Стар прислужник метеше в единия край на площадката. Стивън го попита къде е стаята на ректора, старият посочи вратата в дъното и погледна подир него, когато той се запъти натам и почука.
Никакъв отговор. Той почука отново, по-силно, и сърцето му подскочи, когато отвътре се чу приглушен глас:
— Влезте!
Натисна дръжката, отвори вратата и пипнешком затърси дръжката на вътрешната, обшита в зелено сукно врата. Намери я, отвори и влезе.
Ректорът седеше на бюрото си и пишеше. Върху бюрото имаше един череп и в стаята се носеше тайнствената тържествена миризма на стари кожени кресла.
Сърцето му биеше бързо, развълнувано от това тържествено място и тишината в стаята: той погледна черепа, сетне ласкавото лице на ректора.
— Е, юнак — каза ректорът, — какво има?
Стивън преглътна буцата в гърлото си и отвърна:
— Аз си счупих очилата, сър.
Ректорът отвори уста и каза:
— Оо!
После се усмихна и добави:
— Е, щом сме си счупили очилата, трябва да пишем у дома да ни пратят нови.
— Аз вече писах, сър — рече Стивън, — и отец Арнал каза, че съм свободен от занятия, докато не пристигнат.
— Правилно — каза ректорът.
Стивън отново преглътна, мъчейки се да успокои разтрепераните си нозе и глас.
— Но, сър…
— Да?
— Отец Долан дойде днес и ме наби, понеже не си преписвах контролното.
Ректорът мълчаливо го погледна и той усети как кръвта нахлува в бузите му, а очите му се напълват със сълзи.
Ректорът рече:
— Твоето име е Дедалус, нали?
— Да, сър.
— И къде си счупи очилата?
— На пистата, сър. Един ученик идеше откъм навеса за велосипеди, аз паднах и те се счупиха. Не му знам името.
Ректорът отново го погледна мълчаливо. После се усмихна и каза:
— Е, значи станала е грешка; отец Долан положително не е знаел за това.
— Но аз му казах, че съм си ги счупил, сър, а той ме наби.
— Каза ли му също, че си писал у дома да ти пратят нови? — попита ректорът.
— Не, сър.
— Ето, виждаш ли — рече ректорът, — отец Долан не е разбрал. Можеш да кажеш, че аз те освобождавам от занятия за няколко дни.
От страх, че разтрепераният му глас ще секне, Стивън бързо рече:
— Да, сър, но отец Долан каза, че утре пак ще дойде да ме бие.
— Добре тогава — рече ректорът, — станала е грешка и аз лично ще поговоря с отец Долан. Така добре ли е?
Стивън усети, че сълзите навлажниха очите му, и промълви:
— О да, благодаря ви, сър.
Ректорът протегна ръката си над черепа, Стивън я пое и за миг усети хладната му влажна длан.
— А сега довиждане — каза ректорът, отдръпна ръката си и кимна.
— Довиждане, сър — отвърна Стивън.
Той се поклони и тихо излезе от стаята, като бавно и предпазливо затвори и двете врати.
Но щом отмина стария прислужник на площадката и отново се озова в ниския, тъмен и тесен ходник, той закрачи все по-бързо и по-бързо. Все по-бързо и по-бързо го носеха нозете му през полумрака, задъхан от вълнение. Удари лакътя си в крайната врата, припна надолу по стълбата, прекоси бързешком двата коридора и излезе на открито.
От игрището се дочуваха викове. Той се втурна, бързо, бързо, бързо, прелетя през пистата и запъхтян стигна до игрището на трети клас.
Момчетата го бяха видели, че тича. Те го обградиха от всички страни и блъскайки се един друг, се надвесиха над него.
— Казвай! Казвай!
— Какво ти каза?
— Влезе ли?
— Какво ти каза?
— Казвай! Казвай!
Стивън им заразправя: какво казал той, какво казал ректорът, а когато завърши, момчетата започнаха да хвърлят барети във въздуха и завикаха:
— Урра!
Улавяха баретите, хвърляха ги отново нависоко в небесата и крещяха:
— Ура! Ура!
После сплетоха ръце, вдигнаха го и го понесоха на столче, докато накрая той успя да се отскубне. А щом се освободи, те се пръснаха на всички страни и отново взеха да хвърлят баретите си, свиреха с уста, докато те се въртяха из въздуха, и крещяха:
— Ура!
После проехтя трикратно грух-грух-грух за Долан Кубето и трикратно ура-ура-ура за Конми и всички казаха, че в Клонгоус никога не е имало по-добър ректор от него.
Виковете заглъхнаха в меката сивкава здрачевина. Той остана сам. Беше му леко и радостно: все едно, няма да се възгордее пред отец Долан. Ще бъде много мирен и послушен: и му се прииска да стори някаква добрина на отец Долан, за да му покаже, че не се е възгордял.
Въздухът бе мек, сивкав и благ, настъпваше вечер. Във въздуха ухаеше на вечер, както ухаеха полята на село по време на излета до имението на майор Бартън, когато изравяха репи и тутакси ги белеха и изяждаха, както ухаеше и горичката отвъд павилиона, където растяха шикалки.
Момчетата тренираха дълги, високи и фалцови топки. Той дочуваше тупкането на топките в меката сивкава тишина, а оттук-оттам в смълчания сумрак отекваха ударите на бухалките: плок-пляк-пльок-плюк, както капки вода, които бавно капят в преливащата чаша на фонтан.
