Леля Кейт свирепо изгледа племенницата си и рече:
— Знам аз какво трябва да се прави за слава божия, Мери Джейн, но мисля, че никак не прави чест на папата да изхвърля от хоровете всички тия жени, дето цял живот са робували в тях, и да ги заменя с някакви си сополанковци[122 — В края на ноември 1903 г. (непосредствено преди времето на разказа) папа Пий X обявява, че певците в църквата изпълняват свещенослужителна роля, затова жените трябва да бъдат отстранени от хоровете, а високите партии да се изпълняват от момчета според древния обичай на църквата.]. Щом папата го прави, сигурно е за благото на църквата. Но не е справедливо, Мери Джейн, и никак не е човещина.
Тя се бе разгорещила и щеше да продължи да говори в защита на сестра си, защото това бе болното й място, но Мери Джейн видя, че всички танцуващи са се върнали, и миротворно се намеси:
— Слушай, лельо Кейт, господин Браун е от другата вяра, не давай повод на врага да хули!
Леля Кейт се обърна към Браун, който се бе ухилил при намека за вероизповеданието му, и забързано рече:
— Не съм казала, че папата бърка. Аз съм само глупава бабичка и не бих дръзнала да говоря така.
Но има и нещо, което се нарича обикновено възпитание и благодарност. И ако бях на мястото на Джулия, направо щях да му кажа в лицето на отец Хийли…
— Освен това, лельо, всички сме доста гладни, а когато сме гладни, всички сме заядливи.
— Когато сме жадни, пак сме заядливи — добави Браун.
— Тъй че най-добре да отидем да вечеряме — рече Мери Джейн — и спора да приключим после.
На площадката пред гостната Габриел завари жена си и Мери Джейн, които увещаваха госпожица Айвърс да остане на вечеря. Но госпожица Айвърс вече бе сложила шапката си, закопчаваше палтото си и не искаше да остане. Никак не била гладна и вече се била забавила повечко, отколкото възнамерявала.
— Само за десетина минутки, Моли — рече госпожа Конрой. — С това няма да закъснееш повече.
— Хапнете нещичко — каза Мери Джейн, — да се подкрепите след танца.
— Наистина не мога — отвърна госпожица Айвърс.
— Боя се, че не ви беше много интересно — унило рече Мери Джейн.
— Напротив, напротив — каза госпожица Айвърс, — но сега наистина трябва да ме пуснете.
— Но как ще се прибереш вкъщи? — попита госпожа Конрой.
— На две крачки съм от кея.
Габриел се поколеба за миг и рече:
— Разрешете да ви изпратя, госпожице Айвърс, щом наистина трябва да се прибирате.
Но госпожица Айвърс се отскубна от тях.
— Не искам и да чуя за това — възкликна тя. — За бога, вървете да вечеряте и не се тревожете за мен. Сама где се оправя.
— Чудна жена си ти. Моли — чистосърдечно рече госпожа Конрой.
— Beannacht libh[123 — Сбогом (ирл.).] — със смях се провикна госпожица Айвърс и изтича надолу по стълбите.
Мери Джейн се загледа след нея огорчена и озадачена, а госпожа Конрой се надвеси над перилата, за да чуе хлопването на външната врата. Габриел се запита той ли е причината за внезапното й тръгване. Но тя не изглеждаше в лошо настроение — на излизане се смееше. Той се вгледа с празен поглед надолу по стълбите.
Тъкмо в тоя миг леля Кейт докрета откъм трапезарията, чупейки отчаяно ръце.
— Къде е Габриел? — провикна се тя. — За бога, къде пропадна Габриел? Всички са вече на масата, а няма кой да нареже гъската!
— Тук съм, лельо Кейт! — възкликна Габриел с внезапно въодушевление. — И съм готов да нарежа цяло стадо гъски, ако се наложи.
Тлъста препечена гъска лежеше в единия край на масата, а в другия край, на книжно ложе от креп, поръсено с магданоз, лежеше голям свински бут с обелена кожа и овалян в галета, с нагъната гофрирана хартия около кокала, а до него бе поставен поднос говеждо с подправки. Между тия два апетитни фланга лежаха батареи продълговати чинии с всевъзможни лакомства: две формички желе, червено и жълто; плоска чиния с blanc-manger с червено сладко отгоре; голямо зелено листообразно блюдо с дръжка като стебло, пълно със стафиди и белени бадеми; друго подобно блюдо с гвардейско каре сушени смокини; купа крем карамел, поръсен с настърган мускатов орех; друга купичка, пълна догоре с шоколадови бонбони, увити в златен и сребърен станиол, и стъклена ваза, в която стърчаха високи стебла крехък керевиз. В средата на масата, като часови пред фруктиера, на която се издигаше цяла пирамида портокали и ябълки, се мъдреха две тумбести старомодни гарафи от кристал, едната пълна с портвайн, а другата с тъмно шери. Връз затвореното пиано стоеше в засада пудинг, поставен на огромен жълт поднос, а зад него бяха строени — по цвета на униформите — три взвода бутилки светла и тъмна бира и минерална вода, два реда черни с кафяво-червени етикети, третият, най-малоброен, бял с напречни зелени ивици.
Габриел смело зае мястото си начело на масата и като огледа острието на ножа, здраво заби вилицата в гъската. Сега се чувстваше отлично, защото майсторски умееше да реже всякакви меса и повече от всичко обичаше да заема почетното място на такава богата трапеза.
— Какво предпочитате, госпожице Фърлонг? — запита той. — Крилце или бяло месо?
— Малко бяло месо, моля.
