Вечерите му бяха изцяло негови и тогава той потъваше в четене на един парцалив превод на „Граф Монте Кристо“[187 — Докато в глава I доминират образът и трагичната съдба на Парнел, с приближаването и настъпването на пубертета съзнанието на Стивън е завладяно от романтиците — Байрон, Шели, Мур и др. — и от някои популярни метежни герои на романтичната литература — граф Моите Кристо, Клод Мелнот и др., — също жертви на предателство.]. Образът на мрачния отмъстител се сливаше в представите му с всичко тайнствено и ужасно, което бе чул или подразбрал като дете. Нощем той си построяваше на масата в гостната приказната островна пещера от ваденки, книжни цветя, разноцветен креп и парчета сребърен и златен станиол от обвивки на шоколад. Когато разваляше тая бутафория, отегчен от лъжливия й блясък, в съзнанието му засияваше Марсилия и той виждаше слънчевите беседки и Мерседес. Недалеч от Блакрок, край пътя, който водеше към планините, имаше малка варосана къщичка с пълна градина розови храсти и в нея, казваше си той, живее друга Мерседес. При всяко излизане и завръщане от излет той мереше разстоянието по този ориентир и въображението му рисуваше дълъг низ от удивителни като в книгата приключения; а към края им Стивън виждаше себе си в градината, заляна от лунна светлина: остарял и печален, той стоеше до Мерседес, същата Мерседес, която преди толкова години бе изменила на любовта му, и произнасяше тъжно-горделивите думи на отказ:
— Госпожо, не ям грозде мискет.
Той се съюзи с едно момче на име Обри Милс и двамата основаха своя улична банда. Обри носеше свирка, която висеше от единия му илик, и велосипеден фар, закачен на колана, а другите бяха въоръжени с къси пръчки, препасани като ками. Стивън, който бе чел някъде, че Наполеон се обличал съвсем просто, предпочете да остане без отличителни знаци и това му доставяше особено удоволствие, когато се съвещаваше с адютанта си, преди да издаде заповед. Бандата вършеше набег след набег в градините на старите моми или пък слизаше до крепостта и водеше там битка върху обраслите с треволяк крайбрежни скали, а когато капналите юнаци се прибираха у дома, гниещите мириси на морето продължаваха да лъхат от ноздрите, а ръцете и косите им бяха просмукани от гранивата мазна мъзга на морските водорасли.
Обри и Стивън купуваха мляко от един и същ млекар и често се возеха в каручката му до Карикмайнс, където стадото беше на паша. Докато мъжете дояха кравите, момчетата се редуваха да яздят из ливадата кротката кобила. Но настана есен: стадото беше прибрано в обора и калният двор на краварника в Страдбрук с мръсните си зеленясали локви, редки говежди лепешки и димящи корита с трици от пръв поглед погнуси Стивън до дъното на сърцето. Кравите, които в слънчеви дни изглеждаха тъй красиви на ливадата, сега го отвращаваха и той не можеше дори да гледа надоеното мляко.
Приближаването на Септември тази година не го тревожеше, защото той знаеше, че няма да се върне в Клонгоус. Тренировките в парка прекъснаха, когато Майк Флин влезе в болница. Обри тръгна на училище и само надвечер го пускаха да излезе за час-два навън. Бандата се разпадна и вече нямаше нито нощни набези, нито битки по скалите. Понякога Стивън се качваше на каручката, с която разнасяха вечерния надой: тия мразовити разходки прогониха спомена за мръсния обор и той престана да се гнуси от космите и сламките по палтото на млекаря. Винаги когато каручката спираше пред някой дом, той надзърташе за миг в чистата кухня или полуосветеното антре, за да види как слугинята държи каната с млякото, а подир затваря вратата. Добре си живее млекарят, мислеше си той, и сам на драго сърце би се возил всяка вечер с каручката, за да разнася млякото, стига само да имаше топли ръкавици и пълна кесийка медени бисквити за из път. Ала същото прозрение, което бе породило отвращението му от кравите и понякога караше краката му да се подкосяват, докато тичаше из парка, същото предчувствие, което го караше да поглежда с недоверие към отпуснатото и обрасло с четина лице на неговия треньор, когато той унило навеждаше глава над дългите си пожълтели пръсти, пропъждаше мечтите му за бъдещето. Той смътно осъзнаваше, че баща му е изпаднал в беда и че тъкмо това е причината да не бъде отново изпратен в Клонгоус. От известно време усещаше, че в дома му настъпват леки промени: те засягаха всичко, което той си бе въобразявал непоклатимо, и лека-полека детската му представа за света се рушеше под техните удари. Но честолюбието, което навремени се пробуждаше в душата му, не търсеше отдушник. Някаква пелена забулваше съзнанието му, като здрача, паднал над земята, когато чуваше копитата на кобилата да чаткат по трамвайните релси на Рок-роуд, а огромният гюм се клатушкаше и громолеше зад гърба му.
