И той дочу камбанен звън. Повтори си наум песничката, която го бе научила Бригид:
Бим-бам! Камбана бие вън!
Сбогом, мамо, не тъжи!
В стария църковен двор
до батко ти ме положи.
Ангелчета шест ще бдят
над последния ми път.
Две се молят, две възгласят,
две душата ми отнасят.
Колко красиво и тъжно! Колко красиви са думите в стария църковен двор! Тръпка пролази по цялото му тяло. Колко тъжно и колко красиво! Прииска му се да си поплаче, не за себе си, а за думите, тъй красиви и тъжни като музика. Бим-бам! Бим-бам! Сбо-гом! Сбо-гом!
Студената слънчева светлина бе помътняла, а до леглото му с купичка говежди бульон в ръце стоеше брат Майкъл. Той се зарадва, защото устата му бе пресъхнала и гореше. Чуваше се глъчката от игрищата. Животът в колежа продължаваше, все едно че и той бе там.
После брат Майкъл тръгна да си ходи, а третокласникът му каза непременно да се върне и да му каже какво пише във вестника. Той каза на Стивън, че името му е Корк и баща му имал много състезателни коне, до един страшни скачачи, и че когато поиска, може да подшушне на брат Майкъл на кой да заложи, защото брат Майкъл е много добър и винаги му казва какво пише във вестника, дето всеки ден го получават в замъка. Във вестника пишеше за най-различни неща: за произшествия, корабокрушения, спорт и политика.
— Сега пише само за политика — каза той. — Ваште сигурно също говорят за това.
— Да — каза Стивън.
— И наште — каза той.
После се замисли за миг и добави:
— Ти имаш странно име — Дедалус, — но и моето е странно — Корк. Мойто име е име на един град. А твойто прилича на латински.
После го попита:
— Обичаш ли гатанки?
Стивън отвърна:
После оня рече:
— Добре, отговори тогава защо графство Мънстър прилича на тапа?
Стивън се зачуди какъв ли е отговорът, после каза:
— Предавам се.
— Защото в него има корк — каза третокласникът. — Чактисваш ли? Корк е град в графство Мънстър, а от корка правят тапи.
— А, сега разбрах — каза Стивън.
— Това е много стара гатанка — рече момчето.
После добави:
— Знаеш ли какво?
— Какво? — попита Стивън.
— Знаеш ли — каза момчето, — същата гатанка може да се зададе и по друг начин.
— Така ли? — учуди се Стивън.
— Да, съвсем същата гатанка — каза оня. — Сещаш ли се?
— Не — каза Стивън.
— Не можеш ли да се сетиш?
Докато говореше, той се понадигаше от леглото и поглеждаше Стивън. После се отпусна на възглавката и рече:
— Има още един начин, но няма да ти го кажа.
Защо не му го каза? Баща му, който имал толкова много коне, сигурно също е мирови съдия като бащите на Сорин и Рош Пора. Той си спомни своя собствен баща, спомни си го как пееше, а мама свиреше, спомни си, че винаги му даваше по цял шилинг, когато му поискваше само шест пенса, и му стана мъчно за него, че не е мирови съдия като бащите на другите момчета. Защо тогава го бяха изпратили тук заедно с тях? Но татко му бе казал да се чувства като у дома си, защото преди петдесет години братът на дядо му бил връчил тук едно послание на Освободителя. Хората от онова време се познаваха по старовремските дрехи. Всичко тогавашно му изглеждаше много тържествено и той се зачуди дали по онова време момчетата в Клонгоус са носели сини куртки със златни копчета, жълти жилетки и шапки от заешка кожа, дали са пиели бира като възрастните и имали собствени хрътки-зайчари?
Той погледна прозореца и видя, че навън се бе свечерило. Над игрищата сигурно вече се стелеше сивкава здрачевина. Оттам не се чуваше никакъв шум. Сега в клас навярно пишеха съчинение или пък отец Арнал им четеше из житията на светците.
Чудно, не му дадоха никакво лекарство. Може би брат Майкъл щеше да го донесе, като се върне. Момчетата казваха, че в лечебницата давали да се пият разни смрадливи горчила. Но сега му беше по-добре отпреди. Хубаво би било да можеше бавничко да оздравява. Тогава може да ти дадат някоя книжка. В библиотеката имаше една книга за Холандия с чудесни чуждоземни имена и картинки на непознати градове и кораби. Такава книга е истинска сладост.
Колко слаба стана светлината навън. Нищо и така е хубаво. Отблясъците на огъня се надигаха и снишаваха по стената. Също като вълни. Някой бе притурил въглища и той дочу гласове. Говореха си. Това бе шумът на вълните. Или самите вълни говореха помежду си, докато се дигаха и спадаха.
Той видя развълнувано море, дълги тъмни талази, които се дигаха и спадаха, тъмни в безлунната нощ. Мъничка светлина проблясваше в края на вълнолома, в залива влизаше кораб: и той видя тълпа хора, сбрани на самия бряг, за да посрещнат кораба, който влизаше в тяхното пристанище. На палубата стоеше висок мъж и се взираше в равната тъмна земя: светлинката на фара го озари и той видя лицето му, скръбното лице на брат Майкъл.
