— Чудя се къде ли е могъл да се дене! — каза Кърнан.
Искаше му се подробностите около произшествието да останат в сянка. Искаше му се приятелите му да мислят, че е станала някаква грешка, че той и Харфърд са се разминали. Но приятелите му добре познаваха навиците на Харфърд, щом седне да пие, и запазиха мълчание. Пауър повтори:
— Всичко е добре, щом свършва добре.
Кърнан веднага смени темата.
— Оня доктор излезе добро момче — рече той. — Ако не беше той…
— Да, ако не беше той — подзе Пауър, — можеха да ти лепнат седем дена без право да избираш между глоба и затвор.
— Да, да — каза Кърнан, мъчейки се да си припомни някои неща. — Сега си спомням, че имаше някакъв полицай. Изглеждаше разбрано момче. Изобщо как стана тая работа?
— Стана затуй, че се беше натаралянкал — мрачно рече Кънингам.
— Тъй си е — също така мрачно каза Кърнан.
— Ти да не си подкупил полицая да мълчи, Джак? — каза Маккой.
Пауър не обичаше да се обръщат към него на малко име. Той не беше надут, но не можеше да забрави, че неотдавна Маккой бе предприел истински кръстоносен поход в търсене на чанти и куфари, за да създаде на госпожа Маккой легенда за някакво турне в провинцията. Негодуваше не само защото го бяха изтормозили, но повече срещу подобно долнопробно мошеничество. Ето защо отговори на въпроса така, сякаш го бе задал Кърнан.
Разказът възмути Кърнан. Той имаше остро гражданско чувство, искаше да живее във взаимно уважение със своя град и негодуваше срещу всяко оскърбление от ония, които наричаше селяндури.
— Затова ли плащаме общински данъци? — попита той. — За да хрантутим и обличаме тия дървеняци… Ами да, такива са.
Кънингам се засмя. Той беше полицейски служител само през работно време.
— Какви други могат да бъдат, Том? — рече той. Подражавайки на гърления селски говор, той каза със заповеднически тон:
— Нумер шеесе и пети, земи си зелето!
Всички се засмяха. Маккой искаше на всяка цена да се включи в разговора и се престори, че никога не е чувал тоя виц. Кънингам каза:
— Разправят, значи, че в казармата, дето ги събират тия селски дангалаци с глас като бурия, през новобранството, на вечеря фелдфебелът ги строява покрай стената и кара всеки да си държи чинията. Пред себе си, значи, има някакъв змейски казан със зеле и някакъв змейски черпак — бере по лопата! Гребва той пълен черпак зеле и го запраща през помещението, а ония сиромаси трябва да го ловят в чиниите: Нумер шеесе и пети, земи си зелето!
Всички пак се разсмяха, но Кърнан все още негодуваше. Каза, че щял да пише до вестника.
— Тия яхуси[95 — Човекоподобните същества от страната на конете в „Пътешествията на Гъливер“.], дето идат тука — подзе той, — си мислят, че могат да мачкат хората. Няма защо да ти обяснявам, Мартин, що за стока са.
Кънингам се съгласи, но с известна уговорка.
— По цял свят е така — рече той. — Има ги всякакви. Има ги добри, има ги и лоши.
— Добре де, съгласен, има и свестни — каза Кърнан удовлетворен.
— Най-добре да си нямаш вземане-даване с тях — рече Маккой. — Тъй мисля аз.
Госпожа Кърнан влезе в стаята, постави на масата един поднос и рече:
— Заповядайте, господа.
Пауър стана, за да изпълни задължението на домакин, и й предложи стола си. Тя отклони поканата и рече, че гладела долу, сетне си смигна с Кънингам зад гърба на Пауър и се накани да излезе. Съпругът й се обади:
— А нямаш ли нещичко за мене, мила?
— За тебе ли? Един с опакото на ръката за тебе! — язвително рече госпожа Кърнан.
