— Де да знае човек — рече старецът.
— Казвам ви, с положителност знам, че е истина — рече Хенчи. — Ченгета са… Абе не искам да кажа, че Хайнс… По дяволите, не ми се вярва да е паднал дотам… Но има едно дребно кривогледо аристократче[76 — Виктория и Едуард с широка ръка са раздавали дребни благороднически звания на послушни дъблински политици и търговци.], нали се сещате за кой родолюбец намеквам?
О’Конър кимна.
— Ето ти пряк потомък на майор Сир[77 — Майор Сир наследява баща си като шеф на дъблинската полиция. Отличава се с усърдието си при потушаването на въстанието от 1798 и оттогава името му става нарицателно за ирландец предател.], ако искаш да знаеш. Чистокръвен патриот! Готов е да продаде родината си за трийсет сребърника — аха — и ще падне на колене да благодари на Исуса Христа, че си има отечество за продан.
Някой почука на вратата.
— Влез! — каза Хенчи.
На вратата се появи човек, който приличаше на беден свещеник или беден актьор. Черната му дреха бе плътно закопчана около късото му тяло и трудно бе да се отгатне дали носи яка на духовник или на мирянин, понеже яката на дрипавия му сюртук, чиито излъскани копчета отразяваха светлината на свещите, бе вдигната около врата му. Носеше шапка от твърд черен филц. Лицето му, цялото лъснало от дъждовни капчици, приличаше на влажен кашкавал освен там, гдето изпъкваха двете розови петна на ябълчните кости. Внезапно той разтвори широко дългата си уста, за да изрази разочарование, и в същото време ококори сините си блеснали очи, за да изрази радост и изненада.
— Ах, отец Кион! — възкликна Хенчи, скачайки на крака. — Вие ли сте! Влезте!
— Не, не, не — бързо рече отец Кион, свивайки устни, сякаш говореше на дете.
— Няма ли да влезете, да поседнете?
— Не, не, не — рече отец Кион със сдържан, снизходителен, кадифен глас.[78 — В първоначалната редакция на разказа изречението продължава с думите „… какъвто обикновено притежават само изповедникът и содомитът“.] — Не искам да ви безпокоя сега! Само надникнах за господин Фанинг…
— Той е наблизо, в „Черният орел“ — каза Хенчи. — Но няма ли да дойдете и да поседнете за малко?
— Не, не, благодаря. Имах малко работа с него — каза отец Кион. — Благодаря, наистина ви благодаря.
Той се отдръпна към вратата, а Хенчи грабна един от свещниците и отиде да му свети по стълбището.
— Моля, не си правете тоя труд!
— Не, по стълбището е много тъмно.
— Не, не, добре виждам… Благодаря, наистина ви благодаря.
— Стигнахте ли вече?
Хенчи се върна със свещника, остави го върху масата и пак седна до камината. Настъпи кратко мълчание.
— Кажи ми, Джон — поде О’Конър, докато си палеше цигарата с друга картонена картичка.
— Мм?
— Що за човек е тоя?
— Питай нещо по-лесно — отвърна Хенчи.
— Двамата с Фанинг май са много гъсти. Често ги виждам заедно в „Кавана“. Свещеник ли е наистина?
— Мммм, абе май че е… Нали знаеш, стадо без мърша не може. Не са много, слава богу, ама се намират… Нещо не му е провървяло…
— Как свързва двата края? — запита О’Конър.
— И това е тайна.
— Свързан ли е с някаква черква или конгрегация.
— Не — прекъсна го Хенчи. — Според мен работи за своя сметка. Бог да ме прости, помислих си, че е дошла бирата.
— Има ли изгледи да пийнем нещичко? — попита О’Конър.
— И мене ми пресъхна гърлото — рече старецът.
— Три пъти му казах на оня тарикат — започна Хенчи — да ни прати една каса бира. Преди малко пак го питах, но той се облегнал връз тезгяха, приказва си с градския съветник Каули и се прави на утрепан.
— Трябваше да му напомниш — каза О’Конър.
— Нали ти казвам, че говореше със съветника Каули. Почаках малко, дорде да хвана окото му, и викам: Какво става с оная малка работа, дето бяхме говорили с вас, господин Търни… а той: Всичко е в ред, господин Хенчи. По дяволите, тоя завързак не се и сеща за нас.
— Ония там са намислили нещо — замислено рече О’Конър. — Вчера ги видях тримцата да си шепнат при ъгъла на „Сафък“.
— Знам аз каква им е играта — каза Хенчи. — В днешно време трябва да дължиш пари на градските старейшини, ако искаш да станеш кмет. Като нищо ще те направят кмет. Дявол го взел, хубаво съм си намислил и аз да стана градски старейшина. Какво ще кажете, бива ли ме за тая работа?
О’Конър се засмя.
— Ако е само да дължиш пари…
— Да изляза с фиакъра от кметството, потопен в съдийския си форматни, пардон, хермелин, и с нашия Джак, застанат прав зад мен с напудрена перука, а?
— А мене ще вземеш за частен секретар, Джон.
— Непременно. Отец Кион ще го направя мой частен изповедник. Ще си устроим семейно пиршество.
— Бога ми, господин Хенчи — каза старецът, — и няма да се стискате като някои от тия сегашните. Оня ден говорих със стария Кигън, портиера. И как ти харесва новият господар, Пат? — питам го. — Май вече нямате много гощавки, казвам. Какви ти гощавки! — вика. Стига му да помирише един парцал с олио и е сит! Да знаете какво ми каза. Ама аз, кълна се, хич не му повярвах.