— А за вас, госпожице Хигинс?
— Ах, каквото и да е, господин Конрой.
Докато Габриел и госпожица Дейли подаваха чиниите с гъска, със свински бут и говеждо с подправки, Лили минаваше от гост на гост с чиния топли сипкави картофи, покрити с бяла салфетка.
Идеята бе на Мери Джейн; тя бе предложила и ябълков сос за гъската, но леля Кейт бе казала, че цял живот е яла печена гъска без никакъв ябълков сос и, дай боже, когато са най-зле, все така да са. Мери Джейн обслужваше ученичките си и се грижеше да получат най-вкусните парчета, а леля Кейт и леля Джулия отваряха и пренасяха от пианото бутилки светла и тъмна бира за господата и шишета минерална вода за дамите. Царяха суматоха, смях и шум всред поръчки и протести, звън на ножове и вилици и пукот на тапи и стъклени запушалки. Щом раздаде на всички порциите им, Габриел почна да реже за допълнително, без да сервира на себе си. Всички шумно запротестираха и той трябваше да отстъпи и да изпие няколко големи глътки тъмна бира, защото се бе разгорещил от работата. Мери Джейн тихичко седна да се храни, но леля Кейт и леля Джулия все щапукаха около трапезата, бутаха се и си пречеха, даваха си нареждания и не им обръщаха внимание. Браун ги молеше да седнат да вечерят и Габриел се присъедини в молбите, но те рекоха, че имало време, така че в края на краищата Фреди Мейлинс се надигна и сграбчвайки леля Кейт, я чучна на стола й всред всеобщ смях.
Когато на всички бе сложено, Габриел се усмихна и рече:
— А сега, ако някой иска още, простому казано, плънка, да се обади.
Цял хор гласове го подкани сам да почне да яде и Лили се появи с три картофа, които беше запазила за него.
— Добре тогава — усмихна се Габриел и отпи още една глътка, — моля ви, дами и господа, бъдете така добри и забравете за няколко минути моето съществуване.
Той отдаде чест на вечерята си и не взе участие в шумния разговор, сред който Лили безшумно раздигаше масата. Тема на разговора бе оперната трупа, която гастролираше в Кралския театър. Бартел д’Арси, тенорът, мургав млад човек с елегантни мустачки, се изказа много ласкаво за първото контраалто на трупата, но госпожица Фърлонг бе на мнение, че изпълнението й е доста пошло. Фреди Мейлинс рече, че в пантомима „Маскарад“ пеел някакъв негърски вожд и бил рядко красив тенор.
— А вие чухте ли го? — запита той Бартел д’Арси през масата.
— Не — нехайно отвърна Бартел д’Арси.
— Защото съм много любопитен да чуя мнението ви за него — обясни Фреди Мейлинс. — Според мен той има знаменит глас.
— Когато е за хубави работи, слушайте Теди — някак свойски се обърна към всички на масата Браун.
— Че защо да няма красив глас? — рязко запита Фреди Мейлинс. — Какво от това, че е черен?
Никой не отговори на тоя въпрос и Мери Джейн отново върна сътрапезниците към истинската опера. Една от нейните ученички й дала гратис за „Миньон“[124 — Опера от А. Томас по Гьотевия „Вилхелм Майстер“.]. Хубаво било, разбира се, рече тя, но тая опера все й напомняла бедната Джорджина Бърнс. Браун се върна още по-назад, към старите италиански трупи, които идвали едно време в Дъблин — Титйенс, Илма дьо Мурска, Кампанини, знаменития Требели, Джулини, Равели, Арамбуро.[125 — Прочути певци от XIX в., повечето свързани с операта „Лукреция Борджия“ от Доницети.] Да, в ония времена, рече той, в Дъблин можело да се чуе истинско пеене. После той разказа как галерията в стария Кралски театър била претъпкана вечер след вечер и как веднъж някакъв италиански тенор пет пъти трябвало да излиза на бис с „Нека падна като воин“ и всеки път взимал по едно високо до, а младежите от галерията понякога разпрягали конете от каляската на някоя примадона и сами я теглели из улиците до хотела. Защо вече не представяли прочутите стари опери, питаше той, „Динора“[126 — Опера от Майербеер.], „Лукреция Борджия“? Защото не могло да се намерят гласове за тях.
— Е, мисля, че и днес има не по-лоши певци оттогава — рече Бартел д’Арси.
— Къде ги? — захвана се Браун.
— В Лондон, Париж, Милано — разгорещено отвърна Бартел д’Арси. — Карузо например е поне равен, ако не и по-добър от всеки, когото споменахте.
— Може — рече Браун. — Но аз дълбоко се съмнявам.
— Ах, какво не бих дала да чуя Карузо! — каза Мери Джейн.
— Аз признавам само един тенор — рече леля Кейт, която бе заглозгала кокалче. — Само него харесвах, но едва ли някой от вас го знае.
— Кой беше той, госпожице Моркън? — вежливо запита Бартел д’Арси.
— Казваше се Паркинсън — рече леля Кейт. — Чух го, когато беше в разцвета си, и ми се струва, че до ден-днешен не е имало по-чист теноров глас.
— Странно! — каза Бартел д’Арси. — Не съм чувал дори името му.
— Да, да, госпожица Моркън е права — обади се Браун. — Чувал съм за тоя Паркинсън, но и аз не го помня.
— Прекрасен, чист, сладък, сочен английски тенор — въодушеви се леля Кейт.
Щом Габриел се нахрани, на масата се появи огромният пудинг. Вилиците и лъжиците отново затракаха. Жената на
