……………………
В антрето, където стояха, нахлу пронизващият утринен въздух и леля Кейт рече:
— Затворете вратата. Госпожа Мейлинс ще настине до смърт.
Мери Джейн отвърна:
— Браун отвори. Излязъл е отпред.
— Браун е вътре и вън, и навред[131 — Леля Кейт несъзнателно влага дълбок смисъл в безобидния каламбур с името Браун (кафяв): в целия цикъл кафявото настойчиво се асоциира с потискащата атмосфера и духовната ограниченост на живота в Дъблин. Да припомним, че Браун е протестант.] — рече леля Кейт, снишила глас.
Мери Джейн се засмя.
— Наистина — лукаво подзе тя, — той е много внимателен.
— И той, като тръбите за светилния газ, е тук открай време — все със същия тон рече леля Кейт, — през цялата Коледа.
Тоя път самата тя добродушно се засмя, сетне бързо добави:
— Кажи му да влезе и да затвори вратата, Мери Джейн. Дай боже да не ме е чул!
В тоя миг външната врата се разтвори и на прага се появи Браун, който щеше да се пукне от смях. Беше навлякъл дълъг зелен балтон с яка и маншети от изкуствен астраган и носеше кожен калпак. Той посочи надолу, към заснежения кей, отдето идеше остро продължително свирене.
— Теди ще насъбере всичките файтони на Дъблин — рече той.
Откъм малкия килер зад кантората се приближи Габриел, който се мъчеше да облече балтона си, и като огледа антрето, рече:
— Грета още ли я няма?
— Облича се, Габриел — отвърна леля Кейт.
— Кой свири горе? — запита Габриел.
— Никой. Всички се разотидоха.
— Не, лельо Кейт — каза Мери Джейн. — Бартел д’Арси и госпожица О’Калахан още не са си отишли.
— И все пак някой дрънка на пианото — рече Габриел.
Мери Джейн погледна Габриел и Браун, сетне потръпна и каза:
— Като ви гледам толкова навлечени, тръпки ме побиват. Не бих искала да съм на ваше място и да се прибирам вкъщи в тоя час.
— В тоя миг — храбро заяви Браун — повече от всичко ми се иска да се разходя из полето или да препускам бързо с някой вихрогон.
— Ние имахме и добър кон, и бричка — тъжно каза леля Джулия.
— Непрежалимият Джони — рече Мери Джейн и се засмя. Леля Кейт и Габриел също се засмяха.
— Какво толкова е имало в тоя Джони? — запита Браун.
— Блаженопочившият Патрик Моркън, с други думи, дядо ни — обясни Габриел, — или старият джентълмен, както най-често го наричаха в по-късните му години, имаше фабрика за туткал.
— Ти пък, Габриел — засмя се леля Кейт, — фабриката беше за кола.
— Туткал или кола, все това — рече Габриел. — Старият господин имаше кон на име Джони. Джони работеше във фабриката на стария господин, като непрекъснато се въртеше в кръг, за да върти долапа. Дотук добре. Но сега започва трагедията на Джони. Един хубав ден на стария господин му се дощяло да отиде и той с кон като големците на някакъв военен парад в парка.
— Бог да го прости! — състрадателно рече леля Кейт.
— Амин! — каза Габриел. — И тъй, както вече казах, старият господин впрегнал Джони, нахлупил новия си цилиндър, сложил си и най-хубавата колосана яка и тържествено потеглил от замъка на дедите си някъде до градското сметище, ако не се лъжа.
Всички, дори госпожа Мейлинс, се засмяха, а леля Кейт рече:
— Ти пък, Габриел! Той всъщност не е живял близо до сметището. Фабриката беше там.
— Потеглил той с Джони от замъка на своите деди — продължи Габриел — и всичко вървяло прекрасно, докато Джони зърнал статуята на крал Били[132 — Уилям Орански приключва завладяването на Ирландия, след като разбива католическите сили в битката при Бойн (1690). Символ на британското господство.]; и може би защото се влюбил в коня, връз който седял крал Били, или понеже му се сторило, че отново е впрегнат в долапа, той, така или иначе, тръгнал в кръг около статуята.
Габриел също се завъртя в кръг с галошите си из антрето и предизвика всеобщ смях.
— Вървял тъй околовръст — продължи Габриел, — а старият господин, който бил много важен стар господин, страшно се възмутил. Дий, сър! Какво значи това, сър? Джони! Джони? Какво го прихвана тоя кон? Нищо не разбирам!
Бурният смях, последвал разказа на Габриел, бе прекъснат от оглушително тропане по вратата. Мери Джейн припна да я отвори и в антрето влезе Фреди Мейлинс. Килнал шапка доста назад и свил рамене от студ, той заморен пухтеше и се задъхваше.
— Намерих само един файтон — рече той.
— Нищо, ще намерим друг на кея — каза Габриел.
— Да — потвърди леля Кейт. — Там ще е по-добре, та да не държим госпожа Мейлинс на течение.
Браун и Фреди подкрепиха госпожа Мейлинс надолу по стъпалата и след много и сложни маневри я качиха във файтона. Фреди Мейлинс се покатери след нея и с много пъшкане я намести вътре, а Браун му помагаше със съвети. Най-сетне тя бе удобно настанена и Фреди Мейлинс покани Браун във файтона. Последва доста объркан разговор, сетне Браун се вмъкна във файтона. Файтонджията намести чула връз коленете си и се наведе да пита за адреса. Настъпи още по-голяма бъркотия, тъй като, пъхнали глави през страничните прозорчета на файтона, Фреди Мейлинс и Браун даваха различни нареждания на файтонджията. Въпросът беше къде точно да оставят Браун, а откъм стъпалата пред къщата леля Джулия, леля Кейт и Мери Джейн подхранваха спора с допълнителни наставления, контранаставления и много смях. А Фреди Мейлинс просто дъх не можеше да си поеме от смях. Всеки миг току подаваше глава през прозорчето и пак я скриваше с голям риск за шапката си, за да разправя на майка си как вървят преговорите, докато накрая Браун викна към изумения файтонджия с глас, който заглуши шума и смеховете:
— Знаеш ли къде е колежът „Св. Троица“?
