С припадането на здрача мислите му започнаха да блуждаят, стори му се, че ръката й докосва неговата. Погнусата, която отначало го бе присвила в стомаха, сега разстройваше нервите му. Той набързо сложи пардесюто и шапката си и излезе навън. Студеният въздух го срещна на прага и пролази в ръкавите на дрехата му. Като стигна до кръчмата на моста „Чаплизод“, той влезе в нея и си поръча топъл пунш.
Собственикът раболепно изпълни поръчката, но не посмя да го заговори. В кръчмата имаше пет-шестима работници, които спореха за цената на някакво имение в графство Килдеър. От време на време отпиваха от огромните си халби и пушеха, храчеха по пода и понякога заравяха храчките в дървените стърготини с тежките си обуща. Господин Дъфи си седеше на стола и се взираше в тях, ала без да ги вижда и чува. След известно време те си тръгнаха и той си поръча още един пунш. Дълго стоя над него. В кръчмата бе тихо. Собственикът се бе отпуснал на тезгяха, преглеждаше „Хералд“ и се прозяваше. От време на време по пустата улица изсвистяваше трамвай.
Както седеше и отново изживяваше живота си с нея, събуждайки в себе си ту единия, ту другия й образ, той осъзна, че тя бе мъртва, че бе престанала да съществува и се бе превърнала в спомен. Стана му тежко. Запита се би ли могъл тогава да постъпи другояче. Не можеше да продължава повече тая комедия от лъжи: не би могъл и открито да заживее с нея. Направил бе онова, което му се струваше най-добро. Мигар имаше някаква вина? Сега, когато тя си бе отишла, той си даде сметка колко самотен трябва да е бил нейният живот, седнала там нощ подир нощ, сама в онази стая. И неговият живот също щеше да е самотен, докато и той на свой ред умре, престане да съществува и се превърне в спомен — стига някой да си спомни за него.
Минаваше девет, когато излезе от кръчмата. Нощта бе студена и мрачна. Той влезе в парка през първата врата и тръгна под измършавелите дървета. Мина през пустите ветровити алеи, където заедно се бяха разхождали преди четири години. Тя като че бе близо до него в тъмата. Навремени му се струваше, че гласът й докосва ухото му, че ръката й докосва неговата. Заставаше на място, за да се ослуша. Защо й бе отнел живота? Защо я бе осъдил на смърт? Чувстваше, че духовният му мир се разпада.
Когато се изкачи по билото на Магъзин-хил, той поспря и се загледа покрай реката към Дъблин, чиито светлинки проблясваха червеникаво и гостоприемно в студената нощ. Погледна надолу по склона и в самото му подножие, скрити в сянката на парковата ограда, видя да лежат няколко силуета. Тия плътски прегрешения го хвърлиха в отчаяние. Той стисна зъби и сякаш загриза високата нравственост на своя живот; струваше му се, че е прокуден от пиршеството на живота. Едно човешко същество като че го бе обикнало, а той му бе отказал живот и щастие: сам я бе обрекъл на позор, на срамна смърт. Знаеше, че двойките, проснати долу край оградата, го наблюдават и искат да си върви. Никой не го искаше: той беше прокуден от пиршеството на живота. Извърна очи към сивата светлееща река, която се виеше надолу към Дъблин. Отвъд реката някакъв товарен влак излезе от завоя при гара Кингсбридж и залъкатуши в тъмата като огнеглав червей, упорито и мъчително. Влакът бавно се скри от погледа му, но тежкото монотонно пъшкане на локомотива продължаваше да повтаря в ушите му отново и отново сричките на нейното име.
Той се извърна и тръгна бавно назад, но шумът на локомотива още кънтеше в ушите му. Започна да се съмнява действително ли е онова, което му навяваха спомените. Поспря под едно дърво и зачака да секне неспирният тътен. Сега не я усещаше близо до себе си в мрака, гласът й вече не докосваше ухото му. Почака още малко и все се ослушваше. Нищо не чуваше: нощта бе съвършено тиха. Пак се ослуша: съвършено тиха. И усети, че е сам.