Съпругът й викна по нея:
— Нищо ли за милото на мама?
Той направи такава смешна физиономия и тъй си преправи гласа, че разпределението на бутилките бира бе съпроводено с всеобщо веселие.
Господата пиха, сетне оставиха чаши на масата и се смълчаха. После Кънингам се обърна към Пауър и му подхвърли:
— Четвъртък вечер беше, нали тъй, Джак?
— Да, в четвъртък — каза Пауър.
— Отлично — тутакси отвърна Кънингам.
— Можем да се срещнем в бара на Маколи — добави Маккой. — Там е най-удобно.
— Само да не закъсняваме — сериозно рече Пауър, — сто на сто ще е претъпкано.
— Тогава в седем и половина — предложи Маккой.
— Отлично! — каза Кънингам.
— И тъй, седем и половина при Маколи!
Настъпи кратко мълчание. Кърнан чакаше да види дали приятелите му ще го посветят. После запита:
— Какво сте намислили?
— А, нищо особено — каза Кънингам. — Имаме една дребна работа в четвъртък.
— Операта, а? — запита Кърнан.
— Не, не — уклончиво каза Кънингам. — Една съвсем дребна… духовна работа.
— Аха — рече Кърнан.
Отново настъпи мълчание. Сетне Пауър без заобикалки заяви:
— Ще ти кажа, Том: истината е, че отиваме на духовни упражнения.
— Точно така — каза Кънингам. — Джак и аз, а и Маккой сме решили да обърнем нова страница.
Той произнесе тая метафора с простодушна решителност и насърчен от собствения си глас, продължи:
— Какво да ти кажа, като ни гледаш какви сме — тайфа негодници, от първия до последния. Така си е, от първия до последния — кисело прибави той, сетне се обърна към Пауър: — Признай си!
— Признавам — каза Пауър.
— И аз си признавам — каза Маккой.
— Тъй че ще идем заедно да се очистим от греховете — рече Кънингам.
Изведнъж, сякаш осенен от някаква мисъл, той рязко се извърна към болния и рече:
— Знаеш ли какво ми хрумна, Том? Защо не вземеш да дойдеш с нас — таман си нямахме четвърти за карето.
— Добре си го намислил — рече Пауър. — Ще отидем заедно.
Кърнан мълчеше. Предложението почти нищо не му говореше, но схванал, че някакви духовни инстанции са на път да се занимаят с делата му, той реши, че личното му достойнство повелява да прояви малко упоритост. Дълго време слушаше с някаква спокойна неприязън разговора на приятелите си за йезуитите, без сам да взима участие в него.
— Нямам много лошо мнение за йезуитите — намеси се той най-сетне. — Те са образован орден, а мисля, че и намеренията им са добри.
— Те са най-великият орден в църквата, Том — въодушевено подзе Кънингам. — Генералът на йезуитите иде на първо място след папата.[96 — Орденът е организиран на военни принципи; генералът на ордена е отговорен само пред папата.]
— Нямат грешка — рече Маккой, — ако искаш да свършиш работа без шинтири-минтири, потърси йезуитите. Тия приятели пипат навсякъде. Например такъв случай…
— Йезуитите са прекрасни хора — каза Пауър.
— Има нещо удивително в техния орден — каза Кънингам. — Всички други монашески ордени рано или късно е трябвало да бъдат реформирани, а орденът на йезуитите нито веднъж не е бил реформиран. Никога не е западал.
— Тъй ли? — запита Маккой.
— Факт — рече Кънингам. — Черно на бяло е в историята.[97 — Думите на героя не отговарят напълно на истината. Орденът нееднократно е бивал атакуван по разни поводи и с течение на вековете е променил характера си. Речевата характеристика подсказва неблагонадеждността на категоричните твърдения.]
— Ами вижте им църквата — каза Пауър. — Вижте какво паство имат.
— Хората с положение все при йезуитите ходят — каза Маккой.
— Така си е — каза Пауър.
