Айлин имаше дълги бели ръце. Една вечер, като играеха на жмичка, тя закри очите му с ръце: дълги, бели, тънки, студени, нежни ръце. Това е слоновата кост: нещо студено и бяло. Ето какво значи Кула от слонова кост.
— Историята е много кратка и забавна — каза господин Кейси. — Това се случи един ден в Арклоу, беше кучешки студ, малко преди да се помине нашият вожд, бог да го прости!
Той уморено затвори очи и замълча. Господин Дедалус взе един кокал от чинията си, откъсна със зъби мръвка и рече:
— Преди да го убият, искаш да кажеш.
Господин Кейси отвори очи, въздъхна и продължи:
— Та това стана един ден в Арклоу. Бяхме там на митинг и щом митингът свърши, трябваше да си пробием път през тълпата до гарата. Ей богу, такова дюдюкане никогаж не бях чувал. Какви ли не ни нарекоха. А една дърта брантия мене взема на прицел, пияната му вещица. Залепила се за мен, подскача в калта и ми крещи в лицето, гърлото ще си издере: Гонител на свещеници! А Парижката каса? А господин Фокс? А Кити О’Шей?[171 — Обвинявали са Парнел, че е присвоил средствата на организацията, т.нар. Парижка каса. Г-н Фокс е едно от имената, които той е използвал в кореспонденцията си с Кити О’Шей.]
— А ти какво стори, Джон? — попита господин Дедалус.
— Оставих я да си крещи — отвърна господин Кейси. — Мразовит ден беше и за да си посгрея душицата — с ваше позволение, милостива госпожо, — дъвчех тютюн и естествено, не можех да продумам, защото устата ми беше пълна с тютюн.
— И после, Джон?
— После — ето какво. Оставих я да се накрещи до насита — нейните Кити О’Шей и прочее, докато накрая тя нарече тая дама с едно име, което няма да споменавам, за да не мърся тая трапеза, вашия слух, милостива госпожо, и собствената си уста.
Той спря. Господин Дедалус вдигна глава от кокала и рече:
— А ти какво стори, Джон?
— Какво сторих ли? — повтори господин Кейси. — Казвайки това, тя си бе навряла мръсната муцуна право в мене, а в устата ми — тютюнева чорба. Навеждам се към нея и — хрък! — ей така — захрачих я!
Той се извърна и се престори, че плюе.
— Хрьк! — думам, ей така, и право в окото.
Той се хвана за окото и изрева от болка.
— О, Исусе Христе, света Богородице и Йосифе! — вика тя. — Ослепях! Ослепях! Загинвам!
Той спря, задавен от смях и кашлица, после повтори:
— Ослепях, съвсем ослепях!
Господин Дедалус гръмко се разсмя и се облегна назад, а чичо Чарлз заклати глава.
Данте изглеждаше ужасно сърдита и докато се смееха, повтаряше:
— Много хубаво! Браво! Много хубаво!
Не е хубаво да плюеш стара жена в очите. Но какво ли бе онова име, с което жената бе нарекла Кити О’Шей, че господин Кейси не искаше да го повтори? Той си представи как господин Кейси си пробива път през тълпата и държи речи, покачен на някоя кола. Нали затова бе лежал в затвора. Припомни си оная нощ, когато у тях дойде сержант О’Нийл, застана в антрето и шепнешком заговори с баща му, като неспокойно гризеше каишката на каската си. Нея нощ господин Кейси не взе влака за Дъблин, а пред тях спря една кола и той дочу, че баща му казва нещо за Кабинтилското шосе.
Той беше за Ирландия и за Парнел, баща му — също; но нали и Данте бе за тях: една вечер, когато оркестърът свиреше на еспланадата, тя удари с чадъра си един господин по главата, защото си бе свалил шапката, когато накрая оркестърът засвири „Боже, пази кралицата“.
Господин Дедалус презрително изсумтя.
— Ех, Джон — рече той. — Хората вярват. Ние сме нещастен, яхнат от попове народ, винаги сме били такива и такива ще си останем до края на света.
Чичо Чарлз поклати глава и рече:
— Лошо! Лошо!
Господин Дедалус повтори:
— От попове яхан, от бога забравен народ!
Той посочи портрета на дядо си, който висеше на стената вдясно от него.
— Виждаш ли тоя старец, Джон? — рече той. — Честен ирландец беше и по онова време от тая игра не се правеха пари. Осъдиха го на смърт като белодрешко.[172 — Белодрешковците са тайна организация на ирландското селячество, възникнала в средата на XVIII в. като реакция срещу масовото изгонване на селяни от общинските земи. Законът предвиждал смъртно наказание за белодрешковците.] Той обичаше да казва, че няма да допусне чернокапец да седне на масата му.
Данте разярено го прекъсна:
— Ако сме под свещеническо иго, трябва да се гордеем с това! Те са зеницата божия. Не ги докосвайте, казва Христос, защото, който се допре до тях, допира се до зеницата на окото ми.[173 — Не съвсем точен цитат от Книга на пророка Захария, 2,8.]
— Значи не трябва да обичаме родината си, тъй ли? — запита господин Кейси. — И да не следваме човека, роден, за да ни води?
