и се вгледа през прозореца към безрадостния вечерен пейзаж. Реката тихо течеше покрай изоставената спиртоварна и сегиз-тогиз малка светлинка проблясваше в някоя къща по улица „Лукан“. Какъв край! Разказът за нейната кончина го отвращаваше; отвращаваше го и мисълта, че изобщо й е говорил за неща,
