Морис се ухили първо на баща си, после на брат си. Господин Дедалус намести монокъла в окото си и строго изгледа двамата си синове. Стивън дъвчеше хляба си, без да вдигне поглед към баща си.
— Между другото — каза накрая господин Дедалус, — ректорът, провинциалът де, ми разправи една история за теб и отец Долан. Нагъл разбойник си бил, казва.
— Не може да бъде, Саймън!
— Не може ли?! — каза господин Дедалус. — Та той ми разправи цялата работа надълго и нашироко. Нали разбираш, както си бъбрехме за едно-друго и от дума… Да, впрочем, кой, мислиш, ми каза, че ще получи оная работа в общината? Но после за това. Та, разправям ти, нали си имаме дослука, той току ме пита носи ли още нашият приятел очила, а после ми каза цялата история.
— Ядосан ли беше, Саймън?
— Ами, той ли? Хич. Юнак ти е! — казва.
Господин Дедалус взе да имитира предвзетия носов говор на провинциала:
— Отец Долан и аз, когато им разказах всичко на вечеря, добре се посмяхме. Отваряйте си очите, отец Долан, че, току-виж, младият Дедалус ви удари два пъти по девет, казвам. Здравата се посмяхме. Ха! Ха! Ха!
Господин Дедалус се обърна към жена си и добави с естествен глас:
— Виждаш ли в какъв дух ги възпитават! Тия йезуити са големи хора. По дипломати от тях няма!
Той отново почна да имитира провинциала и повтори няколко пъти:
— Разказах им всичко на вечеря и отец Долан и аз, и всички от сърце се посмяхме! Ха! Ха! Ха!
Вечерта навръх Петдесетница, преди да започне училищното тържество, Стивън стоеше в гардеробната и гледаше през прозореца малката морава с книжните гирлянди и китайски фенери. Той наблюдаваше гостите, които се спускаха по задното стълбище на главната сграда и влизаха в салона. Пред входа на групички се суетяха разпоредители във фракове, бивши белведерианци, и церемониално въвеждаха гостите. Един от фенерите внезапно припламна и той разпозна засмения свещеник под него.
Дарохранителницата със светите дарове беше прибрана, а пейките — преместени назад, за да останат свободни подиумът на олтара и пространството пред него. Покрай стените стояха цели батареи от щанги и бухалки; дървените гирички бяха струпани в един от ъглите, а всред безчислените купчини от гуменки, анцузи и потници, небрежно навързани на кафяви вързопи, стърчеше големият кожен кон за прескока и чакаше ред да го изнесат на сцената. Голям щит с посребрен конусовиден център бе опрян на олтара и също чакаше да бъде изнесен и поставен пред отбора победител в края на спортната програма.
Макар че благодарение на славата си на литератор Стивън бе избран за секретар на гимнастическото дружество[193 — Като ученик в „Белведере“ Джойс също заема тая почетна длъжност.], той не участваше в първата част на програмата, затова пък изпълняваше главната комедийна роля на учителя педант в пиесата, която заемаше цялата втора част. Тя му бе възложена, защото бе висок и с достолепна осанка. Той вече бе в края на втората си година в Белведере и се учеше в предпоследния клас.
Орляк малчугани по фланелки и къси бели панталонки се спуснаха тичешком от сцената и през сакристията припнаха в параклиса. И сакристията, и параклисът бяха изпълнени с нетърпеливи учители и момчета. Пълният плешив сержант пробваше с крак трамплина на гимнастическия кон. Мършавият момък с дългополо пардесю, който щеше да жонглира с бухалки, стоеше до него и го наблюдаваше с интерес, а посребрените бухалки се подаваха от дълбоките му странични джобове. Разнесе се глух тропот на дървени гирички: поредният отбор се готвеше да излезе на сцената; и само след миг възбуденият класен наставник погна момчетата през сакристията като стадо гъски; размахвайки припряно крилцата на сутана си, той подвикваше на бавните да бързат. В дъното на параклиса малка група неаполитански селяни репетираха танц: едни кръшно извиваха ръце над главите си, други размахваха кошнички с книжни теменужки и правеха реверанси. В тъмния ъгъл откъм северната страна на олтара сред цяла планина от тъмни фусти бе коленичила дебела възрастна дама. Когато се надигна, пред очите на всички се разкри същество в розова рокля, със златокъдра перука и старомодна сламена шапка, с изписани вежди и изкусно начервени и напудрени бузи. При появата на тая момичешка фигура отвред се разнесе приглушен шепот на любопитство. Един от класните наставници, като се усмихваше и кимаше с глава, се приближи към тъмния ъгъл, поклони се на дебелата възрастна дама и любезно каза:
— Но какво е това, госпожо Толън: прелестна млада дама или някаква кукла?
Сетне той се приведе, за да зърне изрисуваното личице, което се усмихваше под периферията на шапката, и възкликна:
— Не може да бъде! Та това е малкият Бърти Толън!
От своя наблюдателен пост на прозореца Стивън чу как възрастната дама и свещеникът прихнаха да се смеят, сетне дочу и възторжения шепот на учениците зад гърба си, припнали напред, за да видят малкото момче, което само щеше да изиграе танца на сламената шапка. Той не удържа жеста на досада. Пусна края на транспаранта, скочи от пейката, на която бе застанал, и напусна параклиса.