II
Чичо Чарлз пушеше такъв лют харман, че накрая неговият племенник му препоръча да се наслаждава на сутрешната си лула в малката барака в дъното на градината.
— Хубаво, Саймън. Само мир да има, Саймън — спокойно рече старецът. — Където обичаш. Излизам си повънка, на въздух е и по-здравословно.
— Дявол го взел — не се стърпя господин Дедалус. — Умът ми не побира как можеш да пушиш такава убийствена гадост! Бога ми, та това е чист барут!
— Тютюнецът си е хубав, Саймън — отвърна старецът. — Облагва ми от него.
Оттогава всяка сутрин чичо Чарлз ходеше в своята барака, но преди да тръгне, винаги старателно сресваше и приглаждаше косата на тила си и изчеткваше своя цилиндър. Докато пушеше, зад касата на вратата се провиждаха само периферията на шапката и чашката на лулата му. Неговата беседка — тъй наричаше той вонливата барака, която разделяше с котката и градинските сечива — му служеше още и като място за вокални упражнения; всяка сутрин той доволно тананикаше някоя от любимите си песни: „Гнезденце ми свий“, „Златокоса, синеока“ или „Дъбравите на Бларни“, а димът от лулата му бавно се виеше на сивосинкави клъбца, които чезнеха в ясния въздух.
През първата половина на лятото в Блакрок[184 — През 1892 г. семейството на Джойс също живее в Блакрок (крайбрежно предградие на Дъблин) на Карисфорт авеню №23.] чичо Чарлз бе неотлъчно със Стивън. Чичо Чарлз бе държелив старец със загоряло, набраздено от бръчки лице и бели бакенбарди. В делнични дни той слизаше от „Карисфортска“ до главната улица на градчето, за да заръчва провизии при търговците, които снабдяваха семейството. Стивън обичаше да ходи на пазар с него, защото чичо Чарлз щедро го гощаваше от всичко, що бе изложено в касите и буретата пред тезгяха. Ще вземе цяла шепа грозде наедно с триците или три-четири ябълки и великодушно ще ги тикне в ръцете на момчето ако и продавачът да се усмихва накриво; а когато Стивън се престорваше, че се стеснява, старецът смръщваше вежди и казваше:
— Взимайте, сър, на вас говоря! Те са за редовен стомах.
Щом изпълнеха списъка с поръчките, двамата се запътваха към парка, където на някоя пейка вече ги чакаше Майк Флин, стар приятел на господин Дедалус. Сетне Стивън пробягваше своята обиколка на парка. Майк Флин заставаше до портала при гарата с часовник в ръка, а Стивън тичаше по алеята съгласно указанията му: с изправена глава, високо изнесени колене и плътно изопнати по тялото ръце. В края на сутрешното бягане треньорът правеше разбор, а понякога сам даваше пример и се потътряше смешно метър-два със старите си сини платненки. Край него винаги се струпваха изумени дечурлига и бавачки, които не се разотиваха дори когато той и чичо Чарлз сядаха отново на пейката и започваха да бистрят политиката и спорта. Стивън бе чувал от баща си, че през ръцете на Майк Флин са минали някои от най-добрите ирландски атлети, но въпреки това често поглеждаше с недоверие към отпуснатото и обрасло с четина лице на своя треньор, когато той навеждаше глава над дългите си пожълтели пръсти да свие цигара, и със съжаление гледаше благите му угаснали сини очи, които навремени внезапно се зарейваха в сините далнини, а дългите отекли пръсти спираха да се движат и ситният тютюн изпадаше обратно в кесията.
На път към къщи чичо Чарлз често се отбиваше в черквата и тъй като Стивън не можеше да достигне до съда със светена вода, старецът потапяше ръка в него и сръчно поръсваше дрехите на момчето и пода на нартиката. Когато се молеше, чичо Чарлз коленичеше на червената си кърпичка и полушепнешком четеше от своя овехтял зацапан молитвеник, който имаше кустоси в края на всяка страница. Стивън не споделяше набожността му, но от уважение към нея също коленичеше редом с него. Често той се питаше за какво ли се моли тъй усърдно чичо Чарлз. Може би за душите в чистилището или пък за щастлива смърт?[185 — Според католическата есхатология в Чистилището попадат душите на умрелите без смъртни грехове. Срокът на тяхното наказание (доочистване) може да бъде съкратен чрез молитвите на живите. Щастлива смърт ще рече всички грехове на покойника да бъдат опростени. Тогава той е праведник и душата му отива в Рая.] А може би се молеше богу да му върне поне част от състоянието, което бе прахосал в Корк?
Неделен ден Стивън ходеше на излет с баща си и чичо Чарлз. Старецът беше пъргав като коза, при все че имаше мазоли, и често те изминаваха по десет-дванайсет мили пешком. В малкото селце Стилоргран пътят се разклоняваше и те или се отправяха наляво към Дъблинските планини, или поемаха по пътя за Гоутстаун, стигаха Дъндръм и оттам през Сандифорд се връщаха вкъщи. През цялото време, докато биеха път или почиваха в някой опушен хан, възрастните беседваха за неща, близки на сърцата им — за ирландската политика, за Мънстър[186 — Мънстър е югозападната провинция на Ирландия. Населението й оказва ожесточена съпротива срещу английското нашествие и бива жестоко репресирано. Родът на Джойс води началото си от западната провинция Конахт, но баща му и дядо му са били родени в Корк, главния град на Мънстър.], за историята на семейството, — и Стивън жадно се вслушваше във всички тия разговори. Непонятните думи той многократно си повтаряше, докато ги научеше наизуст: така чрез
