Ето го седнал на столчето в кухнята у леля му. На лакираната стена над камината висеше лампа с отражател и под нейната светлина леля му четеше вечерния вестник, разгърнат на коленете й. Тя дълго гледа някакво лице, което се усмихваше от страницата на вестника, и унесено каза:
— Красавицата Мейбъл Хънтър!
Къдрокосо момиченце се подигна на пръсти, за да зърне снимката, и тихо попита:
— Ква е тя бе, мамо?
— Артистка от пантомимата, чеденце.
Детето притисна къдрокосата си главица към ръката на майка си, загледа се в снимката и пошепна като омагьосано:
— Красавицата Мейбъл Хънтър!
Като омагьосана тя не можеше да откъсне поглед от тези свенливо-закачливи очи и отново благоговейно пошепна:
— Ах, ква е красива!
Момчето, което влезе с тежки стъпки отвън, приведено под чувал с въглища, чу думите й. То тутакси го стовари на пода и припна към нея да види. Но малката не повдигна гушнатата си главица, която затуляше снимката. Момчето задърпа крайчеца на вестника с червените си мръсни ръце, като я буташе с рамо и протестираше, че не вижда.
Ето го седнал в тясната трапезария на горния етаж в старата къща с тъмните прозорци. Отблясъците на огъня трепкаха по стената, а отвъд прозореца над реката се стелеше призрачен здрач. Стара жена запарваше чая пред камината и докато се суетеше, тихо разправяше какво рекли докторът и попът, как тя сама напоследък забелязвала в оная и промяна, и една такава приказка, знаеш. Той седеше и я слушаше, а мислите му следваха приключенията, разкрили се в жаравата: арки и подземия, лъкатушни ходове и щърби, мрачни бездни.
Внезапно усети, че на вратата има някой. Череп… В сумрака на отворената врата бе увиснал някакъв череп, някакво жалко, маймуноподобно същество стоеше там, привлечено от гласовете край огъня. От вратата се разнесе скимтящ глас, който попита:
— Джозефин ли е това?
Старата жена, засуетила се пред камината, приветливо отвърна:
— Не, Елин. Това е Стивън.
— А… А-ха, добър вечер, Стивън.
Той отговори на поздрава и видя как лицето на вратата се изкриви в слабоумна усмивка.
— Искаш ли нещо, Елин? — попита старицата до камината.
Но без да отговори на въпроса, онази каза:
— Стори ми се, че е Джозефин. Взех те за Джозефин, Стивън.
Тя повтори същото няколко пъти и започна тихо да се киска.
Ето го сред децата на коледната забава на Харолдс-крос. Както обикновено безмълвен наблюдател, той почти не участваше в игрите. Децата, накичили глави с трофеите от гърмящите бонбони, танцуваха и лудуваха, но въпреки че се стараеше да сподели веселието им, той чувстваше, че мрачният му вид го отделя от всичките тия весело кривнати шапчици и бонета.
Но щом изпълни своята песен и се оттегли в едно уютно ъгълче на стаята, самотността започна да му се услажда. Веселбата, която в началото на вечерта му се бе струвала присторена и пошла, сега го галеше като нежен ветрец, който приятно облъхва сетивата му и скрива от очите на другите трескавата възбуда на кръвта му, когато през кръга от танцьори, всред цялата тая музика и смях, очите й се устремяваха към неговия ъгъл и сърцето му тръпнеше под нейния ласкав, насмешлив, изпитателен и вълнуващ поглед.
Децата, останали най до късно, се обличаха в антрето: празненството бе свършило. Тя се наметна с шал и докато вървяха към трамвая, свежият й топъл дъх весело се кълбеше над загърнатата й глава, а токчетата й безгрижно потракваха по заледената като стъкло улица.
Беше последният трамвай. Мършавите кафяви коне знаеха това и предупредително похлопваха звънчетата си в ясната нощ. Кондукторът и кочияшът си бъбреха и кимаха с глави под зелената светлина на фенера. На празните седалки се търкаляха няколко разноцветни билетчета. Никакви стъпки не се чуваха по улицата. Никакъв шум не нарушаваше нощната тишина, само мършавите кафяви коне търкаха носове и похлопваха звънчета.
Те сякаш слушаха, той на горното, тя на долното стъпало. Тя неведнъж се покачваше на неговото стъпало, сетне, когато млъкваха, слизаше на своето, а един-два пъти забрави да го стори и за миг-два остана съвсем близо до него на горното стъпало и после слезе. При всяко нейно движение сърцето му подскачаше като тапите, подхвърляни от морските вълни. Той чуваше какво му казват очите й изпод качулката и съзнаваше, че в някакво неясно минало, наяве или насън, вече бе слушал нейната изповед. Виждаше нейната суетност, виждаше как тя излага на показ хубавата си рокля, ешарпа и дългите черни чорапи и знаеше, че вече хиляди пъти се е поддавал на кокетството й. Ала вътре в него някакъв глас, по-силен от туптежа на развълнуваното му сърце, го питаше ще приеме ли нейния дар, за който само трябваше да протегне ръка. И той си спомни деня, когато двамата с Айлин стояха пред хотела и гледаха келнерите, които закачаха на пилона дълъг низ от знаменца, а един фокстериер припкаше по слънчевата морава, спомни си как тя изведнъж бе прихнала в звънък смях и бе хукнала надолу по наклонената алея. Но и сега, както тогава, той стоеше неподвижен, привидно безучастен зрител на сцената пред очите му.
