Веднага щом свърши първата част, господин Фицпатрик и Холохан отидоха при госпожа Кърни — и й заявиха, че другите четири гвинеи щели да бъдат изплатени след заседанието на комитета в идущия вторник и че ако дъщеря й реши да не свири през втората част, комитетът ще счита договора за развален и нищо няма да й плати.
— Не искам да знам за никакъв комитет — гневно заяви госпожа Кърни. — Дъщеря ми си има договор. Тя трябва да получи четири лири и осем шилинга или кракът й изобщо няма да стъпи на сцената.
— Вие ме учудвате, госпожо Кърни — рече Холохан. — И през ум не ми е минавало, че ще постъпите тъй с нас.
— А как постъпихте вие с мен? — попита тя.
Лицето й бе пламнало от гняв и тя сякаш мигом бе готова да се хвърли върху някого с голи ръце.
— Държа на правата си — каза тя.
— Бихте могли да проявите известно благоприличие — рече Холохан.
— Така ли? Виж го ти!… А като питам кога ще платят на дъщеря ми, не мога да получа дори възпитан отговор.
Тя вирна глава и заговори надменно:
— Трябва да поговорите със секретаря. Не е моя работа. Де ще намерите друг като мен, тъй паметлив, тъй работлив, тра-ла-ла-ла.
— Мислех ви за истинска дама — каза Холохан и рязко й обърна гръб.
Сега вече поведението на госпожа Кърни бе единодушно осъдено; всеки одобряваше решението на комитета. Тя стоеше до вратата, побеляла от ярост, караше се с мъжа си и дъщеря си и размахваше ръце. Изчака до започването на втората част с надеждата, че секретарите ще я потърсят. Госпожица Хийли обаче любезно се бе съгласила да акомпанира на един-двама изпълнители. Госпожа Кърпи бе принудена да се отдръпне, за да стори път на баритона и неговата акомпаняторка. За миг тя стоя неподвижна като разгневен каменен истукан, но щом първите ноти на песента стигнаха до ушите й, грабна наметката на дъщеря си и рече на своя съпруг:
— Повикай файтон!
Той веднага излезе. Госпожа Кърни обви дъщеря си с наметката и го последва. На минаване през вратата тя поспря и свирепо се вгледа в лицето на Холохан.
— Още не съм си разчистила сметките с вас — рече тя.
— Но аз си разчистих сметките с вас — каза Холохан.
Катлин покорно тръгна подир майка си. Холохан взе да крачи нагоре-надолу из стаята, за да се успокои, понеже едва се сдържаше в кожата си.
— И това ми било дама — рече той. — Няма що, истинска дама!
— Вие постъпихте правилно, Холохан — каза О’Мадън Бърк и се подпря на чадъра си в знак на одобрение.
Благодат[93 — „Благодат“ е първата пълнокръвна изява на комическия гений и неподражаемото пародийно майсторство на Джойс, направили по-късно „Одисей“ книга, над която читателят се смее, както когато чете „Швейк“, по думите на Брехт. Джойс построява разказа върху един от основните догмати на християнството — учението за благодатта, свръхестествената спасителна сила, която извършва духовното възраждане на човека, — за да обхване в сатирата си цялата християнска идеология и римокатолическия църковен институт. Станислас Джойс отбелязва в спомените си, че брат му е замислил „Благодат“ по модела на „Божествена комедия“: „Падането на Кърнан по стъпалата към умивалнята е неговото слизане в Ада, стаята на болника е Чистилището, а църквата, където той и достовете му изслушват проповедта — Раят.“ Много от героите в разказа се появяват в „Одисей“.]
Двама господа, които по това време се намираха в умивалнята, се помъчиха да го вдигнат, но той беше съвсем безпомощен. Лежеше свит в подножието на стълбите, по които бе паднал. Успяха да го обърнат. Шапката му се бе търкулнала на няколко крачки встрани, а дрехите му бяха изпоцапани от мръсотията и водата по пода, където бе лежал възнак. Очите му бяха затворени и дишаше с хриптене. Тънка струйка кръв се процеждаше от ъгъла на устата му.
Тия двама господа и един от келнерите го отнесоха нагоре по стълбите и отново го доложиха върху пода на ресторанта. След минута около него се насъбра цял куп хора. Управителят на ресторанта заразпитва всички кой е той и кой е бил с него. Никой не знаеше кой е, но един от келнерите рече, че бил поднесъл на господина малък ром.
— Сам ли беше? — запита управителят.
— Не, господине, аз ми се чини, че беше с двама други.
— А къде са те?
Никой не знаеше; някой се обади:
— Дайте му да диша. Та той е в несвяст!
Кръгът от зяпачи еластично се разтегли и пак се сви. Малка локва кръв се бе образувала до главата на човека върху мозаичния под. Уплашен от сивата бледост по лицето му, управителят изпрати да доведат някой полицай.
Разкопчаха яката на ризата му и развързаха връзката. За миг той отвори очи, въздъхна и пак ги затвори. Един от господата, които го бяха отнесли горе, държеше в ръка овехтял цилиндър. Управителят на няколко пъти запита никой ли не познава ранения и къде са отишли приятелите му. Вратата на ресторанта се отвори и вътре влезе грамаден полицай. При входа се струпа тълпата, която бе вървяла подир него по тясната улица, и всеки се опитваше да надзърне вътре през стъклената врата.