Мерседес се върна в мислите му и колчем потъваше в мечтания над образа й, той усещаше как в жилите му се разлива някакво странно безпокойство. Понякога го обземаше треска и тръгваше да се скита сам по тихата улица в привечерния здрач. Мирната тишина на градините и ласкавите светлинки в прозорците укротяваха и разнежваха размирния му дух. Гълчавата на дечурлигата го дразнеше, а глупавите им гласове го караха да се чувства — още по-силно, отколкото в Клонгоус — различен от другите. Нямаше никакво желание за игра. Едничкото му желание бе да срещне в действителния свят оня безплътен образ, който винаги витаеше в душевния му взор. Не знаеше нито где, нито как да го потърси, но предчувствието му подсказваше, че този образ ще се яви пред него, без той сам да го е търсил. Ще се видят мълком, сякаш отдавна са близки и имат среща при някоя от градските врата или на друго, по-затулено място. Ще са сами, скрити в мрак и тишина: и в този миг на сюблимна нежност той ще се преобрази. Пред самите й очи ще се разтвори в нещо неосезаемо и после в един-единствен миг ще се преобрази. В този вълшебен миг от него ще се свлекат и слабостта, и плахостта, и неопитността.
Помнеше: една сутрин на улицата спряха два големи жълти фургона, в дома им нахълтаха някакви мъже и започнаха да го опразват. Покъщнината я изтътриха през градината, където останаха скъсани върви и слама, и я наблъскаха в огромните фургони пред пътната врата. Когато всичко бе наместено вътре, фургоните с громол потеглиха надолу по улицата и от прозореца на влака, седнал до майка си, чиито очи бяха зачервени от плач, Стивън ги видя да се клатушкат тежко по Мериън-роуд.
Нея вечер камината в гостната не теглеше и господин Дедалус повдигна дървата с ръжена и подпря пак решетката, за да се разгори огънят. Чичо Чарлз дремеше в ъгъла на още полупразната, незастлана стая, а до него стърчаха семейните портрети, облегнати покрай стената. Лампата на масата едва-едва осветяваше дъските на пода, окаляни от нозете на хамалите. Стивън седеше на малко столче до баща си и се вслушваше в неговия дълъг несвързан монолог. Отпърво не разбираше нищо или почти нищо, но постепенно взе да проумява, че баща му има врагове и че предстои някаква борба. Чувстваше също, че и него го въвличат в тази борба, че стоварват на плещите му някакво задължение. Внезапното бягство от уюта и бляновете в Блакрок, пътуването през мрачния мъглив град, мисълта за пустата неприветна къща, в която щяха да живеят занапред, тегнеха на сърцето му и той отново бе пронизан от някакво прозрение или предчувствие за бъдещето. Разбра още защо прислужниците често си шушукаха в антрето и защо баща му, застанал на черджето пред камината с гръб към огъня, често гръмогласно говореше нещо на чичо Чарлз, който само го подканваше да седне да яде.
— Юнаци сме, Стиви! Още не съм изпукал патроните! — каза господин Дедалус и яростно заръчка тлеещия огън. — Битката не е загубена, мойто момче. Никак даже! Кълна се в Исуса (да ме прости Господ!), тепърва почваме!
Дъблин бе ново и сложно усещане. Чичо Чарлз беше толкова изветрял, че вече не можеха да го пращат по пазар, и покрай безпорядъка около настаняването Стивън беше много по-свободен, отколкото в Блакрок. Отначало той се задоволяваше само плахо да обикаля близкия площад или най-многото да слиза докъм средата на някоя от съседните пресечки, но скоро мислено си състави примерен план на града, смело се отправи по една от централните улици и стигна до митницата. Невъзпрепятстван проникна сред доковете и кейовете и не можеше да се начуди на многобройните тапи, които подскачаха в гъстата жълта пяна по повърхността на водата, на гъмжилото докери, на трополещите коли и охлузения брадат полицай. Балите стока, складирани покрай стените или люшкащи се във въздуха над корабните трюмове, му говореха за необятния и непознат свят и отново пробуждаха неспокойното чувство, което го бе карало вечер да се скита и да търси Мерседес от градина в градина. И сред този нов, припрян живот той би могъл да си представи, че е в Марсилия, ако не му липсваха яркото небе и огрените от слънцето бръшлянени решетки на винарните. Гледаше реката, кейовете и ниското небе и в него се надигаше смътно недоволство, но ден след ден все така се скиташе насам-натам, като че гонеше някаква изплъзваща се сянка.
Един-два пъти майка му го заведе на гости у техните роднини и макар че пътем минаваха през весел шпалир от магазини, празнично осветени и украсени за Коледа, той продължаваше да бъде унил и мълчалив. Много бяха причините за неговата горест: и близки, и далечни. Не можеше да се помири, че е толкова млад и че непрекъснато го преследват безпокойни глупави копнежи, не можеше да се помири и с капризната съдба, която бе променила света около него и го принуждаваше да живее в лъжа и нищета.
