— Няма смисъл и това ще свърши работа — каза О’Конър.

Той избра една от картичките и прочете напечатаното:

ОБЩИНСКИ ИЗБОРИ

Избирателен район към Кралската борса

Г-н Ричард Дж. Търни, П. Н.[71 — Приютски настоятел; съгласно т.нар. Закон за бедните, в сила от 1834 до 1948, във Великобритания се учредяват „работнически домове“ за бедните, порядките в които са познати на читателя от „Оливър Туист“ на Дикенс.] най-почтително моли за Вашия глас и Вашето съдействие при предстоящите избори в района на Кралската борса.

О’Конър беше нает от агента на господин Търни да агитира хората в част от района, но понеже времето беше студено и дъждовито, а и обувките му пропускаха, той прекара голяма част от деня седнал пред огъня в комитетската стая на улица „Уиклоу“ с Джак, стария пазач. Те си стояха така, откак късият ден бе взел да се смрачава. Денят беше 6 октомври и навън бе студено и неприветливо.

О’Конър откъсна ивица хартия от картичката, запали я и си запали цигарата с нея. Пламъкът освети върху ревера на сакото му лъскав и тъмен бръшлянов лист. Старецът внимателно го наблюдаваше, сетне пак взе парчето мукава и бавно зараздуха огъня, докато събеседникът му пушеше.

— Да, тъй си е — подзе той, продължавайки разговора. — Просто да се чуди човек как да възпитава децата. Кой да знае, че ще се извъди такъв! Пратих го при Христовите братя и направих де що можах за него, а ето че все на пиене го кара. Исках да го направя що-годе почтен човек.

Той бавно постави мукавата на мястото й.

— Да не бях стар човек, щях да му запея на друг глас. Щях да грабна тоягата и да удрям, доде имам сили — по-рано често съм го правил. Майка му, нали разбирате, само му пуска фитили…

— Ей това разваля децата — рече О’Конър.

— Точно тъй си е — каза старецът. — Храни куче да те лае. Види ли, че съм си посръбнал, на главата ми се качва. Накъде отива светът, щом синовете държат такъв език на бащите?

— На колко е години? — запита О’Конър.

— Деветнайсет — отвърна старецът.

— Защо не го наредиш на някаква работа?

— Какво ли не съм му говорил на това пиянище, откак напусна училището? Няма да те храня, казвам му. Намери си работа. Но май щом се хване на работа, става по-лошо — всичко изпива.

О’Конър съчувствено поклати глава, а старецът се смълча и пак се загледа в огнището. Някой отвори вратата на стаята и викна:

— Здравейте! Това да не е франкмасонско събрание?

— Кой е? — запита старецът.

— Какво правите на тъмно? — обади се гласът.

— Вие ли сте, Хайнс? — запита О’Конър.

— Да. Какво правите на тъмно? — каза Хайнс, пристъпвайки към светлината.

Беше висок и строен млад човек със светлокафяви мустачки. От периферията на шапката му висяха дъждовни капчици, аха-аха да паднат, сакото му бе с вдигната яка.

— Казвай. Мат — рече той на О’Конър, — как вървят работите?

О’Конър поклати глава. Старецът се вдигна от огнището, запрепъва се из тъмното, после се върна с два свещника, поднесе ги един подир друг към огъня и ги постави на масата. Те осветиха почти празната стая и огънят загуби веселия си цвят. Стените на стаята бяха голи, ако изключим един екземпляр от предизборен манифест. По средата на стаята имаше малка маса, отрупана с книжа.

Хайнс се облегна на камината и попита:

— Плати ли ти?

— Още не — отвърна О’Конър. — Дано не ни върже тенекията тая вечер.

Хайнс се изсмя.

— Все ще ти плати. Не бери грижа — рече той.

— Ако е сериозен, дано да побърза.

— А ти как мислиш, Джак? — насмешливо каза Хайнс, обръщайки се към стареца.

Старецът се върна към мястото си до огнището и рече:

— Не е да ги няма. Не е като другия негодник.

— Кой друг негодник? — запита Хайнс.

— Колгън — презрително отвърна старецът.

— Защото Колгън е работник, затова ли го казваш? Има ли някаква разлика между добрия и честен зидар и кръчмаря, а? Та нима работникът няма същото право да бъде в кметството като всеки друг, а? Та ако щеш и повече право от ония парвенюта, които клатят шапка на всеки с пет метра титла! Не съм ли прав, Мат? — обърна се Хайнс към О’Конър.

— Май че си прав — отвърна О’Конър.

— Единият от тях си е обикновен честен човек, у когото няма шикалкавене. И отива там, за да представлява трудовите класи. А тоя службогонец, за когото работиш, иска само да се намести някъде на топло.

— Разбира се, че трудовите класи трябва да бъдат представени — рече старецът.

— Работникът — подзе Хайнс — само опъва каиша за тоя, що духа. Но всички чакаме на него. Работникът не търси тлъсти служби за син, племенник и шурей. Работникът няма да стъпче честта на Дъблин в калта, за да угоди на един немски монарх[72 — Едуард VII, крал на Англия, 1901–1910, син на кралица Виктория, която се омъжва за принц Алберт от династията на Кобургите.].

— Какво? Какво? — попита старецът.

— Не знаеш ли, че са намислили да връчат приветствен адрес на крал Едуард[73 — Едуард VII посещава Ирландия в 1903 г.], ако дойде тук догодина? Защо ни е потрябвало да правим метани на чужд крал?

— Нашият човек няма да гласува за адреса — рече О’Конър. — Той излиза с патриотическа платформа.

— Няма ли? — каза Хайнс. — Само почакай да видиш дали няма да гласува. Знам си го аз. Нали знаеш приказката — Търни лъже, дето свърне.