Видя го да вдига ръка към народа и чу гръмкия му скръбен глас, който се понесе над вълните:
— Той умря. Видяхме го в ковчега.
Скръбен стон се изтръгна от народа:
— Парнел! Умря Парнел!
Те паднаха на колене, стенейки от скръб.
И той видя Данте в кафява кадифена рокля и зелена кадифена мантия, която се спускаше от раменете й: горда и безмълвна, тя шестваше край народа, коленичил досам водата.[161 — Стивън си представя грандиозното погребение на Парнел, починал на 6 октомври 1891.]
Камината, с жар догоре, пламтеше с ален огън, а под увития в бръшлян полилей бе сложена коледната трапеза. Макар че се върнаха доста късно, обядът още не беше готов: ей сегинка ще бъде готов, бе казала мама. И те чакаха да се отвори вратата и прислужниците да внесат големите блюда под тежки метални похлупаци.
Чакаха всички: чичо Чарлз, седнал в дъното на стаята до прозореца. Данте и господин Кейси — в креслата от двете страни на камината, Стивън — на стол между тях, сложил крака върху малка табуретка. Господин Дедалус се поогледа в огледалото над камината, засука мустаци, сетне разтвори полите на фрака си и застана с гръб към жаркия огън: сегиз-тогиз обаче той повдигаше ръка и позасукваше ту единия, ту другия си мустак. Господин Кейси, оборил глава на една страна, се усмихна и потупа подутата си гуша. Стивън също се усмихна: той вече знаеше, че в гърлото на господин Кейси няма никаква кесия със сребро. Смешно му стана, като си спомни как господин Кейси го лъготеше, че в гърлото му дрънчи сребро. А когато веднъж се помъчи да разтвори ръката му, за да види в нея ли е скрил кесията със среброто, той забеляза, че пръстите му не можеха да се изправят: и господин Кейси му каза,[162 — Прототип на Кейси е Джон Кели, ирландски патриот и близък приятел на семейството, няколкократно хвърлян в затвора, където осакатял от плетене на кълчища.] че трите му пръста се вдървили от бързане, докато плел кесията за рождения ден на кралица Виктория.
Господин Кейси потупа издутата си гуша и се усмихна на Стивън със сънен поглед, а господин Дедалус му каза:
— М-да… Такива работи, значи. Добре се поразходихме, а, Джон? М-да… Тия хора гладни ли са решили да ни държат? М-да… Такива ми ти работи. Ей богу, добре се нагълтахме днеска с озон край Хед.
Той се обърна към Данте и каза:
— Ама вие днес изобщо носа си не подадохте навън, госпожо Райордан?
Данте се намръщи и отсече:
— Не.
Господин Дедалус пусна полите си и отиде до бюфета. Извади отвътре голям глинен кърчаг с уиски и бавно започна да пълни гарафата, като от време на време се навеждаше да види колко е сипал. После прибра кърчага в бюфета, наля по малко в две чаши, добави вода и се върна с тях при камината.
— Ще сръбнем ли капчица за апетит, Джон? — попита той.
Господин Кейси взе чашата, отпи и я постави до себе си на камината. После каза:
— Брей, все си мисля как нашият приятел Кристофър майстори от онова, неговото шампанско…
Той прихна да се смее, закашля се и добави:
— … от гърмящото де, за тия приятелчета.[163 — Намек, че човекът е правел бомби за Фенианското братство.]
Господин Дедалус гръмко се изсмя.
— Кой, Кристи ли? — каза той. — Във всяка от брадавиците по плешивото му теме има повече пипе, отколкото в цяла глутница лисугери.
Той наведе глава, затвори очи, облиза се доволно и взе да имитира гласа на хотелиера:
— Ас какъв сладък гласец ти говори — света вода ненапита. Мед му капе от устата, господ да ни го пази.
Господин Кейси още не можеше да се съвземе от кашлицата и смеха си. Стивън позна гласа и физиономията на хотелиера, когото баща му имитираше, и се засмя.
Господин Дедалус намести монокъла си, вторачи се в него и му рече тихо и ласкаво:
— Ами ти, кутренцето ми, на какво се смееш?
Влязоха прислужниците и сложиха блюдата на масата. След тях дойде госпожа Дедалус и покани всички.
— Моля, сядайте — каза тя.
Господин Дедалус се изправи до масата и каза:
— Заповядайте, госпожо Райордан. И ти, Джон, сядай, друже.
Той погледна към чичо Чарлз и му рече:
— Хайде, сър, птицата чака.
Щом всички се разположиха, той хвана капака на блюдото, но тутакси дръпна ръката си и каза:
— Хайде, Стивън.
Стивън стана, за да прочете молитвата:
Благослови ни, Господи, и благослови тия Твои дарове, които милостиво ни провождаш в името на Исуса Христа, нашия Господ. Амин.
Всички се прекръстиха и господин Дедалус с доволна въздишка вдигна тежкия капак от блюдото, осеян по края с бляскави капчици.
Стивън погледна тлъстата пуйка, която вече бе видял