— Да, господине — рече файтонджията.
— Тогава карай право към портала на колежа и после ще ти кажем накъде да свиеш. Сега разбра ли?
— Да, господине — рече файтонджията.
— Хайде, карай към колежа като лястовица!
— Дадено, господине! — викна файтонджията.
Той шибна коня и файтонът затрополи по кея сред хор от смях и прощални възгласи.
Габриел не бе излязъл навън с другите. Стоеше в тъмния кът на антрето и се взираше нагоре по стълбите. Близо до първата площадка, скрита в сянката като него, стоеше някаква жена. Той не можеше да види лицето й, но виждаше пръстенокафените и оранжеви биета на роклята й, които в сянката изглеждаха черни и бели. Беше жена му. Опряна на перилата, тя слушаше нещо. Габриел се изненада от нейната неподвижност и сам напрегна слух. Но не чу нищо друго освен шума от смеховете и спора на стъпалата пред входа, няколко акорда по пианото и някаква откъслечна мелодия, пята от мъжки глас.
Той стоеше неподвижен в сумрака и се мъчеше да разпознае мелодията и гласа, загледан нагоре към жена си. В стойката й имаше и грация, и тайнственост, сякаш тя бе някакъв символ. Той се запита какъв символ може да бъде жена, застанала в сянката на стълбите и заслушана в далечна музика. Ако бе художник, щеше да я нарисува в тая поза. Синята й филцова шапка щеше да подчертае светлокестенявите й коси върху тъмния фон, а тъмните ивици на роклята й щяха да подчертаят по-светлите. Далечна музика — така би нарекъл той картината, ако беше художник.
Входната врата хлопна и леля Кейт, леля Джулия и Мери Джейн влязоха вътре, като продължаваха да се смеят.
— Фреди е наистина ужасен, нали? — рече Мери Джейн. — Наистина е ужасен.
Без да продума, Габриел посочи с ръка нагоре към стълбите, където стоеше жена му. Сега, след като входната врата бе затворена, гласът и пианото се чуваха по-ясно. Габриел вдигна ръка, за да ги накара да пазят тишина. Песента сякаш бе в старинния ирландски лад и певецът не изглеждаше уверен нито в думите, нито в гласа си. Поради разстоянието пресипналият му глас звучеше жалобно и едва-едва внасяше живот в мелодията със скръбните си слова:
Връз къдрите ми дъжд вали,
до кости мокри ме роса,
детето ми е лед…[133 — Стихове от много популярна в Ирландия и Шотландия балада „Девойката от Огрим“. Изоставена от любимия, героинята чака пред дома му с дете в ръце; той я разпитва надълго и широко, но отказва да я приеме в къщата си.]
— Ах! — възкликна Мери Джейн. — Бартел Д’Арси пее, а не пожела да попее нито веднъж през цялата вечер. Ще го накарам да ни изпее нещо, преди да си отиде.
— Накарай го, накарай го, Мери Джейн! — каза леля Кейт.
Мери Джейн се плъзна покрай тях и се затича към стълбите, но още преди да ги стигне, песента секна и някой рязко затвори пианото.
— Ах, колко жалко! — викна тя. — Слиза ли той, Грета?
Габриел чу жена си да казва да и я видя да слиза надолу към тях. На няколко стъпала зад нея бяха Бартел д’Арси и госпожица О’Калахан.
— Ах, господин Д’Арси! — възкликна Мери Джейн. — Как можахте да спрете точно когато всички се бяхме прехласнали в песента ви.
— Цяла вечер го карах — рече госпожица О’Калахан, — и госпожа Конрой също, а той все ни казваше, че страшно бил настинал и не могъл да пее.
— Ах, господин Д’Арси, как не ви е срам да лъжете така! — каза леля Кейт.
— Не виждате ли, че съм прегракнал като гарван? — грубо рече Д’Арси.
Той побърза да влезе в килера и си навлече балтона. Стъписани от грубите му думи, другите не знаеха какво да кажат. Леля Кейт смръщи вежди и със знаци им подсказа да изоставят темата. В това време Д’Арси грижливо увиваше врата си и се въсеше.
— От времето е — рече леля Джулия след кратка пауза.
— Да, всички са се простудили — веднага добави леля Кейт, — всички.
— Казват — подзе Мери Джейн, — че от трийсет години не е валяло такъв сняг, а тая заран четох във вестниците, че снеговалежът е обхванал цяла Ирландия.
— Обичам снега — тъжно каза леля Джулия.
— И аз — рече госпожица О’Калахан. — Струва ми се, че Коледа без сняг не е Коледа.
— Но бедният господин Д’Арси не обича снега — рече леля Кейт и се усмихна.
Д’Арси излезе от килера добре загърнат и закопчан и с нотка на разкаяние в гласа разказа как се бил простудил. Всички започнаха да му дават съвети и да изказват съчувствието си, като го увещаваха много да пази гърлото си в нощния въздух. Габриел наблюдаваше жена си, която не взимаше участие в разговора. Тя стоеше точно под прашното прозорче на вратата и пламъкът на светилния
