— Вземете тая, сър. Няма ала-бала. Пръстите ще си оближете.
Защо господин Барет в Клонгоус наричаше пуйка пердашката, с която биеше през ръцете? Но Клонгоус бе далеч, а тежката миризма на топла пуйка, шунка и целина, която се вдигаше от блюдата и чиниите, буйният огън, който пламтеше в камината, и зеленият бръшлян и червената коледна звезда те караха да се чувстваш така щастлив, и щом обедът свърши, ще донесат огромния коледен пудинг, украсен с обелени бадеми и вейки коледна звезда, около който препускат синкави пламъчета, а на върха му се вее малко зелено знаменце.
Това бе първият му коледен обед и той си представи как малките му братя и сестри чакат сега в детската стая да дойде ред на пудинга, както сам често бе чакал. Чувстваше се странно и някак по-възрастен в ученическата си униформа с широка ниска яка. А сутринта, когато майка му го доведе в гостната, облечен за църква, баща му заплака. Понеже си спомнил за своя баща. И чичо Чарлз каза същото.
Господин Дедалус покри блюдото и лакомо залапа. След малко той каза:
— Бедният ни Кристи, и той я заплете една…
— Саймън — рече госпожа Дедалус, — не си предложил сос на госпожа Райордан.
Господин Дедалус грабна сосиерата.
— Не съм ли?! — възкликна той. — Зло да ви забрави, госпожо Райордан, простете на слепия!
Данте покри с ръце чинията си и каза:
— Не, благодаря.
Господин Дедалус се обърна към чичо Чарлз:
— Върви ли ви хапката, сър?
— Като кралската поща, Саймън.
— Ами ти, Джон?
— Аз съм наред. Гледай се ти — давай, давай!
— За теб, Мери? Я подай чинията, Стивън, ушите ще ти заплющят от тоя сос!
Той щедро напълни чинията на Стивън със сос и отново върна сосиерата на масата. После попита чичо Чарлз крехко ли е месото. Чичо Чарлз не можа да отговори, защото устата му беше пълна, но утвърдително закима с глава.
— Ама как нашият човек му затвори устата на каноника, а? — подхвърли господин Дедалус.
— Кой да очаква подобна смелост от него? — каза господин Кейси.
— Ще ви плащам лептата си, отче, като спрете да обръщате храма божи в изборджийско сборище.
— Хубав отговор, няма що! И то на своя свещеник! — каза Данте. — И тоя човек се представя за добър католик.
— Сами са си виновни — снизходително каза господин Дедалус. — И първият срещнат глупак ще им каже да си гледат религията и да не се пъхат, дето не им е работа.
— Това е религия — каза Данте. — Дълг им е да предупреждават народа.
— Ние отиваме в божия храм смирено да се помолим на създателя си — каза господин Кейси, — а не да слушаме предизборни речи.
— Това е религия — повтори Данте. — Те имат право. Пастирът трябва да води стадото.
— И да проповядва политика от олтара, така ли? — запита господин Дедалус.
— Точно така — отвърна Данте. — Става дума за обществения морал. Свещеникът е свещеник, за да учи паството си кое е право и кое не.
Госпожа Дедалус остави ножа и вилицата си на масата и рече:
— Моля ви, умолявам ви, точно днес ли намерихте да водите политически спорове?!
— Права сте, госпожо — каза чичо Чарлз. — Достатъчно, Саймън, стига толкова. Да не говорим повече.
— Добре, добре — бързо се съгласи господин Дедалус.
Той решително вдигна капака на блюдото и рече:
— Я да видим, кой иска още пуйка?
Отговор не последва. Данте каза:
— Хубави думи в устата на един католик, няма що.
— Госпожо Райордан, умолявам ви, да оставим тоя разговор — рече госпожа Дедалус.
Данте се обърна към нея и каза:
— А да не би да искате да си седя и да слушам как хулят пастирите на моята църква?
— Никой няма да каже дума срещу тях, стига да не се месят в политиката — каза господин Дедалус.
— Ирландските епископи и свещеници си казаха думата и ние трябва да им се подчиним[165 — Намек за манифеста на ирландското духовенство срещу Парнел. Вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“.] — отвърна Данте.
— Те по-добре да оставят политиката, иначе народът ще остави тяхната църква — каза господин Кейси.
— Чувате ли? — запита Данте, обръщайки се към госпожа Дедалус.
— Господин Кейси! Саймън! Стига толкова — рече госпожа Дедалус.
— Лошо! Лошо! — промърмори чичо Чарлз.
— Какво?! — викна господин Дедалус. — Мигар трябваше да го изоставим по заповед на англичаните?
— Той вече не бе достоен да води народа — каза Данте. — Беше отявлен грешник.
— Всички сме грешници, и то окаяни грешници — студено забеляза господин Кейси.
— … Но горко томува, чрез когото дохожда съблазън — каза госпожа Райордан. — За него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия малките[166 — Лук., 17, 1 — 2.].
Това е словото на светия Дух.
— Скверно слово, ако питате мен — хладно каза господин Дедалус.
— Саймън! Саймън! Малкият! — обади се чичо Чарлз.
— Да де… Искам да кажа… абе сетих се какви скверни слова говореше хамалинът на гарата — рече господин Дедалус. — Такава работа значи. Я да видя чинията ти, Стивън. На, и всичко да си изядеш.