— Какво? — запитаха Хенчи и О’Конър.
— Как би погледнал, казва, на един кмет на Дъблин, който праща да му купят половин кило пържоли за вечеря? Това имаш ли го за баровски живот? Брей, не думай, казвам му. Половин кило пържоли, казва, за господин кмета. Брей, викам, какъв народ се навъди!
В тоя момент се почука и едно момче си подаде главата на вратата.
— Какво има? — попита старецът.
— От „Черният орел“ — рече момчето, влезе с рамото напред и със звън на бутилки остави на пода кошница.
Старецът помогна на момчето да прехвърли шишетата от кошницата на масата и ги преброи. После момчето окачи кошницата през ръка и запита:
— А бутилките?
— Какви бутилки? — рече старецът.
— А че остави ни първо да ги изпием — рече Хенчи.
— Заръчаха ми да питам за бутилки.
— Ела утре — каза старецът.
— Ей, момче — рече Хенчи, — я изтичай до О’Фаръл и го помоли да ни услужи с един тирбушон — за господин Хенчи, тъй да му кажеш. Веднага ще го върнем, кажи. Остави кошницата тук.
Момчето излезе, Хенчи взе радостно да потрива ръце и каза:
— Е, няма що, не бил чак толкова лош, поне си държи на думата.
— Няма чаши — каза старецът.
— Не се тревожи за това, Джак — отвърна Хенчи. — Баща ти все от чаша ли е пил?
— Както и да е, по-добре тъй, отколкото никак — каза О’Конър.
— Абе той не е лош човек — рече Хенчи, — само дето е заборчлясал на Фанинг. Той доброто ни мисли, ама толкова му стига ръка.
Момчето се върна с тирбушона. Старецът отвори три бутилки и вече се канеше да върне тирбушона, когато Хенчи запита момчето:
— Ами ти, младо, ще пийнеш ли за компания?
— Много сте любезен, господине — отвърна момчето.
Старецът неохотно отвори друга бутилка и му я подаде.
— На колко си години? — запита го той.
— На седемнайсет — каза момчето.
Понеже старецът не продума повече, момчето взе бутилката, рече: най-дълбоките ми почитания, сър, на Хенчи, изпи бирата, остави бутилката на масата и избърса уста с ръкава си. Сетне взе тирбушона и излезе с рамото напред, като мърмореше нещо за сбогуване.
— Ето как започва — каза старецът.
— Това са първите стъпки — добави Хенчи.
Старецът раздаде трите бутилки, които бе отворил, и тримата едновременно отпиха от тях. После всеки постави бутилката си върху полицата над камината, да му е подръка, и със задоволство дълбоко пое дъх.
— Е, днес свърших добра работа — рече Хенчи след кратко мълчание.
— Тъй ли, Джон?
— Да, осигурих му няколко сигурни гласа на улица „Досън“ заедно с Крофтън. Между нас казано, Крофтън е добро момче, но не струва пет пари като агитатор. Няма приказка на кучето си да викне, камо ли с човек да говори. Оставя ме да приказвам, а той стои и зяпа.
В тоя миг в стаята влязоха двама мъже. Първият от тях беше толкова дебел, че синият му шевиотен костюм се пукаше по шевовете на приведеното му туловище. Имаше едро лице с изражение на биче, опулени сини очи и прошарени мустаци. Другият, много по-млад и слаб от първия, имаше тясно и добре избръснато лице. Той носеше много висока обърната яка и бомбе с широка периферия.
— Здрасти, Крофтън — рече Хенчи на дебелака. — За вълка говорим, а той…
— Отде дойде пиенето? — запита младият. — На кой му се е отелил волът?
— Мм, да, разбира се, на Лайънс окото все в пивото — рече О’Конър и се засмя.
— Тъй ли агитирате вие двамцата? — каза Лайънс. — А ние с Крофтън да търсим гласове в студа и дъжда!
— Я върви по дяволите! — рече Хенчи. — Аз за пет минути ще събера повече гласове, отколкото вие двамата за цяла седмица.
— Отвори две бутилки, Джак! — рече О’Конър.
— Че как — обади се старецът. — Как да ги отворя, като няма тирбушон.
— Чакай малко, чакай малко — каза Хенчи и бързо стана. — Виждал ли си тоя фокус?
Той взе две бутилки от масата, отнесе ги до камината и ги постави върху решетката. Сетне си седна край огъня и отпи няколко глътки от своята бутилка. Лайънс седна на ръба на масата, килна шапката на тила си и почна да клати крака.
— Коя е моята бутилка? — запита той.
— Ей тая, малкият — отвърна Хенчи. Крофтън приседна върху един сандък и се вторачи в другата бутилка връз решетката. Той мълчеше по две причини. Първата, достатъчна сама по себе си, бе, че изобщо нямаше какво да каже; втората причина беше, че считаше събеседниците си за по-нискостоящи. Той събираше гласове за Уилкинс, консерватора, но когато консерваторите оттеглиха кандидата си и избирайки по-малката от две злини, подкрепиха кандидата на патриотическата партия, той бе нает да работи за господин Търни.
Подир няколко минути се чу извинително — пук! — тапата изхвръкна от бутилката на Лайънс. Лайънс скочи от масата, отиде до камината, взе бутилката си и я отнесе обратно.
— Току-що им разправях, Крофтън — подзе Хенчи, — че днес събрахме доста гласове.
— Кои? — запита Лайънс.
— Първо хванах Паркс, вторият беше Аткинсън: после хванах и Уорд от улица „Досън“. Няма що, бива си го тоя старец — истински джентълмен. Стара консерва.
