— Кажи защо.
— Казаха ми да не казвам — отвърна Уелс.
— Хайде, Уелс — замолиха всички. — Кажи ни. Няма да те издадем.
Стивън проточи врат, за да чуе. Уелс се озърна да види не иде ли някой. После прошепна потайно:
— Нали знаете виното за комка, дето го пазят в шкафа на сакристията?
— Да.
— Ето какво: те го изпили, а после ги хванали по дъха. Затова офейкаха, щом много искате да знаете.
Момчето, което бе заговорило първо, се обади пак:
— И на мен един от големите ми каза същото.
Всички се умълчаха. Стивън стоеше сред тях, не смееше да продума, само слушаше. Чувстваше се прималнял, понеже леко му се гадеше от страх. Как са могли да го сторят? Той си представи тъмната тиха сакристия. В нея имаше тъмни дървени ракли, в които се пазеха грижливо сгънатите стихари. Това не беше капелата, но и там трябваше да се говори само шепнешком. Свещено място беше. Той си спомни оная лятна вечер в деня на шествието до малкия параклис в гората, когато го бяха завели там, за да го облекат като анагност. Странно и свято място. Момчето с кадилницата стоеше до вратата, люлееше я леко напред-назад, а средната верижка повдигаше сребърното капаче, за да не угаснат въглените. Вътре имаше жар от дървени въглища: момчето леко люлееше кадилницата, въглените тлееха и от нея полъхваше слаба възкисела миризма. После, щом се облякоха, той подаде кадивото на ректора, ректорът сипа в кадилницата лъжичка тамян и тамянът засъска върху разжарените въглени.
Момчетата си говореха, пръснати на малки групички из игрището. Струваше му се, че са се смалили: това бе, защото предния ден едно момче от втори клас го бутна с колелото си. Той падна на пистата, очилата му се строшиха на три парчета, а устата му се напълни със сгур.
Затова сега момчетата му изглеждаха смалени и толкова далеч от него, гредите на вратата — толкова тънки и далечни, а мекото сиво небе — тъй високо. Но на футболното игрище нямаше мач, защото беше време за крикет: едни казваха, че играта ще ръководи Барне, а други — Флауърс. По цялото игрище момчетата тренираха дълги и високи и фалцови топки и от всички страни в мекия сив въздух се дочуваха ударите на бухалките. Сякаш говореха: плок-пляк-пльок-плюк, както капки вода, които бавно капят в преливащата чаша на фонтан.
Корк, който дотогава си бе мълчал, тихо каза:
— Лъжете се.
Тутакси всички се обърнаха към него.
— Защо?
— Да не би да знаеш?
— Кой ти каза?
— Казвай, Корк!
Корк посочи отвъд игрището, където Саймън Мунан вървеше сам и си подритваше едно камъче.
— Питайте него — отвърна той.
Момчетата погледнаха нататък, после казаха:
— Защо него?
— И той ли е вътре?
— Казвай, Корк! Хайде, ако знаеш, на нас можеш да кажеш.
Корк сниши глас:
— Да ви кажа ли защо офейкаха? Ще кажа, ама ще си траете — мъжка дума.
Той спря за миг, после тайнствено добави:
— Една нощ ги спипали в нужника заедно със Саймън Мунан и Бойл Гривната.
Момчетата го погледнаха и попитаха:
— Спипали ги?
— Какво са правели?
Корк каза:
— Лъскали бастуни.
Всички се умълчаха; Корк добави:
— Затова на.
Стивън погледна лицата на съучениците си, но всички бяха извърнали глави към игрището. Искаше да попита някого. Какво значи да лъскаш бастуни в нужника? Защо петима от горния курс ще бягат заради това? Сигурно е било някаква шега, помисли си той. Саймън Мунан имаше хубави дрехи, а една вечер му показа цяла топка, пълна с бонбони лакта, които момчетата от петнайсеторката по ръгби му бяха търкулнали по пътеката в средата на трапезарията, когато той стоеше на вратата. Това стана вечерта след мача с „Бектайв Рейнджърс“ и топката беше досущ като червена и зелена ябълка, само че се отваряше и вътре бе пълна с бонбони лакта. А един ден Бойл каза, че слоновете имали гривни наместо бивш, и оттогава му излезе прякор Бойл Гривната, но някои момчета му викаха и госпожа Бойл, защото той непрекъснато си пилеше ноктите.
Айлин също имаше дълги, тънки хладни бели ръце, понеже беше момиче. Бяха като слонова кост; само че по-меки. Това всъщност значи Кула от слонова кост, но протестантите не могат да го разберат и се надсмиват. Веднъж двамата с Айлин стояха заедно пред хотела и гледаха келнера, който окачваше низ знаменца на пилона, а един фокстериер припкаше насам-натам по слънчевата морава. Тя пъхна ръка в джоба му до неговата и той почувства колко хладна, тънка и нежна е дланта й. Тя каза, че е много смешно да имаш джобове, после изведнъж се отскубна и прихнала в смях, хукна надолу по наклонената алея. Русите й коси се стелеха зад нея като злато. Кула от слонова кост. Златен чертог. Щом се замислиш над нещата, започваш да ги разбираш.
