— Сега всички на работа! — извика префектът от вратата. — Отец Долан вече всеки ден ще проверява има ли тук мързеливци, лентяи и безделници, които плачат за бой. Всеки ден. Все-ки ден.
Вратата се затвори след него.
Занемелият клас продължи да преписва контролните. Отец Арнал стана от стола си и тръгна сред чиновете, като с ласкави думи помагаше на момчетата и им обясняваше направените грешки. Гласът му бе много ласкав и мек. После той се върна на стола си и каза на Флеминг и Стивън:
— Вие двамата вече може да седнете.
Флеминг и Стивън станаха, отидоха до чиновете си и седнаха. Почервенял от срам, Стивън бързешком отвори с немощна ръка една книга и се наведе над нея, почти долепил лице до страницата.
Колко нечестно и жестоко: нали докторът му каза да не чете без очила и още същата сутрин той писа у дома на баща си да му пратят нови. И отец Арнал каза, че го освобождава от занятия, докато не дойдат новите очила. А после префектът го нарече измамник пред целия клас и го наби, въпреки че е винаги пръв или втори и стои начело на йоркистите! От къде на къде реши, че това е номер? Той почувства допира на неговите пръсти, когато префектът изправи ръката му; а отпърво му се стори, че той иска да се здрависа с него, понеже пръстите му бяха нежни и силни. Но в следващия миг ръкавът на сутана прошумоля и пръчката изтрещя. Жестоко и нечестно бе да го карат да стои на колене пред целия клас: и отец Арнал каза, че двамата може да седнат, без да прави разлика между тях. Той се заслуша в ниския и ласкав глас на отец Арнал, който поправяше контролните. Може би съжалява и сега му се иска да бъде добър? Все пак колко нечестно и жестоко! Префектът е свещеник, но постъпи жестоко и нечестно. А белезникавосивото му лице и безцветните очи зад телените рамки гледаха жестоко, понеже той най-напред успокои ръката му със силните си нежни пръсти, за да може по-добре и по-силно да го удари.
— Мръсен и подъл номер е това, казвам ви — рече Флеминг в коридора, когато класовете се занизаха към трапезарията, — да биеш някой, който няма никаква вина.
— Та нали, без да искаш, си счупи очилата? — попита Рош Пора.
Думите на Флеминг напълниха сърцето му, но Стивън не отговори.
— Разбира се, че без да иска — каза Флеминг. — Аз не бих търпял. Бих се качил при ректора да се оплача.
— Ами да — живо подзе Сесил Тъндър, — той дори вдигна пердашката над рамото си, а няма право.
— Много ли болеше? — попита Рош Пора.
— Страшно — отвърна Стивън.
— Аз не бих търпял — повтори Флеминг, — няма значение дали е Кубето или някое друго кубе.
Мръсен, гаден калташки номер и нищо друго. Аз бих се качил при ректора да се оплача веднага щом обядваме.
— Да, иди, иди — каза Сесил Тъндър.
— Да, иди. Иди горе и се оплачи на ректора, Дедалус — подзе Рош Пора, — защото той каза, че и утре ще дойде да те бие.
— Да, да. Кажи на ректора — завикаха всички.
Няколко момчета от втори клас ги дочуха и едно от тях каза:
— Сенатът и римският народ провъзгласяват Дедалус за несправедливо наказан.
Да, несправедливо: нечестно и жестоко. Той седеше в трапезарията и паметта му отново и отново го връщаше към преживяното унижение, докато накрая започна да се пита дали наистина не прилича на измамник и съжали, че няма огледало, за да погледне лицето си. Не, невъзможно: колко беззаконно, жестоко и нечестно!
Не можеше да яде прегорялата пържена риба, която им даваха в сряда по време на Великите пости, а на един от картофите в чинията му дори имаше следа от лопата. Да, ще постъпи точно така, както го посъветваха момчетата. Ще се качи при ректора и ще му каже, че е бил несправедливо наказан. Така е постъпил някога в историята един велик човек и портретът му сега стои в учебниците по история. А ректорът ще обяви, че е бил несправедливо наказан, понеже сенатът и римският народ винаги са обявявали хората, които постъпват така, за несправедливо наказани. Имената на тия велики хора ги има в Христоматията на Ричмал Магнол. Цялата история разказва за тия мъже и техните дела, за тях се разказва и във всичките повести за Гърция и Рим на Питър Парли.[182 — Р. Магнол е автор на много популярен през миналия век учебник по история и география. П. Парли (псевд. на Самюъл Гудрич) е писал десетки книги за деца с подчертано познавателен характер.] А самият Питър Парли е нарисуван на първата страница. На картинката има път, който върви през равнина, обрасла с трева и малки храсти: Питър Парли е с широкопола шапка като протестантски пастор и с голям бастун и бързо крачи по пътя към Гърция и Рим.