— И тя иска да я прегърна — мислеше си той. — Затова ме изпрати до трамвая. Лесно бих могъл да я хвана, когато се качва на моето стъпало: никой няма да ни види. Мога да я прегърна и целуна.
Ала не стори нито едното, нито другото; сетне, докато седеше в празния трамвай, той взе да къса билета си на парчета и мрачно се загледа в дървената скара на пода.
На следния ден прекара дълги часове на масата си в голата стая на горния етаж. Пред него лежаха нова перодръжка, нова мастилница и нова изумруденозелена тетрадка. По силата на навика той бе написал на първата страница горе буквите A. M. D. G. — девиза на йезуитския орден. А на първия ред се появи посвещението на стиховете, които се мъчеше да напише: На Е. К[188 — Зад инициалите се крие Ема Клиъри, „изкусителката“ от виланелата на Стивън (гл. V). Тя присъства много по-осезаемо и с пълното си име в първоначалния вариант на романа. Тук Стивън подражава на Байроновото стихотворение „На очите на г-ца А. Х.“. Отношението му към Е. К. силно напомня Байроновия лирически герой.]. Знаеше, че така е редно да се започне, защото бе виждал подобни посвещения в стихотворенията на лорд Байрон. Щом написа инициалите и красиво ги подчерта с лъкатушна линия, той се отдаде на мечтания и започна машинално да си драска по корицата. Пред очите му изплува къщата в Брей: той беше на масата, заранта подир спора на коледната трапеза, и се мъчеше да напише стихотворение за Парнел върху гърба на една от бирническите призовки на баща му. Тогава тази тема се бе оказала непосилна за неговия ум, той бе изоставил опитите си и бе изписал цялата страница с имената и адресите на някои от съкласниците си:
Родърик Кикъм
Джон Лотън
Антъни Максуини
Саймън Мунан
Изглеждаше, че сега пак нищо няма да излезе, но като се умисли над снощната случка, той се почувства по-уверен. Полека-лека избледняха всички според него пошли и незначителни подробности. И следа не остана от трамвай, трамвайджии и коне: дори той и тя се стопиха в безплътни сенки. Стиховете разказваха само за нощта, за нежния полъх на вятъра и девственото сияние на луната. Някаква смътна тъга се таеше в сърцата на двамата герои, безмълвно стихнали под голи дървеса, а щом настъпи прощалният миг, и двамата сляха устни в целувката, от която единият се бе побоял. Щом завърши стихотворението, той изписа в дъното на страницата буквите L. D. S.[189 — Laus Deo Semper (Вечна хвала на Бога) и A.M.D.G. са задължителни формули за началото и края на ученическите съчинения в колежа.], скри тетрадката, отиде в спалнята на майка си и дълго съзерцава лицето си в огледалото над тоалетката.
Но дългите му дни на волност и безгрижие отиваха към своя край. Една вечер баща му се върна пълен с новини и през цялата вечеря устата му не спря. Стивън бе чакал баща му да си дойде, защото имаха овнешко рагу, а той му даваше да отопява соса. Но нея вечер гозбата не му хареса — само при споменаването на Клонгоус небцето му се напласти с отврата.
— Както си вървя, и — буф! — се блъскам в него[190 — Джон Конми (ректорът на „Клонгоус“ от гл. I). В действителност той става провинциал на ордена доста по-късно. Джойс променя хронологията, за да засили ефекта от „предателството“ му спрямо Стивън.], точно на ъгъла на площада — за четвърти път каза господин Дедалус.
— Тогава, вярвам, ще успее да го вреди — каза госпожа Дедалус. — Тъй де, в Белведере[191 — „Белведере“ е йезуитски колеж в Дъблин, където Джойс учи от 1893 до 1898. Малко по-долу бащата на Стивън казва, че за нищо на света няма да прати сина си при Христовите братя, но в действителност през 1893 Джойс за кратко време посещава училището им. Става дума за социален престиж.].
— Ще го вреди, разбира се! — отвърна господин Дедалус. — Нали ти казвам, че е станал провинциал на ордена.
— Мен пък, да ти кажа, никога не ми се е щяло да го пращаме при Христовите братя — каза госпожа Дедалус.
— Майната им на Христовите братя! — извика господин Дедалус. — Няма той работа сред разни ми ти селяндури и голтаци! Не, да си държи той с йезуитите, щом веднъж е почнал с тях. Подир време ще са му от полза. Тия приятелчета винаги ще ти намерят някоя добра службица.
— Богат орден са, нали, Саймън?
— Уха! И още как! Гледай ги само как си живеят! Не им ли помниш масата в Клонгоус? Като мисирки се гоят!
Господин Дедалус бутна чинията си към Стивън и му рече да я обере.
— А сега, момчето ми, ще трябва и малко работа — каза той. — Стига ваканция.
— Знам аз, че сега той ще ми се запретне здравата — каза госпожа Дедалус. — Нали и Морис[192 — Морис е фикционалното име на Станислас Джойс, тук само споменат, но един от главните персонажи в първоначалния вариант на романа.] ще е с него!
— Свети Павел да помага! Бях го забравил Морис — каза господин Дедалус. — Я ела насам, разбойнико! Ела