— Затова ми харесват — рече Кърнан. — И не са невежи и самомнителни като някои от бялото духовенство.
— Всички са свестни хора — каза Кънингам, — всеки посвоему. Ирландското духовенство го тачат по цял свят.
— Точно така — каза Пауър.
— Не е като поповете в Европата — рече Маккой, — само срамят сана!
— Може би си прав — поомекна Кърнан.
— Прав съм, ами как — каза Кънингам. — Да не съм от вчера? От друго ако не, от хора разбирам!
Господата пак пиха поред на номерата. Кърнан като че претегляше нещо наум. Беше развълнуван. Той имаше високо мнение за Кънингам, който според него умееше да чете и душите, и лицата на хората. И попита за подробности.
— Най-обикновени духовни упражнения, знаещ. Отец Пърдън[98 — Публичните домове в Дъблин са били разположени на улица „Пърдън“.] ги ръководи. Само за търговци, драги.
— Той няма да е много строг с нас, Том — убедително рече Пауър.
— Отец Пърдън ли? Отец Пърдън? — рече болният.
— Ти сигурно го знаеш, Том — решително рече Кънингам. — Добряк и веселяк! И той е по живота като нас.
— А… да. Мисля, че го познавам. Червендалест, висок.
— Тъкмо.
— Я ми кажи, Мартин… бива ли го като проповедник?
— Ннне… не става дума тъкмо за проповед, знаеш. То си е нещо като приятелски разговор, значи, най-делово.
Кърнан размишляваше. Маккой рече:
— Отец Том Бърк, него си го биваше!
— Ех, отец Том Бърк[99 — Доминикански монах — проповедник и писател. Бил е много популярен, защото води борба с опитите на известния викториански историк Фруд да фалшифицира истината за английското нашествие в Ирландия.][99 — „Ватиканският затворник“ е прозвище на папа Пий IX; Лъв XIII също е смятал себе си за такъв, след като италианското правителство му отнема властта над Рим в 1870 г.] — каза Кънингам, — роден оратор беше. Чувал ли си него, Том?
— Дали съм го чувал! — жегнато рече болният. — Оставаше и да не съм…
— И все пак казват, че не бил кой знае какъв богослов — забеляза Кънингам.
— Тъй ли? — попита Маккой.
— Не бе, не че му имаше нещо, знаеш. Само че понякога, казват, не проповядвал напълно в догмата.
— Ех!… Той беше прекрасен човек — каза Маккой.
— Слушах го веднъж — продължи Кърнан. — Сега не си спомням темата на беседата му. Крофтън и аз бяхме в… партера, абе как се викаше…
— В кораба — рече Кънингам.
— Тъй де, отзад, до вратата. Не помня сега за какво… Аха, беше за папата, за покойния папа. Добре си спомням. Честна дума, страшен беше! Какъв стил! Какъв глас! Господи, какъв глас имаше! Нарече го Ватиканския затворник *. Спомням си, Крофтън ми каза на излизане…
— Крофтън ли, нали е оранжист[100 — Оранжистите са протестантско политическо общество, основано в 1795, по-късно думата се прилага спрямо всеки проанглийски настроен ирландец или протестант.]? — попита Пауър.
— Как да не е! — отвърна Кърнан. — Оранжист и половина, но адски свестен човек. Влязохме при Бътлъи на улица „Мур“ и, честна дума, действително се развълнувах, светата истина ви казвам, и много добре си спомням какво ми рече: Кърнан, вика, ние се кланяме пред различни олтари, но вярата ни е една и съща. Хубаво го каза, дяволът.
— Има нещо вярно в това — каза Пауър. — Протестантите идваха на тумби да го слушат.
— Между нас кой знае каква разлика няма — рече Маккой. — И те, и ние вярваме в…
Той се поколеба за миг.
— … в Спасителя. Само че те не вярват в папата и в Божията майка…
— Но, разбира се — спокойно