Но защо в нужника? В нужника се ходи само по нужда. Там има дебели каменни плочи, водата по цял ден цъцре от едни малки дупчици и се носи странна миризма на мочевина. А зад вратата на един от клозетите с червен молив е нарисуван брадат римлянин в тога, който държи в ръцете си по една тухла, и отдолу има надпис:
Балбус стена градеше.[175 — Смисълът на надписа под нецензурната рисунка е неясен. Някои го свързват с писмото на Цицерон, където той осъжда римляните, които безгрижно пирували през смутната 47 г.пр.н.е., и Балб, който си строял къща. Други свързват името с тъмния грях на Вавилон, трети — с Цезаровия приятел Балб.]
Някои момчета го бяха нарисували на шега. Лицето му е много смешно, но все пак прилича на брадат човек. А на стената в един от другите клозети с красив, наклонен наляво почерк е написано:
Юлий Цезар написа „Гали по бело“[176 — Нецензурен каламбур със заглавието на Цезаровите „Записки за Галската война“.].
Може би затова са ходили там, защото на това място някои момчета пишат разни работи на майтап. Все пак странно бе това, което Корк каза, и начинът, по който го каза. Не ще да е било шега, щом са избягали. Той мълком погледна заедно с другите през игрището и му стана страшно.
Най-после Флеминг каза:
— Какво, значи, сега всички ще оперем пешкира заради няколко галфони?
— Аз няма да се върна след ваканцията, ще видите — обади се Сесил Тъндър. — Три дни да мълчим в трапезарията и не се знае кой по колко пръчки ще изяде!
— Ами да — добави Уелс. — Старият Барит е започнал да свива бележката по нов начин, за да не можеш да я отвориш и затвориш и да видиш колко пердашки ти е написал.[177 — При наказание учителят написва на бележката броя на пръчките на латински и изпраща ученика с нея при префекта. Префектът е нещо като заместник-ректор, който се грижи за учебната и възпитателната работа в колежа.]
— Да — каза Сесил Тъндър, — тая заран префектът вече е бил във втори клас.
— Трябва да вдигнем въстание, какво ще кажете? — попита Флеминг.
Всички се умълчаха. Беше съвсем тихо и ударите на крикетните бухалки сега се чуваха по-нарядко отпреди: пляк-пльок.
Уелс попита:
— А какво ще стане с тях?
— Саймън Мунан и Гривната ще ги бият — отвърна Корк, — а момчетата от горния курс трябва да избират: бой или изключване.
— И какво са избрали? — попита момчето, което бе заговорило първо.
— Всички освен Кориган предпочетоха изключването — отговори Корк. — Него ще го бие господин Глисън.
— Кой Кориган? Оня, буцата ли? — попита Флеминг. — Та той ще свети маслото на двама като Глисън!
— Според мен Кориган е прав, а другите бъркат — каза Сесил Тъндър, — защото боят рано или късно се забравя, но когато някой го изгонят от колежа, това се помни цял живот. Пък и Глисън няма много да го бие.
— Не му изнася — рече Флеминг.
— Не им заблазявам на Саймън Мунан и Гривната — каза Сесил Тъндър. — Но не ми се вярва тях да ги бият. Може би ще се отърват с по две деветки по ръцете.
— Не, не — каза Корк. — И двамата ще си го получат по голо.
Уелс потри ръце и захленчи:
— Моля ви, сър, смилете се!
Корк се ухили, запретна ръкави и издекламира:
Няма пощада,
тъй ти се пада!
Щом те надупя,
пръта ще счупя!
Момчетата се разсмяха, но той усещаше, че всички ги е малко страх. В тишината на мекия сив въздух оттук-оттам се дочуваха ударите на бухалките: пльок. Същият звук се чува, когато бият, но тогава сигурно боли. Пердашката и тя издава звук, но по-различен. Момчетата казват, че била направена от балена и кожа и вътре има олово: и той се помъчи да си представи болката. При различните шумове има различен вид болка. Фи-у, свисти дългият тънък бастун, но как ли боли от него? Побиха го тръпки и му стана студено от тая мисъл. От думите на Корк — също: какво толкова смешно има? Побиха го тръпки: но така става винаги, като си смъкваш панталона, побиват те тръпки. Същото е и в банята, когато се събличаш. И той си помисли: кой ли ще смъкне панталона, учителят или момчето. О, как могат да се смеят над това?
Той погледна запретнатите ръкави и кльощавите, изпоцапани с мастило ръце на Корк. Запретна ръкави, за да покаже как господин Глисън ще запретне ръкави. Но господин Глисън има излъскани кръгли маншети и чисти, бели пухкави ръце с дълги остри нокти. Сигурно и той си ги пили като госпожа Бойл. И все пак ужасно дълги и остри нокти! Такива едни дълги и жестоки, а пък пухкавите му бели ръце са ласкави, не жестоки. И макар че настръхна от студ и ужас, като си представи тия жестоки дълги нокти, тъничкия свист на бастуна и мраза, който те полъхва под ризата, като си събуваш панталона, мисълта за тия бели и пухкави, чисти, силни и ласкави ръце го изпълни с някакво странно и тихо чувство на удоволствие. И той се замисли над думите на Сесил Тъндър: че господин Глисън няма да бие Кориган много силно. А пък Флеминг каза, че не му изнасяло. Няма да е за това.
Някой се провикна отдалеч:
— Всички в клас!
Обадиха се и други гласове:
— Всички в клас! Всички в клас!
В часа по краснопис той седеше със скръстени ръце и слушаше плавното скърцане на перата. Господин Харфърд се разхождаше напред-назад, нанасяше малки поправки с червен молив и от време на време присядаше до някое момче, за да му покаже как трябва да държи перодръжката. Той се бе опитал да прочете