В Деня на бръшляновия лист[70 — Според първоначалния замисъл на писателя трите последни разказа са посветени на три аспекта от обществения живот в Дъблин: политиката („В деня на бръшляновия лист“), изкуството („Майка“) и религията („Благодат“). „В деня на бръшляновия лист“, може би най-силният разказ на Джойс, изисква детайлно познаване на политическата обстановка в Ирландия от края на миналия и началото на нашия век.Заглавието на разказа е свързано с обичая на парнелистите да носят на 6 октомври бръшлянов лист в памет на своя вожд, Чарлз Стюарт Парнел, невидимия главен герой на разказа. Изключителното влияние на Парнел върху Джойс и честите споменавания на различни епизоди от живота и дейността му в „Дъблинчани“ и „Портрет на художника“ налагат накратко да изложим биографията му.Роден в протестантско семейство, Чарлз Стюарт Парнел (1846–1891) съвсем млад бива избран в парламента, а към края на 70-те години застава начело на радикалното крило в движението за самоуправление. След общите избори в 1880 властта в Англия минава в ръцете на Гладстон и либералната партия, а Парнел става лидер на ирландската парламентарна партия. Настъпателната политика на Парнел и нарастващото му влияние бързо го превръщат в опасност номер едно за британския империализъм. В 1882 в дъблинския парк биват убити британският министър за Ирландия и неговият помощник. В продължение на няколко години английските власти раздухват широка кампания, за да „докажат“ връзката на Парнел с атентаторите, но безуспешните им машинации само затвърждават популярността на Парнел и го превръщат в национален герой с прозвището „Некоронования крал на Ирландия“. В началото на 90-те години обаче британският империализъм все пак намира начин да се справи със своя враг. Парнел е обвинен в прелюбодеяние при бракоразводния процес на капитан Уилям О’Шей, един от политическите му поддръжници, обеднял аристократ и опортюнист. Истината е, че от началото на 80-те години Парнел живее с Катрин О’Шей и отношенията им са известни на всички, свързани с него, включително капитан О’Шей, който първоначално дори поощрява връзката с надежда за финансови облаги. Парнел е държал да узакони отношенията си с Катрин О’Шей, независимо от риска да урони репутацията си при евентуално дело предвид религиозните предразсъдъци в страната. Различни политически и здравословни причини обаче го възпират и подсторен от враговете му, капитан О’Шей раздухва скандала. От гордост Парнел не се защищава в съда, въпреки че О’Шей е подсказвал готовността си да оттегли обвинението срещу прилична сума. Междувременно Гладстон се възползва от създалото се положение и ултимативно настоява пред партията Парнел да се оттегли, като заплашва, че ще престане да подкрепя движението за самоуправление. Решителният удар е нанесен на 3 декември 1890, когато ирландското духовенство излиза с манифест срещу Парнел. Той бива изоставен и от най-близките си поддръжници и по-малко от година по-късно умира. Английският марксист Т. А. Джаксън отбелязва: „Парнел бе опасен — за Британската империя, за английския капитализъм, за самия Гладстон и политическите му маши, — затова той трябваше да падне. Процесът бе необходим и навременен повод… Младежта, трудовите маси, работници и селяни, бяха на страната на Парнел; едрата и средната градска и селска буржоазия се подчини на повика на църквата и уловките на политиците.“ (T. A. Jackson, Ireland Her Own, Seven Seas Publishers, Berlin, 1976, стр. 354, 356.) Смъртта на Парнел нанася непоправим удар на ирландското патриотично движение. Като дете Джойс става свидетел на тия бурни събития, чийто отзвук в семейството е блестящо пресъздаден в знаменитата сцена на коледната трапеза в „Портрет на художника“. С гордостта и непреклонността си и в качеството си на жертва на британския империализъм и ирландското духовенство Парнел оставя незаличима следа в съзнанието на писателя. Именно неговата трагична съдба обяснява настойчивото повтаряне на мотива „предателство“ в „Портрет на художника“. Деветгодишният Джойс пише по повод изменничеството на Тим Хийли, първия помощник на Парнел, стихотворение, озаглавено „Et tu. Healy“ (по аналогия с приписваното на Цезар „И ти ли, Бруте“), а баща му, убеден парнелист, разпространява стихотворението из цял Дъблин. Години по-късно писателят Джойс не само отново и отново ще споменава Парнел в творчеството си, но и сам ще се идентифицира с него.]
Старият Джак разрови позагасналите въглени с парче мукава и равномерно ги разстла върху тлеещата купчина жар. Когато тънкият пласт покри купчината, лицето му потъна в мрачевина, но щом той пак подзе да раздухва огъня, сгърбената му сянка пролази нагоре по отсрещната стена и лицето му бавно се освети. То беше лице на стар човек, много кокалесто и космато. Влажните сини очи примигваха срещу огъня, а влажната уста сегиз-тогиз се разтваряше, после се затваряше и неволно предъвкваше един-два пъти. Когато въглените се разпалиха, той остави парчето мукава до стената, въздъхна и рече:
— Тъй е по-добре, господин О’Конър.
О’Конър, млад човек с прошарени коси и лице, загрозено от множество петна и пъпки, тъкмо си бе свил елегантна цилиндрична цигара, но разбрал, че го заговарят, разсеяно развали творението си. Сетне отново започна разсеяно да си свива цигара и след миг размисъл се реши да оближе хартийката.
— Каза ли господин Търни кога се връща? — запита той с пресипнал фалцет.
— Не каза.
О’Конър сложи цигарата в устата си, взе да рови в джобовете си и извади тесте тънки картички.
— Ще
