— А какво ще кажеш за приветствения адрес до краля? — запита Лайънс, като отпи няколко глътки и чмокна с устни.
— Ето какво ще ви кажа — подзе Хенчи. — Ако тая страна има нужда от нещо, както казах на стария Уорд, то е капитал. Идването на краля тук ще означава приток на пари в Ирландия. Дъблинчани ще спечелят. Погледни ги всички ония фабрики по крайбрежието — стоят! Помисли колко пари има в тази страна, стига само да пуснем старите предприятия, мелниците, корабостроителниците и другите фабрики. Само капитал ни трябва.
— Чакай малко, Джон — рече О’Конър. — Защо да приветстваме краля на Англия? Нали сам Парнел…[79 — Когато Уелският принц (по-късно Едуард VII) посещава Ирландия в 1885, Парнел се обявява против официалното му посрещане.]
— Парнел умря — рече Хенчи. — Ето как виждам тая работа аз. Идва тоя симпатяга на трона, след като старата му майка го държа далече от него до бели коси. Той е светски човек и ни мисли доброто. Ако искате да знаете, голям добряк си е и почтен човек. И стига с тия врели-некипели за него. Ето че си казва: Старата не се накани да иде да види тия диви ирландци.[80 — В действителност Виктория прави официално посещение в Ирландия в 1900 г.] В името на Христа сам ще отида да видя що за хора са те. И нима ще вземем да обидим човека, щом е рекъл да дойде при нас като приятел. Е? Не съм ли прав, Крофтън?
Крофтън кимна.
— Но в края на краищата — заядливо подзе Лайънс — животът на крал Едуард, както знаете, не е много…[81 — Като Уелски принц частният живот на Едуард често е скандализирал викторианското благоприличие. Намеците по адрес на монарха в този разказ стават причина и втората издателска фирма, с която Джойс преговаря за „Дъблинчани“ да откаже отпечатването на сборника.]
— Било, каквото било — рече Хенчи. — Лично аз се възхищавам от човека. Той си е най-обикновена хайта като тебе и мене. Обича си чашката с грог, пада малко нещо коце и играе джентълменски. Дявол да го вземе, та не можем ли и ние, ирландците, да бъдем джентълмени?
— Всичко това е хубаво — заяви Лайънс. — Но да вземем случая с Парнел.
— Милостиви боже! — възкликна Хенчи. — Какво общо има между двата случая?
— Искам да кажа — рече Лайънс, — че ние си имаме свои идеали. Тогава защо да приветстваме човек като него? А мислиш ли сега, че след всичко, което направи. Парнел е бил годен да ни води? И от къде на къде тогава ще приветстваме Едуард Седми?
— Днес е годишнината на Парнел — рече О’Конър. — та нека да не повдигаме стари дрязги. Сега всички го уважаваме, след като умря и вече го няма, даже и консерваторите — добави той, обръщайки се към Крофтън.
ПУК! Закъснялата тапа отхвръкна от бутилката на Крофтън. Крофтън стана от сандъка и отиде до камината. На връщане с трофея си той рече с басов глас:
— Нашите хора в парламента го уважават, понеже той беше джентълмен.
— Прав си, Крофтън — рече Хенчи със страст. — Само той можеше да внушава респект на оная зверилница. Млък, псета! Чиба, палати! Ето как се отнасяше той с тях. Ела, Джо, ела — викна той, зърнал Хайнс на входа.
Хайнс влезе с бавни стъпки.
— Отвори още една бутилка, Джак — каза Хенчи. — Ах, забравих, че нямаше тирбушон. Чакай, подай ми една оттам и аз ще я сложа на огъня.
Старецът му подаде още една бутилка и той я постави връз решетката.
— Сядай, Джо — рече О’Конър. — Тъкмо си говорехме за нашия вожд.
— Да, да! — каза Хенчи.
Хайнс седна на ръба на масата, близо до Лайънс, но не продума.
— Впрочем има поне един, който не се отрече от него — каза Хенчи. — Боже мили, ти си това. Джо. Да, самата истина е, че ти държа докрай за него, като истински мъж!
— Слушай, Джо — внезапно рече О’Конър, — я кажи онова, дето го написа за него! Нали се сещаш? Помниш ли го?
— Вярно! — рече Хенчи. — Давай! Ти чувал ли си го, Крофтън? Слушай сега: прекрасна работа!
— Хайде! — каза О’Конър. — Карай, Джо!
Хайнс сякаш не можа веднага да си припомни за какво говорят, но като помисли малко, рече:
— А, онова ли… абе то е вече старо.
— Казвай го бе, човек! — рече О’Конър.
— Шт, шт — каза Хенчи.
— Хайде, Джо!
Хайнс се поколеба още малко, сетне сне шапката си сред настъпилата тишина, сложи я на масата и стана прав. Той като че ли приповтаряше нещо наум. След дълга пауза извести:
СМЪРТТА НА ПАРНЕЛ
6 октомври 1891
Той се поокашля и задекламира:
Твоят Некоронован Крал
умря, о, Ерин! Лей сълзи,
плачи от скръб, че си земя,
де лицемерна сган пълзи.
Зли псета го убиха — сам
издигнал бе ги от калта;
надежди. Ерин, зарови
на своя крал под пепелта.
Ерин в палати и бордей —
сърце ирландско дето бий —
оплаква свиден син, призван
да води съдбините и.