Той напълни чинията на Стивън и сложи на чичо Чарлз и на господин Кейси големи късове от пуйката, като обилно ги поля със сос. Госпожа Дедалус почти не хапваше, а Данте стоеше, скръстила ръце в скута си. Лицето й бе почервеняло. Господин Дедалус разряза остатъка от пуйката и каза:
— А тая вкусна мръвка се вика по нашенски папски нос или, просто казано, трътка. Иска ли някой от уважаемите дами и господа…
Той вдигна с вилицата едно парче от пуйката. Никой не отговори. Господин Дедалус го сложи в чинията си и рече:
— Е, да не кажете, че не съм ви поканил. Я сам да си го изям, че напоследък нещо не съм добре.
Той смигна на Стивън, сложи обратно капака и отново започна да яде.
Настъпи тишина. След малко господин Дедалус подзе:
— Е, хубаво време се задържа днеска. Сума народ бе надошъл.
Никой не продумваше. Той отново подзе:
— Тая Коледа дойде повече народ от миналата.
Той огледа другите, които бяха свели лица над чиниите си, и като не получи отговор, почака още малко, сетне горчиво рече:
— Така или иначе развали ми се коледната трапеза.
— Нито щастие, ни благодат ще влязат в дом, където няма уважение към църковните пастири — каза Данте.
Господин Дедалус хвърли ножа и вилицата си в чинията.
— Уважение ли?! — викна той. — Към кого? Към Били Бърната[167 — Били Бърната е дъблинският архиепископ Уилям Уолш, активен участник в кампанията против Парнел. В едно от сатиричните си стихотворения Джойс пише:Не смее папата да се оригне,без Били благосклонно да му смигне.Майкъл Лоуг, архиепископ на Арма, също е бил враг на Парнел.] или към Негово Благоутробие от Арма? Уважение!
— Църковни князе! — презрително процеди господин Кейси.
— На лорд Литрим коняри![168 — Лорд Литрим, прословут изедник, бива убит от селяните в Донигол през 1877 г., след като изнасилил дъщерята на един фермер. Двамата му коняри безуспешно се опитали да го защитят от народа. Дедалус намеква, че ирландската църква служи на английската власт.] — добави господин Дедалус.
— Те са миропомазани и са гордостта на страната — заяви Данте.
— Негово благоутробие, божий чревоугодник — грубо повтори господин Дедалус. — Като заспи — ангел небесен. Ама да го видите само как лапа зиме свинско със зеле! Леле, мале!
Той наподоби с лице свинска зурла и взе да сумти.
— Наистина, Саймън, не бива да говориш така пред Стивън — намеси се госпожа Дедалус. — Не бива.
— О, ще си спомня той за всичко това, като порасне — разгорещено подзе Данте. — Ще си спомня как в собствения му дом са сквернословили срещу бога, религията и църковните отци.
— Нека запомни и сквернословията, с които поповете и техните слуги разбиха сърцето на Парнел и го пратиха в гроба! — викна й господин Кейси през масата. — Нека и това си спомня, като порасне!
— Кучи синове! — кресна господин Дедалус. — Щом бе съборен, те се нахвърлиха връз него и го предадоха! Като плъхове го разкъсаха! Мръсни кучета! Виж ги на какво мязат! Ей богу, на не знам какво!
— Правилно постъпиха! — извика Данте. — Те се подчиниха на своите епископи и свещеници. Хвала им!
— Но това на нищо не прилича. Един ден в годината не можем да си починем, от ужасните ви разпри — каза госпожа Дедалус.
Чичо Чарлз вдигна помирително ръце и каза:
— Хайде, стига вече. Престанете. Не можете ли да говорите, без да се горещите и да сквернословите?
Госпожа Дедалус зашепна нещо на Данте, но Данте гръмко отвърна:
— Не, няма да си мълча. Длъжна съм да браня своята църква и вяра, когато вероотстъпници ги хулят и храчат по тях.
Господин Кейси грубо бутна чинията си в средата на масата, облакъти се и се обърна към домакина с пресипнал глас:
— Я кажи, разказвал ли съм ти за една знаменита храчка?
— Не си, Джон — отвърна господин Дедалус.
— Слушай тогава, много поучителна история — каза господин Кейси. — Това стана немного отдавна в същото графство Уиклоу, където се намираме и ние сега.
Той замлъкна, обърна се към Данте и й рече със сдържан гняв:
— И позволете да ви припомня, госпожо, че ако мене имахте предвид, аз не съм никакъв отстъпник. Аз съм католик, какъвто бе баща ми, какъвто бе неговият баща и бащата на неговия баща, когато бяхме готови живота си да дадем, нежели да продадем вярата си.
— Толкова по-срамно е, че сега говорите така — отвърна Данте.
— Разказвай, Джон — усмихна се господин Дедалус. — Да чуем все пак тая история.
— Католик ли?! — иронично повтори Данте. — И най-яростният протестантин в страната не би си позволил тия богохулства, които чух днеска.
Господин Дедалус започна да клати глава напред-назад и да си напява като селски певец.
— Не съм никакъв протестант, добре да го знаете — каза господин Кейси, целият зачервен.
Както си напяваше и поклащаше глава, господин Дедалус запя с гъгнив глас:
Елате всички папищаши,
нестьпвали на литургия.[169 — „Елате всички…“ е традиционният призив на ирландските улични певци на балади.]
Той взе отново ножа и вилицата и развеселен се залови да яде, като каза на господин Кейси:
— Хайде, Джон, разказвай. Ще помогнеш на храносмилането ни.
Стивън прехласнато погледна лицето на господин Кейси, който втренчено се взираше пред себе си, подпрял глава на сключените си ръце. Обичаше да сяда