Прекоси сградата на колежа и се спря под навеса досами градината. От залата отсреща се дочуваше приглушеният глъч на публиката, сегиз-тогиз гръмваха медните чинели на военната музика. Светлината се възземаше нагоре през стъкления купол и театърът бе заприличал на някакъв празничен Ноев ковчег, хвърлил котва сред масивните корпуси на околните здания и привързан за пристана с гирлянди лампиони. Внезапно една от страничните врати на театъра се разтвори и сноп светлина проряза мрака над моравата. Валсова прелюдия бликна от ковчега, а когато вратата пак се затвори, слушателят продължаваше да долавя тихия ритъм на мелодията. Настроението на встъпителните тактове, сладостната и плавна грация на мелодията отново пробудиха у него онова неизразимо безпокойство, което цял ден не му даваше мира и само преди минута го бе накарало да скочи нетърпеливо от пейката. Безпокойството му изригваше от него като звукова вълна: ковчегът бе понесен на гребена на тая музика, влачейки подире си низ от лампиони. После сякаш залп на лилипутска артилерия прекъсна мелодията: публиката аплодираше появата на отбора с дървените гирички.
В дъното на навеса, до самата улица, той съзря в мрака червеникаво огънче. Пристъпи към него и усети лек приятен мирис. Две момчета стояха прислонени в един вход и пушеха и той отдалече позна по гласа Херон.
— Ето, иде благородният Дедалус! — провикна се остър гърлен глас. — Приветстваме те, верний друже!
Поздравът заглъхна в тих престорен кикот, Херон направи темане, сетне заръчка земята с бастуна си.
— Същият — каза Стивън, спря се и премести погледа си от Херон върху приятеля му.
Последният му бе непознат, но огънчетата на цигарите им му помогнаха да различи в мрака бледо лице на конте, по което бавно пълзеше усмивка, висока фигура в лоден и бомбе. Херон не си направи труда да ги запознае, но вместо това каза:
— Тъкмо разправях на моя приятел Уолис какъв майтап ще падне довечера, ако изимитираш ректора в твойта роля на педанта. Ще бъде класика!
Херон направи нескопосан опит да имитира педантичния бас на ректора пред приятеля си Уолис, сетне се засмя над своята некадърност и се обърна към Стивън.
— Хайде, Дедале — настоя той, — ти си цар на пародиите. Но ако и църквата не послуша, нека ти бъде яко езичник и митар.[194 — Мат., 18, 17.]
Ала думите му бяха прекъснати от тихите ругатни на Уолис, чиято цигара се бе запецнала в цигарето.
— Ега ти мундщука, ега ти чудото! — процеди той, извади цигарето от устата си, като едновременно се усмихваше и мръщеше снизходително. — Все ще се запуши. Използвате ли цигаре?
— Аз не пуша — отвърна Стивън.
— Ъ-хъ — каза Херон. — Дедалус е младеж за пример. Не пуши, не шляка по панаирите, не гони фустите, изобщо си е таковал такованката!
Стивън поклати глава и погледна усмихнато разгорещеното лице на своя съперник с нос като клюн. Често му се струваше странно, че Винсент Херон има и лицето, и името на птица.[195 — Английската дума „heron“ значи чапла.] Буен русоляв перчем стърчеше над челото му като разрошен качул: самото чело бе ниско и костеливо, а тънкият орлов нос изпъкваше между близко сложените опулени очи, които бяха светли и безизразни. В колежа съперниците бяха приятели. Седяха заедно в клас, заедно коленичеха при молитва в капелата и заедно обядваха и си бъбреха след молитва. Тъй като учениците в най-горния клас до един бяха безлични тъпаци, през цялата година Стивън и Херон фактически оглавяваха колежа. Именно те заедно ходеха при ректора, когато трябваше да се измоли някой свободен ден или да се отърве някой съученик от наказание.
— А между другото — внезапно подхвърли Херон, — видях твоя родител, като влизаше в театъра.
Усмивката изчезна от лицето на Стивън. И най-малкият намек по адрес на баща му, било от някой съкласник или наставник, тутакси го караше да настръхне. Той мълчеше и със свито сърце чакаше Херон да продължи. Ала Херон го сръга многозначително с лакът и каза:
— Та ти си бил изпечен хитрец!
— Защо? — попита Стивън.
— Уж си света вода ненапита — каза Херон, — а всъщност си изпечен хитрец.
— Мога ли да попитам какво имаш предвид? — благовъзпитано каза Стивън.
— За можене — можеш! — отвърна Херон. — Нали я видяхме, питай Уолис. Кукла от витрина, няма грешка. И каква любопитна! А коя роля ще играе Стивън, господин Дедалус? А Стивън няма ли да изпее нещо, господин Дедалус? Твоят родител я гледа през монокъла и очите му ще изтекат. Старецът те е разкрил, Дедале. Но аз на твое място пет пари не давам. Страшна мадама, дявол да го вземе, нали, Уолис?
— Хваща око — невъзмутимо отвърна Уолис и пак пъхна цигарето в ъгъла на устата си.
За миг Стивън кипна от яд при тия нетактични намеци в присъствието на непознат. Какво толкова смешно имаше в това, че едно момиче бе разпитвало и се бе интересувало за него? Цял ден в мислите му бяха само трамваят на Харълдс-крос, тяхната раздяла на стъпалата, потокът мрачни чувства, бликнал в него, и стиховете, които й бе посветил. Цял ден той бе мечтал за новата им среща, защото знаеше,