— Бога ми! Може би си прав, Джо! — рече О’Конър. — Както и да е, дано се вести с пароците.

Тримата мъже се смълчаха. Старецът взе да ръчка въглените. Хайнс си свали шапката, поизтърси я, сетне оправи яката на сакото си и на ревера му се показа бръшлянов лист.

— Ако този човек беше жив[74 — Парнел.] — рече той, сочейки бръшляновия лист, — и дума нямаше да става за някакъв приветствен адрес.

— Така си е — рече О’Конър.

— Здраве да е и дано бог ни върне ония времена! — каза старецът. — Тогава имаше плам в тая работа.

В стаята пак настана тишина. Подир малко през вратата се втурна дребен човечец с хремав нос и премръзнали уши. Той забърза към огнището и тъй взе да търка ръце една о друга, сякаш възнамеряваше да изкара искри от тях.

— Няма пара, момчета — рече той.

— Седнете тук, господин Хенчи — каза старецът и му предложи своя стол.

— Стой си на мястото, Джак, стой си на мястото — отвърна Хенчи.

Той кимна едва-едва към Хайнс и седна на опразнения от стареца стол.

— Обходи ли „Ейнджър“? — запита той О’Конър.

— Да — каза О’Конър и почна да рови в джобовете си за бележника.

— Посети ли Граймс?

— Посетих го.

— Е, той как е?

— Не даде дума. Никому няма да кажа как ще гласувам, казва. Но мисля, че с него е наред.

— Откъде знаеш?

— Попита ме кой издига кандидатурата. Казах му и споменах името на отец Бърк. Мисля, че с него всичко е наред.

Хенчи взе да подсмърча и започна страшно бързо да разтърква ръце над огнището. Сетне рече:

— За бога, Джак, донеси малко въглища. Все нещо е останало.

Старецът излезе от стаята.

— Не върви — рече Хенчи и заклати глава. — Питам аз оня тарикат, а той ми казва: Вижте какво, господин Хенчи, когато видя, че работите потръгнат, няма да ви забравя, можете да разчитате на мен. Мръсен дребен негодник! Тъй де, какво можеш да очакваш от такъв?

— Казах ли ти, Мат? — рече Хайнс. — Търни лъже, дето свърне.

— Охо, и още как! — каза Хенчи. — Гледай го само как те гледа с тия свински очички. Да пукне дано! Та не можеше ли да се разплати като хората, вместо да казва: Вижте какво, господин Хенчи, ще трябва да поговоря с господин Фанинг… доста пари похарчих… Проклетият му тарикат! Забрави как баща му беше вехтошар на „Мерилейн“.

— Абе това вярно ли е? — запита О’Конър.

— Вярно е я — отвърна Хенчи. — За пръв път ли го чуваш? Неделя заран, преди да отворят кръчмите, ходеха при него да си купят жилетка или панталони, уж де! Но старият гявол все си имаше по някоя бутилчица, скътана настрана. Сега ясно ли ви е? Там най-напред му се отвориха очите.

Старецът се върна с няколко бучки въглища и ги разхвърли тук-там по огъня.

— И таз хубава! — рече О’Конър. — Той да не си мисли, че ще му работим даром.

— Нищо не мога да направя — каза Хенчи. — Като се върна у дома, току-виж, съм заварил съдия-изпълнителя да описва мебелите.

Хайнс се изсмя, дръпна се от камината и се накани да си върви.

— Като дойде крал Еди, всичко ще се нареди — рече той. — Та така, момчета, засега ще си вървя. Пак ще се видим. Довиждане.

Той бавно излезе от стаята. Нито Хенчи, нито старецът обелиха зъб, но точно преди вратата да се затвори, О’Конър, който се бе загледал мрачно в огнището, внезапно извика:

— Довиждане. Джо!

Хенчи изчака, сетне кимна към вратата.

— Я кажи — рече той, — тоя приятел що ще тука? И какво иска от нас?

— Ех, бедният Джо! — възкликна О’Конър и хвърли фаса си в огнището. — И той го е закъсал като всички ни.

Хенчи смръкна тъй енергично и се изхрачи тъй обилно, че за малко не загаси огъня, който възропта със съскане.

— Откровено да ви кажа личното си мнение — подзе той, — за мен тоя е с ония. Ако питате мен, той е доносник на Колгън. Хайде, наобиколи оттатък и виж да надушиш как вървят техните работи, те няма да те усетят. Загряваш ли?

— Не, на Джо му е чист косъмът — каза О’Конър.

— Баща му беше честен почтен човек — призна Хенчи. — Бедният Лари Хайнс! Извършил е не едно добро дело, дордето беше жив! Нашият приятел е голямо бижу, но боя се, не от деветнайсет карата диамант. Дявол да го вземе, знам какво е да си без пари. Но от къде на къде някой ще живее на чужд гръб. Как може да няма капчица мъжко достойнство.

— Абе то и мен не ми харесва, дето се мъкне тука — каза старецът. — Да си работи там за своите, а не да идва тука да ни шпионира.

— Не знам — колебливо подзе О’Конър, докато вадеше тютюн и хартия. — Според мен Джо Хайнс е честен човек. И какво перо има! Спомняте ли си оная работа, дето я написа?

— Някои от тия радикали и фенианци[75 — Фенианците (Ирландско републиканско братство) са тайна революционна организация, основана в 1858 с цел въоръжена борба срещу колонизатора. Един от основателите на братството е О’Донован Роса (вж. бел. 3 към „Арабия“), който през 1856 организира тайното общество „Феникс“, поставило си за цел да възроди от пепелта, подобно на митичната