— Кого? Изменника на родината?! — отвърна Данте. — Изменника и блудника! Права беше църквата, че го изостави. Църквата винаги е била истинският приятел на Ирландия.
— Хайде де?! — каза господин Кейси.
Той удари с юмрук по масата, намръщи се гневно и взе да брои на пръсти.
— Предадоха ли ни ирландските епископи по време на обединението, когато епископ Ланиган връчи верноподаническата декларация на маркиз Корнуолис? Продадоха ли епископите и свещениците въжделенията на родината през 1829 в замяна на католическата еманципация? Продадоха ги. Заклеймиха ли фенианското движение от амвона и изповедните? Заклеймиха го. Оскверниха ли праха на Терънс Белю Макмейнъс? Оскверниха го.[174 — Кейси изрежда следните драматични моменти от ирландската борба за независимост.През 1799 английското правителство решава да разпусне ирландския парламент донякъде като наказателна мярка срещу въстанието от 1798; така Ирландия изгубва и номиналната си политическа независимост. Ирландското духовенство подкрепя Унията на английския и ирландския парламент. Чарлз Корнуолис е вицекрал на Ирландия в края на XVIII в., отличил се при потушаване на въстанието и предложил обединението на последната сесия на ирландския парламент.В 1829 г. в резултат на кампанията, организирана от Даниъл О’Конъл, Уелингтън, тогава министър-председател, скланя Джордж IV да приеме закона за еманципацията на католиците, който ги освобождава от ограниченията, наложени още по времето на кралица Елизабет (XVI в.). Декретът обаче подсигурява британското владичество, защото, ако католиците получават правото да избират депутати от своето вероизповедание, въведеният ценз практически лишава от избирателни права неколкостотин хиляди дребни и средни фермери, всъщност основната маса избиратели. Терънс Белю Макмейнъс (1823?-1860) — ирландски патриот, депортиран за държавна измяна; умира в Сан Франциско; в 1861 тленните му останки са пренесени в Ирландия и погребани при масови демонстрации. Архиепископ Пол Калън, заклет враг на ирландското освободително движение, осъжда демонстрациите около погребването на Макмейнъс.]
Лицето му гневно пламтеше и Стивън почувства, че и неговите бузи запламтяха от вълнение при тия думи. Господин Дедалус се изсмя презрително.
— Ей богу! — провикна се той. — Забравих онова дребно старче Пол Калън! Още една зеница на окото божие!
Данте се надвеси над масата и викна на господин Кейси:
— Прави са! Прави са! Винаги са били прави!
Бог, нравствеността и религията са над всичко!
Забелязала възбудата й, госпожа Дедалус й рече:
— Госпожо Райордан, не им отговаряйте, щадете си нервите.
— Бог и религията са над всичко! — изкрещя Данте. — Бог и религията са по-важни от всичко светско!
Господин Кейси вдигна стиснатия си пестник и с всичка сила го стовари връз масата.
— Прекрасно! — викна той с пресипнал глас. — Щом е така, Ирландия няма нужда от бога!
— Джон! Джон! — извика господин Дедалус и хвана госта си за ръкава.
На другия край на масата Данте се вцепени, бузите й затрепераха. Господин Кейси се надигна тежко от стола си, надвеси се към нея през масата и размаха ръка пред очите си, сякаш отпъждаше паяжина.
— Ирландия няма нужда от бога! — извика той. — Ирландия се задушава от бога! Долу бог!
— Богохулник! Антихрист! — изпищя Данте, скочи на крака и едва не го заплю в лицето.
Чичо Чарлз и господин Дедалус задърпаха господин Кейси обратно на стола му, като се мъчеха да го успокоят. Но втренчил напред тъмните си пламенни очи, той повтаряше:
Данте яростно блъсна стола си и напусна масата, като събори поставката за салфетки, която бавно се изтърколи по килима и спря до крака на едно от креслата. Госпожа Дедалус бързо стана и я последва. На вратата Данте яростно се обърна и закрещя, а бузите й пламтяха и трепереха от гняв:
— Изчадие адово! Победихме! Смазахме го! Сатана!
Вратата се затръшна след нея.
Господин Кейси се отскубна от ръцете на господин Дедалус и чичо Чарлз, внезапно зарови лице в ръцете си и изхълца:
— Бедни Парнел! — зарида той. — Мой мъртъв кралю!
Той ридаеше шумно и безутешно.
Стивън вдигна побелялото си от страх лице и видя, че очите на баща му са пълни със сълзи.
Момчетата си говореха на малки групички.
Едно от тях каза:
— Хванали са ги близо до Лъвова могила.
— Кой ги е хванал?
— Господин Глисън и вицеректорът. Пътували с кола.
Същото момче добави:
— Каза ми го един от големите.
Флеминг попита:
— А защо са избягали?
— Аз знам — отвърна Сесил Тъндър. — Задигнали са пари от стаята на ректора.
— Кой ги е задигнал?
— Братът на Кикъм. После си ги поделили.
— Значи кражба. Как са могли да го сторят?
— Знаеш, на баба