Управителят веднага заразказва онова, което знаеше. Полицаят, млад човек с едро невъзмутимо лице, го слушаше. Той бавно въртеше глава наляво и надясно и от управителя към човека на пода, сякаш се боеше да не е станал жертва на някаква измама. Сетне си свали ръкавицата, измъкна малък бележник от джоба си, близна молива и се приготви да записва. После запита подозрително с провинциален акцент:
— Кой е тоя човек? Как се казва и къде живее?
През кръга зяпачи си проправи път млад човек с костюм на велосипедист. Той бързо приклекна до ранения и поиска вода. Полицаят също клекна, за да оказва помощ. Младият човек изми кръвта от устата на пострадалия, после поиска коняк. Полицаят на няколко пъти повтори нареждането с властен глас и най-сетне един от келнерите дотърча с чашата. С мъка наляха малко коняк в гърлото на човека. Подир няколко секунди той отвори очи и се огледа. Погледна кръга от лица и сетне, схванал какво бе станало, се опита да се изправи на крака.
— По-добре ли сте сега? — запита младият човек с костюм на велосипедист.
— Ба, ’ишо ми ’яма — рече раненият човек, опитвайки се да стане.
Помогнаха му да се изправи. Управителят спомена нещо за болница, а и някои от зяпачите дадоха съвети. Сложиха изпомачкания цилиндър върху главата на човека. Полицаят запита:
— Къде живеете?
Без да отговори, човекът взе да засуква краищата на мустаците си. Той омаловажи произшествието. Дребна работа било, рече: малко премеждие. Говореше с много надебелял език.
— Къде живеете? — повторно го запита полицаят.
Човекът каза да му намерят файтон. Докато се разискваше по въпроса, някакъв висок, чевръст, русоляв господин, облечен в широко горно палто, се зададе откъм другия край на ресторанта. Като видя картинката, той извика:
— Хей, Том, старо! Какво се е случило!
— Ба, ’ищо ми ’яма — каза човекът. Новодошлият огледа окаяното същество пред себе си, сетне се обърна към полицая и рече:
— Всичко е в ред, старши. Аз ще го отведа до дома му.
Полицаят докосна каската си и отвърна:
— Тъй вярно, госдин Пауър.
— Хайде, Том — каза Пауър и хвана приятеля си под ръка. — Нямаш счупени кости. Какво? Можеш ли да вървиш?
Младият човек с костюм на велосипедист хвана пострадалия за другата ръка и тълпата се отдръпна.
— Как можа да се насадиш така? — запита Пауър.
— Господинът падна по стълбището — рече младият човек.
— М’ого съм ’и за’ължен, госп’ине — каза пострадалият.
— Няма защо.
— ’яма ли ’а пий’ем по е’но?
Тримата мъже напуснаха ресторанта и тълпата се изниза през вратите в тясната уличка. Управителят заведе полицая до стълбите, за да огледа местопроизшествието. И двамата бяха на мнението, че човекът трябва да е стъпил накриво. Посетителите се върнаха при тезгяха, а един келнер се зае да заличи следите от кръв по пода.
Като навлязоха в улица „Графтън“, Пауър изсвири на една двуколка. Пострадалият измърмори нещо, като се мъчеше да говори по-ясно.
— М’ого съм ’и за’ължен, госп’ине. ’ярвам, че пак ще се ’идим. ’азвам се Кърнан.
Беше донякъде изтрезнял от падането и начеващата болка.
— За нищо — рече младият човек.
Стиснаха си ръцете за сбогом. Кърнан бе натоварен в двуколката и докато Пауър даваше нареждания на файтонджията, той благодари на младия човек и му каза колко съжалява, задето не са могли да се чукнат по случай запознанството.
— Друг път — каза младият човек.
Колата потегли към „Уестморландска“. Когато мина кран Параходството, часовникът му показваше девет и половина. Блъсна ги остър източен вятър, задухал откъм устието на реката. Кърнан се бе свил на две от студ. Приятелят му го попита как е станало произшествието.
— ’е мо’а ’а го’оря — отвърна той. — Прехапал съм си ези’а.
— Покажи.
Пауър се провеси над колелото на двуколката и се взря в устата на Кърнан, но нищо не можа да види. Запали клечка кибрит и като я пазеше с длан, пак надзърна в устата, покорно отворена от Кърнан. Двуколката се клатушкаше и отвяваше пламъчето на кибрита ту към едната, ту към другата страна на зиналата уста. Зъбите и венците на долната челюст бяха покрити със съсирена кръв и като че ли малко парченце от езика бе отхапано. Кибритът угасна.
— Грозна работа — рече Пауър.
— Ба, ’ищо ми ’яма — каза Кърнан, затвори уста и вдигна яката на мръсното си палто.
Кърнан беше търговски пътник от старата школа, който вярваше в достойнството на тая професия. Никога не го бяха виждали в града без що-годе приличен цилиндър и гамаши. Това са благодатни подробности от тоалета, казваше Кърнан, с тях човек винаги може да хване око. Той следваше традицията на