Всъщност няма да е трудно: просто, щом свърши обедът и излезе от трапезарията ведно с другите, трябва да продължи, но не по коридора за навън, а нагоре по стълбата, която води към замъка. Това е всичко: свива вдясно, качва се бързо по стълбата и след няколко секунди е вече в ниския, тъмен и тесен ходник, който води през замъка право в стаята на ректора. Нечестно беше, всички го казаха, дори момчето от втори клас, което заговори за сената и римския народ.
И какво ще стане? Колежаните от горния курс се размърдаха в дъното на трапезарията и той чу стъпките им по постланата пътека: Пади Рат, Джими Маги, Испанеца, Португалчето, пети бе Кориган, буцата, дето щеше да го бие господин Глисън. Ето кой стана причина префектът да го нарече измамник и да го набие за нищо и никакво: и той напрегна слабите си, уморени от плач очи и се загледа в широките рамене на Кориган буцата, който мина, увесил голямата си черна глава. Но все пак той е сторил нещо, а и господин Глисън няма много да го бие. И той си спомни какъв як е Кориган в банята: кожата му е със същия торфен цвят като блатистата вода в плиткия край на басейна, а когато върви покрай него, краката му шумно шляпат по мокрите плочи и при всяка стъпка бедрата му леко се потръсват, защото е дебел.
Трапезарията вече бе наполовина опустяла и момчетата продължаваха да се изнизват навън. Пред вратата никога не стои свещеник или възпитател: значи ще може да се качи по стълбата. Не, невъзможно. Ректорът ще вземе страната на префекта, ще реши, че това е стар ученически номер, после префектът всеки ден ще идва, но ще бъде много по-лошо, понеже ще е страшно ядосан, че някой ученик е отишъл да се оплаче от него на ректора. Момчетата казват — иди! — но сами не биха го сторили. Вече всичко са забравили. Да, най-добре е да забрави всичко, а префектът може би само така каза, че ще идва всеки ден. Да, най-добре е да не му се мярка пред очите и какъвто е малък и незабележим, лесно ще се отървава.
Момчетата от неговата маса станаха. Стана и той и се включи в колоната. Решавай! Вратата е близо. Ако продължи да върви с момчетата, няма да успее да се качи при ректора, защото е невъзможно да напусне игрището. А ако иде и въпреки всичко пак го набият, всички ще му се смеят и ще разказват как малкият Дедалус се качил при ректора, за да се оплаче от префекта.
Както вървеше по пътеката, изведнъж вратата се изпречи отпреде му. Не, не бива! Невъзможно е. Представи си плешивата глава и жестоките безцветни очи на префекта и чу гласа му, запитал го на два пъти как му е името. Но защо не можа да запомни името му от пръв път? Дали защото не го слушаше, или защото искаше да се надсмее над името му? Великите хора в историята също имат подобни имена и никой не им се надсмива. Защо не се надсмее на собственото си име, щом толкова му е до смях? Долан: също като името на някоя перачка.
Стигнал бе до вратата. Тутакси свърна вдясно, изкачи се по стълбата и преди още да размисли дали да се върне, се озова в ниския, тъмен и тесен ходник, който водеше в замъка. Когато прекрачваше прага на ходника, без да извърне глава, той видя, че всички момчета, които се изнизваха от трапезарията, гледат подире му.
Вървеше по ниския, тъмен и тесен ходник и минаваше покрай малките врати на килиите, в които живееха отците от братството. Взираше се в полумрака пред себе си, вляво и вдясно, и му се струваше, че по стените има портрети. Беше тъмно и тихо, а очите му бяха слаби и уморени от плач и той нищо не виждаше, но си представяше, че от стените мълчаливо го гледат портретите на светците и великите воини на ордена: св. Игнатий Лойола, разтворил една книга, показваше с пръст думите AD MAJOREM DEI GLORIAM; св. Франциск Ксавери сочеше към гърдите си; Лоренцо Ричи с баретата си, приличен на възпитателите от колежа; тримата покровители на благочестивото отрочество — св. Станислав Костка, св. Алойзий Гонзага и блажения Йохан Берхманс — и тримата младолики, защото бяха умрели млади; и отец Питър Кени, седнал в кресло и загърнат в голям плащ.[183 — Игнатий Лойола (1491–1556) — основателят на йезуитския орден. (Вж. бел. 31 към гл. III.) Ad majorem Dei Gloriam — „За по-голямата слава господня“, е девизът на ордена. Св. Франциск Ксаверий (1506–1552) — първият сподвижник на Лойола (животът му е разказан в началото на гл. III). Лоренцо Ричи — генерал на ордена през XVIII в. Св. Станислав Костка, св. Алойзий Гонзага и блаж. Йохан Берхманс са били членове на братството на св. Дева Мария и негови патрони. Отец Питър Кени е йезуит, купил „Клонгоус“ от семейство Браун за ордена през 1813 г.]
Излезе на площадката