Той, Ерин, щеше да развей
зеленият ти дивен флаг
и да прослави всеки твой
поет, водител и юнак.
С мечти свещени той живя
за Свобода, но подъл звяр
най-ревностния й пророк
уби в самия й олтар.
По юдински, с кинжал в гърба,
продаде гнусният злодей
героя ни на чужденец
и чернокапец-фарисей.
В позор да плуе паметта
на всички, дето хвърлят кал
върху Човека, който, горд,
с достойнство беше ги презрял.
И той умря с чутовна смърт —
не знаеше какво е страх.
С праха на славни прадеди
се смеси неговият прах.
Сега почива несмутен
в съня на вечен упокой —
приживе още до върха
на славата бе стигнал той.
Врагът постигна свойта цел —
без време го положи в гроб.
но Фениксът от пепелта
се вдига — падналият роб
ще се възправи, разярен.
ще вили Ерин свобода —
за Парнел поменен бокал
ще вдигат нейните чада![82 — Стиховете преведе Спас Николов.]
Хайнс отново седна на масата. След като свърши декламацията, настъпи кратко мълчание, после избухнаха ръкопляскания. Даже Лайънс изръкопляска. Аплодисментите продължиха още малко. Когато свършиха, всички слушатели мълчаливо отпиха от бутилките си.
ПУК! Тапата изхвърча от бутилката на Хайнс, но Хайнс продължаваше да седи гологлав и с пламнало лице на масата. Той като че не бе чул поканата.
— Бива те, Джо — рече О’Конър и взе да вади тютюневата си кесия и хартийките за цигари, та по-добре да прикрие вълнението си.
— Как ти се струва това, Крофтън? — провикна се Хенчи. — Нали е прекрасно? А?
Крофтън каза, че било много добре написано.
Холохан, помощник-секретар на дружество „Ейре Абу“, вече близо месец кръстосваше Дъблин с ръце в джобове, пълни с мръсни хартийки, за да урежда поредицата концерти. Куцаше с единия крак и затова приятелите му често му викаха не Холохан, а Хоппалан. Безспир кръстосваше насам-натам, с часове висеше по ъглите да разисква въпроса и си взимаше бележки. Ала в края на краищата не той, а госпожа Кърни уреди всичко.
Госпожица Девлин се бе превърнала в госпожа Кърни само от проклетия. Тя бе възпитана в аристократически манастир с преподаване на френски и музика. Понеже бе по природа невзрачна и малко инат, почти не завърза съученически приятелства. Като й дойде времето да се омъжи, въведоха я в обществото, където умението й да свири и маниерите й, фини като слонова кост, будеха всеобщо възхищение. Тя седеше, оградена с ледената стена на своите съвършенства, в очакване някой поклонник да се престраши и да й предложи бляскав живот. Но все срещаше най-обикновени млади хора и не ги поощряваше, а тешеше романтичните си копнежи, като скришом си похапваше рахат локум в доволна мяра. Но когато се появи опасност да си остане стара мома и приятелките й взеха да си чешат езиците за нейна сметка, тя им запуши устата, като се омъжи за господин Кърни, моделиер на обувки на Ормъндския кей.
Той бе много по-възрастен от нея. При разговор, а той говореше винаги сериозно, думите му излизаха на пресекулки и се губеха в голямата му кафява брада. След първата година брачен живот госпожа Кърни схвана, че такъв мъж струва повече от някоя романтична личност, но самата тя никога не изостави романтичните си блянове. Той беше трезв, пестелив и набожен; причестяваше се всеки първи петък[83 — Причестяването в първия петък на месеца е свързано с култа към Светото сърце (вж. бел. 2 към „Евелин“). Според едно от обещанията пред Мария Маргарет Алакок всеки, причестил се девет последователни първи петъка, нямало да умре неподготвен.— Добрият ми мъж ни праща за няколко седмици в Скериз.], понякога с нея, повече сам. Все пак тя не остави религиозните си чувства да повехнат и му беше добра жена. На гости в чужда къща достатъчно бе само леко да помръдне с вежди и той ставаше да се сбогува, а когато кашлицата го душеше, тя покриваше краката му с пухеник и му правеше пунш от силен ром. Той от своя страна бе образцов патер фамилиас. Ежеседмично внасяше малка сума в едно дружество, която обезпечаваше и на двете му дъщери зестра от по сто лири, щом навършеха двадесет и четири години. Изпрати по-голямата, Катлин, в един добър манастир с преподаване на френски и музика, а после я издържаше в консерваторията. Всяка година през месец юли госпожа Кърни намираше повод да каже на някоя приятелка:
Ако не беше Скериз, бе или Хоут, или Грейстоунс.[84 — Курорти близо до Дъблин.]
Когато движението за национално възраждане[85 — Става дума за Галската лига, основана в 1893 г. Движението за национално възраждане си поставя целта да създаде интерес към самобитната ирландска култура (почти унищожена от английското нашествие) и възкреси западащия ирландски език (от келтската група). Лигата пожънва големи успехи: консолидира националното съзнание, преоткрива забележителни паметници на старата ирландска литература, под нейно влияние възниква групата на келтските поети (вж. бел. 4 към „Облаче“). Джойс има противоречиво отношение към движението. Радетел за европеизирането на Ирландия, той с основание не приема крайния национализъм и изолационализъм на някои негови
